Дизайн на сценичното осветление

В рамките на Панаир на куклите бе представена и книгата на Славчо Маленов и Иван Иванов "Дизайн на сценичното осветление" - едно незаменимо помагало, обединяващо в себе си търсенията и знанията на двамата автори в областта. Казвам "незаменимо", макар че то е такова по подразбиране, защото за момента е единствено. Това от една страна е малко тъжно, тъй като досега сякаш ролята на сценичното осветление бе леко маргинализирана - "Я дай малко повече тук, пусни малко там, уууу, че красивичко стана" (това съм го чувала някога в една опера, няма да назовавам имена). А всъщност сценичното осветление може и трябва да бъде пълнокръвен партньор на актьорите на сцената, неизменна част от сценографията и да влиза в диалог с идеите на режисьора. Използвано правилно с и мисъл, може да рисува картини, да разказва истории, да подчертава емоции, вместо да бъде просто... красивичко.

Книгата има 5 части : сцени и сценични пространства, в която се прави исторически преглед на развитието на идеята за сценично пространство; светлина, оптика и възприятия; видове сценична техника; теория на сценичния светлинен дизайн (приложение, аспекти и др.) и сценични осветителни практики (с акценти върху различните сценични изкуства и светлинния дизайн в тях). Към книгата е приложен и речник на използваните термини на 5 (пет!) езика, който несъмнено е изключително полезен на всички, работещи в бранша.

Все още не съм дочела книгата, но впечатленията ми дотук са, че тя е едно четиво, което би било от полза на всеки, който се занимава с театър на практическо или теоретично ниво, защото обединява дългогодишен опит с богата теоретична информация от разнообразни източници и синтезира резултатите от търсенията в една област, която е колкото пренебрегвана, толкова и основна за създаването и протичането на един успешен спектакъл.

Малки вълшебници

Вторият ден на фестивала Панаир на куклите започна със спектакъла на ДКТ-Варна "Малки вълшебници". Признавам си честно, първото ми впечатление от него бе леко негативно, може би защото нарочната инфантилност в кукления театър винаги ме е дразнила. Не я смятам за нужна, не я мисля за полезна и вярвам, че именно тя е една от причините кукленото изкуство да бъде така изтикано в периферията на останалите си братя и сестри.

В този ред на мисли, в инфантилизирането на възрастни виждам нещо леко нездраво и затова и с началото на "Малки вълшебници" не се спогодихме твърде добре. Не, че бяха превърнати в деца, просто клиширано и насилствено лигаво поведение от сцената рядко стои добре - и този случай не е изключение. В допълнение и измисленият език, на който говореха героите - нещо като gibberish, нещо като плоча на бързи обороти - уморява много слуха.

За щастие обаче това бе само първото ми впечатление от спектакъла, който нататък се разгръща по приятен и забавен начин и оставя усещането за лекота, каквато - вярвам - трябва да съпътства спектаклите за деца, без да ограбва от смисъла им.

С развитието на спектакъла и дразнещите детайли от по-рано намериха своето обяснение (макар все още да мисля, че бяха излишно преекспонирани): контрастът между шарените герои, тип захарен памук, които бърборят ли, бърборят на своя забързан език, и сивкавият човечец, който иска само тишината и спокойствието на собствения си дом (абе, да бъде оставен намира - отлично го разбирам!), бе силен и ясно заявен. Промяната му също се случи сравнително постепенно - отнемайки и добавяйки от и към образа - без насилие, почти неусетно. А малките вълшебници, които предизвикаха тази трансформация, бяха истински чаровници и спечелиха децата от публиката (които пък пощуряха от магическите трикове, които не бяха чак такава загадка, но работеха безотказно). То това е и най-сигурният лакмус - реакцията на децата. Те се радваха и съпреживяваха случващото се, бяха погълнати от историята и искрено се вълнуваха от нея - дори и само това може да се приеме като достатъчно добър атестат за достойнствата на спектакъла (този и по принцип).

Аз напоследък съм го ударила на разни философски размисли и се зачудих дали сивото е непременно лошо и дали пъстрата алтернатива е по подразбиране добра - съответно дали промяната у главния герой бе задължителна и за добро, но пък в кукления театър за деца половинчатостта не се препоръчва, така е. Нюансите често отсъстват, за да дадат път на поуката от историята - пък и на философските размисли ще им дойде времето, ей ме на' мене.

