Мечтата за Тоскана

Вярвате или не, когато имам да пиша нещо толкова... огромно (поне според скромния ми опит, включващ основно курсови работи със заветния обем от 10 страници), ми се приисква да бъда онзи Джейми в онази вила във Франция, да седя на старинно бюро с пишеща машина пред себе си, да ме облъхва лек ветрец от отворения френски прозорец и да имам своята Аурелия - пардон, Аурелиано - който да се суети наоколо, пречейки ми да пиша и да вдигне чашата с кафе, която затиска изписаните вече листа, а те да се разхвърчат наоколо в див танц.
И после, след като сме ги събрали в произволен порядък (сцената с езерото я пропускаме), той ще ми обяснява на неговия си език колко му е хубаво да чува тракането ми по клавишите на машината, а аз, на чист български, ще му говоря, че любимото ми време от деня е когато го откарвам у дома. Разбира се, трудно е да обясня защо, по дяволите, аз ще го карам до тях, той кола няма ли си и, най-вече, откъде-накъде ще шофирам изобщо? Но, предполагам, фиксирането върху подобни прозаични подробности отнема от чара на мечтата.
Вместо тази почти идилична картина, седя на стол, от който задникът ми е станал на вафличка, пиша на компютър и се дзверя в Word-а - нещо крайно неромантично, поне в моите представи, и се опитвам да намеря мислите си сред купчината листове, листчета, листченца от всякакъв формат и изписани с всякакви ключови думи, резултат от поредната brainstroming сесия. И няма и следа от Аурелиано. Което, струва ми се, е по-добре в реалността.
Да прекараш юли в София и да показваш носа си навън, колкото да отидеш до магазина за да си купиш шоколад (и, повярвайте ми, вече дори не съм придирчива по отношение на вида му - просто искам шоколад), е всичко онова, което романтиката не е.
Затова онзи ден си създадохме (множественото число не е случайно) мечтата за Тоскана. Предпочитам я пред вилата във Франция. Малка кокетна къща в Тоскана с дървени прозорци, боядисани в нелеп цвят, и китен двор с много цветя и кръгла чаровна масичка, на която ще има място за книга, 2 питиета и керамична ваза, пълна с мноооого слънчогледи. И когато другият участник в мечтата - един от любимите ми мъже - дойде на гости от Венеция (където, без съмнение, ще притежава piano nobile в някое palazzo), аз ще махам слънчогледите, за да не му идват "в повече", а той, unaware за факта, че съм ги скрила заради него и, знаейки колко ги обичам, ще пристигне с еееей такъв букет от тях. А когато на мен ми писне от селската идилия, ще го посетя във Венеция, за да се отдадем на (културен) живот и кроасани и да се забравим в La Fenice.
Засега обаче сме още на етап да започваме разговорите си с "Pronto!", което, несъмнено, е някакво начало.