Продълженията обикновено не струват

... с изключение на "Шрек", разбира се. Ами преддълженията?

Това, което следва по-долу, е онова, което прегърнах на страниците на "The Angel's Game". Част от него. Нефелно облечено в хилави думи, за които почти съжалявам. Сафон заслужава повече. А, да - и преди няколко дни го пуснах в една тема в един форум, та не се чудете дали ви е познато. Все е то. Все съм аз. Все е книгата, която чаках от повече от година, която си купих от Лондон, от която се откъсвах умишлено, насила дори и в края на която почти ревнах. Ей така, от яд, задето съм я свършила.

"След толкова бясна реклама тук и там, не мога да не драсна няколко реда за "The Angel's Game". Още я няма на български - не смея да правя прогнози кога ще я преведат, ама почти ми се иска да си предложа услугите. Авторът е Карлос Руиз Сафон и ако някога сте го чували, то вероятно е пак от мен и пак из темите на този форум. Истината е, че намирам доста негови фенове (български, при това) из Интернет, но тук не съм го срещала извън собствените си, абсолютно фанатични, бълнувания.

Да се върнем обаче на "The Angel's Game". Критиката разправя, че била твърде Сафонова, един вид - пък аз, странно, но обикновено харесвам един писател заради стила му и някак дори се надявам (представете си!) следващите му книги, които си купувам, да са все негови в този смисъл.

Книгата връща лентата още десетилетия назад от "Сянката на вятъра", действието отново се развива в Барселона, но ако в "Сянката..." това бе Барселона на войната, на диктатурата, в "The Angel's Game" Барселона е мрачна, ужасяваща, дъхът на улиците й те кара да настръхваш. Онова, което броди из тях надхвърля страха, който хората и оръжията могат да породят. Тя крие все повече и все по-страховити тайни, а езикът и въображението на Сафон я превръщат в елегантна книга на ужасите. А както пишеше в един блог по темата, "останалите открити въпроси са просто философски като интелектуален шоколад." Излишно е да казвам, че се влюбих в това определение, защото е изключително, ама чак неподозирано, точно.

Героите отново са с брой, достоен за телефонен указател, но са все така пълнокръвни, убедителни, абсолютно живи (още преди средата бях припознала поне двама близки приятели в описанието на два от персонажите). Галерията, освен обширна, е и много пълна. Разбира се, не липсва и Дяволът - Лаин Куберт в "Сянката", тук името е различно, но впечатлението - много по-ярко. Накрая обаче остава въпросът дали очевидностите не са част от "играта", така че не ми се предоверявайте твърде.

Четеш, четеш, в един момент се питаш колко трупове ще успееш да преброиш до финала и как изобщо ще се разплете толкова здраво заплетената от Сафон ситуация. Признавам, че начина, по който я разплита на финала, може да събуди подозрения у педантите, но това (вероятно) се отнася до цялата книга и боравенето с понятието за време в нея. Не хронология. Време. Факт е обаче, че разказът е последователен, историята - изключително увлекателна, а стилът е непогрешим - Карлос Руиз Сафон. Сочно, прекрасно повествование, което те подхваща и те кара да четеш по-бързо и по-бързо (аз лично се откъсвах абсолютно насила от книгата, само и само да не я прочета за една нощ).

Моите съмнения бяха, че след "Сянката на вятъра" вече съм подготвена за това колко прелестен е Сафон и не би могъл да ме заплени както "тогава". Но все разчитах, че ще успее да ме изненада с нещо. И той го стори - досега знаех, че може да пише интересно и красиво. Сега вече знам, че може да пише и страховито - но със също толкова любов и внимание към всяка дума.При него няма нищо случайно, а "The Angel's Game" се нарежда на второ място в любимите ми книги. Мда, първата я знаете. Този невзрачен тип е съвършен (и завършен) магьосник.

А ако някой от вас е стигнал дотук, го поздравявам със саундтрака към книгата (една от чудатостите на автора - някои й викат PR, аз обаче намирам музиката му за достатъчно адекватна и за симпатичен щрих към прочетеното): http://www.randomhouse.com/ddpg/feature/zafon/music.php. Фаворити са ми Diabolus in Musica, Letter From Isabella, също и Lucifer. Всъщност, май само Lux Aeterna ме разочарова генерално, а трябваше да има и парче, посветено на Гробището на забравените книги, а също и на сеньор Семпере. Както и да е, отплесвам се. Музиката е хубава."