Няколкото финала на спектакъла за мен бяха откровено излишни и не му носят никакви допълнителни позитиви - дори напротив, защото поразводняват края. Има един прекрасно намерен freeze, след който един простичък блекаут би свършил чудесна работа за напълно адекватен и достатъчен финал. И не мисля, че нещата опират само до личен вкус - ако паднат 2-3-4 минути от финала, спектакълът само би спечелил от гледна точка на стегнатост и изчистеност на историята. 

Химиците на кукления театър

      Радвам се, че забавих малко писането на този текст, защото така имах възможност да понатрупам впечатления от цялостната селекция на Панаира на куклите. Силна е, много е силна, но хайлайтът към момента за мен е спектакълът "Катастрофа" на Agrupación Señor Serrano от Испания, с който момчетата ми махнаха главата от кеф още в първата вечер на фестивала.

      Препратката към Ханда Готе бе моментална, още с влизането в залата - 3 маси, покрити с разнообразни дреболии, джинджифлюшки, огромни маски и много, много, МНОГО желирани мечета. И една камера, която предаваше случващото се в реално време към голям екран, с което зрителите бяха превръщани във воайори, нахлуващи в малкия свят на героите от желатин. Мъничките борчета, къщичките, "построени" в миниатюрен мечи мащаб, се превръщаха в истинска гора, в истинско село, в цивилизация, която страдаше току пред очите ни, а драмата на желираните мечета заплашваше да ни погълне от екрана.

      Странно е как мащабът променя възприятията - но камерата, която предава събитията в реално време, далеч не е единственият "трик", който испанците използват. И тук отварям една голяма и тромава скоба, защото триковете им не бяха самоцелни и е много важно това да се подчертае много, ама много дебело. Спектакълът имаше ясна идея, вървеше много стегнато по нея и търсенето на изразни средства бе изцяло в нейна услуга.

      А въпросните изразни средства идваха от химията и физиката, за да предизвикат катаклизми в мечия свят и несъмнен ефект "уау" у публиката, пред която се случваха експлозии, земетресения, наводнения, изригвания на вулкани, повсеместно затопляне и прочее, и прочее катастрофи. Много изстрадаха горките мечета - много, и все зрелищно. 

      Спектакълът на Agrupación Señor Serrano е истински многопластова творба - отдавна не ми се беше случвало да попадна на такъв. От една страна, имаме мечата цивилизация с мъничките очарователни детайли в нея; от друга - случващото се между героите с маските, от трета - отношенията между самите актьори на сцената, невербалната комуникация между тях. И всичко това, обединено от избраните изразни средства - от живото предаване, от музиката, от магическите трикове с камерата, която успя да ни върне и в миналото, когато всичко е било детска игра и когато да взривиш нещо на покрива е било нормална и неизменна част от заниманията с комплекта "Млад химик".

      Без съмнение основната тема на спектакъла е доста експлоатирана покрай идеите на т.нар. sustainable development. Еко-театърът набира скорост в редица държави, поставяйки на дневен ред новите проблеми в обществото, влиянието на човешката дейност върху природата и последиците от действията му за нея. И да, идеята за града на консуматорите, построен от лъскави опаковки, може да беше малко чийзи и доста първосигнална, но дори и тя говореше на публиката и стоеше адекватно в общия контекст на спектакъла.

      После чух известно цъкане с език от някои зрители и си мислех, че спектакълът на Agrupación Señor Serrano е нещо като "Новите дрехи на краля", но в обратен смисъл. Обикновено сме свикнали да казваме, че никой не смее да заяви, че кралят е гол. В случая обаче кралят е облечен в чудесни и съвременни дрехи, дело на талантливи дизайнери. Въпросът е, че тази мода все още не е стигнала до България и за мнозина сякаш остава неразбрана, а в нея няма нищо лошо - дори напротив, защото тя е двигателят, който движи театралната кола напред в момента. Да, нарушава рамката на традиционния театър и да, използва нестандартни изразни средства, и да - спектакълът оставя усещането за пост-пънк, което не се случва често у нас (не и с подобна солидна и добре разказана идея като "гръб" (щото, да си го кажем направо, самоцелните неща много ме дразнят), но това е неизменна част от търсенето на нови изразни средства, от новата драматургия, от новия начин на работа в театъра изобщо. И Agrupación Señor Serrano са напипали една много плътна и жива линия в това отношение, която - по всичко личи - изследват от разнообразни гледни точки и която надстрояват с талант, желание и много мисъл.  

Жабокът принц

      Радвам се, че Жабокът принц на Столичен куклен театър е намерил място в селекцията за фестивала тази година. Все още не бях успяла да го гледам и това бе идеална възможност да поправя пропуска си. Уви, залата бе празна (имаше зрители само на първите 4 реда, назад бяхме седнали едва 4-5 души, гости на фестивала), но го отдавам на факта, че спектакълът е репертоарен за СКТ

      Той, за разлика от Н2О, е здраво стъпил в куклено-театралната традиция и това не е непременно лошо. Историята е разказана под формата на комична опера с образи-клишета. В този смисъл, режисьорът Тодор Вълов е постигнал целта си. Струва ми се обаче, че мярата тук-там е избягала и на моменти героите са прекалено и ненужно инфантилни (и така и не разбрахме какво промени мнението на принцесата, в крайна сметка. "Пуф, готово" често работи, но винаги съм мислила, че е добре да се избягва, когато е възможно). Свежите моменти - като купидончето-режисьор - балансират впечатлението, но си мисля, че спектакълът можеше да бъде и една идея по-кратък.

      И един последен коментар, понеже леко побеснявам - когато ви помолят учтиво да изключите мобилните си телефони, ами... изключете ги! Вчера в зала, в която я имаше 25-30 души, половината от които - деца на по 4-5 години, за 50 минути спектакъл звъннаха 2 телефона. След предупреждението устройствата да бъдат изключени. Не мога да не се сетя за покойния Андрей Баташов с неговото култово "Казаха ли да изключите дебилните си телефони". Наистина е изключително дразнещо - почти колкото явната липса на култура у някои зрители.

Концерт за вода и трима германци

      Когато видях в програмата, че спектакълът Н2О на театър HELIOS (Германия) е за деца над 2 години, а после видях и основната част от публиката в театър София (все около долната възрастова граница), си мислех, че дребосъците няма да издържат обявените като продължителност на шоуто 40 минути и ще им доскучее. Нищо подобно.

Момчетата от HELIOS работят почти изцяло с материала - в случая: вода - и изследват неговите възможности. Да си призная честно, тази изходна позиция малко ми липсва в българските спектакли, които гледам, където все още историята е водеща и се наблюдава някакъв страх от отказване от наратива.

      И това ще стане, де. Думата ми е за спектакъла на германците, който предложи различен поглед върху нещо толкова познато, каквото е водата, превръщайки я в музикален инструмент, а себе си - в оркестър, който изпълнява един много, много мокър, забавен и образователен концерт. Съвсем не се шегувам, не мислете, че ви редя тука някакви метафори - в Н2О са изследвани "музикалните" свойства на водата и са използвани, за да се създаде мелодия, която си има вътрешна динамика и която разказва на децата история по начина, по който само музикалните произведения могат.

      Но водата рисува и картини, както видяхме в немския спектакъл. И допълва перфектно търсенията на екипа в изразните средства на кукления театър - театърът на сенките се разиграва върху пране, а в абстрактните картини от вода има и капка магия, допълнена от звуковата среда.

      Вероятно може да се каже, че Н2О е и (в някаква степен) образователен, защото запознава децата с всички агрегатни състояния на водата, но го прави по изключително лек начин, който не дотяга и не им размахва пръст от сцената, в случай, че не обичат да се къпят, или предпочитат Кока-Кола. Напротив, просто им показва не само каква може да бъде водата (тъкмо мислех, че ми липсва малко лед, и извадиха от една кофа ееееей такава буца от него!), но и какво може да прави тя - един съвсем простичък материал, който използваме ежедневно, но който - както изглежда от спектакъла на HELIOS - познаваме твърде слабо.

      В известен смисъл на H2O му липсва точка, защото представлението свършва някак... никак, насред нищото, но то чисто драматургично му липсват и останалите основни елементи, та това не ме изненада особено. Не ме разбирайте грешно, не отчитам това като дефект, а като... особеност на начина на разказване - разчитам, че с времето ще виждаме все повече подобни спектакли и у нас: такива, които използват като изходна точка възможностите на даден материал, а не поредната драматизация на популярна приказка (в които няма нищо лошо, но пък и разнообразието не е мръсна дума). И само си помислете - в продължение на 40 минути да ангажираш вниманието на деца, които еееедва са навършили 2 години, при това без да им разказваш история (в смисъла на традиционния наратив)... колко готин трябва да е бил този спектакъл? Много, честна мускетарска!

      Естествено, аз си имам лек страх, когато видя вода в такава близост до работещи прожектори, та погледнах неколкократно дали все пак актьорите са с гумени ботуши и някак до края на спектакъла очаквах и принудителни екзотични танци като част от представлението, но това съм си аз (пък и един колега в академията има' доста лош опит със същото). И се надявам недоразумението от вчера, когато децата бяха настанени в залата, а се оказа, че спектакълът всъщност започва от фоайето, да бъде отстранено за представлението днес. Въпреки него обаче, момчетата от HELIOS започнаха фестивала абсолютно ударно и вдигнаха летвата с един простичък, но различен и истински интересен спектакъл, който илюстрира някои от водещите тенденции в съвременния куклен театър в Западна Европа.

И отново фестивал, и отново кукли

...и отново аз.

Радвам се, че пак имам повод да пиша редовно - радвам се и че поводът е тъкмо такъв. Днес в София се открива осмият Панаир на куклите, международен фестивал за уличен и куклен театър. С други думи, най-моето време, когато закусвам по обед, вечерям след последния текст, завършен в 4 сутринта и трите часа сън в денонощие не ме впечатляват изобщо. Ама хич.

Тук ще ви разказвам за спектаклите, които съм видяла (а аз планирам да видя почти всички - така като гледам програмата, ще пропусна вероятно 3) и на ваше място бих наминавала редовно тези дни - предстоят да се случат доста неща.

Гостите на фестивала тази година са от България, Германия, Испания, Франция, Италия, Чехия, Полша, Словакия, Словения и Гърция. Впечатляващо, а? А някои от тях са представени и от повече от една трупи. Спектаклите обхващат всички възрасти (сериозно, включена е и "Бебешка пиеса" на СКТ, която е за най-, ама най-малките зрители), немалка част от програмата ще се състои на открито (молим се времето да се държи прилично, или поне... да се държи!) и - преглеждайки програмата - мога да ви уверя, че в нея наистина има по нещо за всеки вкус.

В рамките на съпътстващата програма е предвиден уъркшоп за изработка на кукли, образци на чешката сценография (за деца от 6 до 12 години) с чешки лектори, уъркшопи, провеждани от участниците във фестивала - техники на уличното представление и въображението при импровизациите.

На 17.09 във фоайето на Столичен куклен театър от 18 часа ще се състои представянето на книгата Дизайн на сценичното осветление на Славчо Маленов и Иван Иванов, а на 19.09. в СГХГ от 18:30 ще бъде откриването на изложбата Традиция и настояще на чешката театрална кукла (препоръчвам горещо да я посетите, чехите неслучайно са смятани за най-големите майстори в областта, а Прага - за люлката на кукленото изкуство. Разбира се, тук трябва да изпадна в уточнения и обяснения, за което сега нямам време, тъй като след малко ще бягам, за да гледам "Жабокът принц" на СКТ, но приемете на доверие, че изложбата ще бъде интересна и си заслужава да се види).

Та така. Аз си влизам във фестивалния ритъм (т.е. ще обядвам кроасан и ще нося половината покъщнина в дънковата си торба, а от задния джоб на дънките ми дори и в момента небрежно стърчи брошурата с програмата), а вие заповядайте на спектаклите от осмия фестивал Панаир на куклите. Ето и линк към програмата на събитието

Минало настояще

...променливо.

По-скоро променено.

Е те' такова време нЕма. Или?

 

През тия амнайсет години, откакто поддържам блога си (през част от които го бях оставила на самотек, ама той пък взе, че не се отдалечи прекалено, макар и щастливо (примерно) пуснат на воля), съм ви разказала ужасно много истории. Чак ми настръхва козината... ми настръхва, както казваше Баташов, като си помисля колко лични неща са намерили място тук. Страх да те... т.е. да ме хване. Ако някой разполага с адекватен шифър за написаното на тия страници... мне, не ми се мисли. :)

Не съм ви разказвала обаче за децата, с които израснахме заедно (макар да съм споменавала Петя не веднъж и два пъти). Нали се сещате, в този период сте някак... обединени по възрастов и географски признак. Събирате се да си играете по съседски и защото сте на приблизително еднаква възраст - поне така се случваха нещата в онова мое мъничко минало незабравено време, в което имах шанса да раста.

После вече се разпределяте в своеобразни клубове по интереси - някои бързат да порЕснат, други: съвсем не. Появяват се и други приятели, разни спомени избледняват, намесват се приоритети, интереси, а времето от юни до септември изглежда все по-кратко. И някак има и какво друго да се прави, освен да слезеш пред блока.

Обаче. Понякога нещата се променят. Качествено. Без всъщност да са се променили.

Преди време писах едно мнение във форума на СУ и Ангел ме обвини в... ох, не помня вече в какво, но имаше общо с изблици на носталгия. Може и да беше прав там-и-тогава, макар да продължавам да мисля, че не е бил. Факт е, че за няколко години с част от тези деца (Боже, деца!) пътищата ни се бяха разминали, но от 4-5 години се пресякоха отново толкова категорично, че чак ми е трудно да го повярвам. И вече се виждаме не обединени от възрастов и/или географски признак, не заради общи спомени, макар понякога да се отплесваме и в такива, не по стечение на обстоятелствата, а защото се избираме. И се търсим. И намираме начин да сме си приоритет и да присъстваме в животите си, без значение колко на майната си ни е пратил географският компонент.

Няма да ви разказвам подробно за всяка една от тях. Не защото не заслужават, а защото не ги познавате и едва ли ще ви бъде интересно. Но не бих ходила на мъжки стриптийз (кхъм... да се чете като повтарящо се действие) с други. Не съм се и смяла буквално до сълзи с други. Не мисля, че бих плакала от радост на нечия друга сватба (Пепс, няма да видиш това, но ти и без това знаеш, че ужасно, ужасно, ужасно много те обичам ♥). Рядко съм хуквала импулсивно към гарата да посрещам някого просто ей така, щото знам, че се прибира. И когато не успях да я дочакам, та чак ми стана гузно, задето си тръгвам, се оказа, че друга от нас е отишла - също импулсивно - и я е посрещнала с колата. Отново просто ей така.

Обаждам се на една от тях с идея да излезем. Ама буквално след 10 минути. Тя готви. Не ми казва: "Само да направя супата", а "Само да изключа котлона". Тя е абсолютен пич. Затова я посрещаме и на гарата. И защото я обичаме. :) Ама това е следствие от горното.

И се гордея с всяка една от тях. Знаете, че не говоря празни приказки, но се гордея дяволски много с онова, което се случи с онези деца. Защото станаха човеци. И страшни пичове, честно (знам, че се повтарям).

Днес си говорихме, че са превърнали двора, в който се събирахме някога, в паркинг. Някога ми беше тягостно, когато минавах оттам, защото мислех, че онова, което сме споделяли с тях, е останало там, на онзи... паркинг. Сега си давам сметка, че...хм... то винаги си е било тук и като че ли сега ми е много по-ценно и по-...осъзнато. И като такова - по-истинско. Давам си сметка и че те са единствените хора освен майка ми, пред които успях да вербализирам страховете, които откровено ме тормозят напоследък, а те ми дадоха да разбера, че слушат активно. Че чуват.

И с тях нито за миг не се чувствам като в епизод от "Сексът и градът". Най-малкото, пием фрапета и Маргарити, а за мъже си говорим по-скоро по необходимост, без непременно да са ни приоритет. Ний тъй правим.

Смелост и страх

...само някой да ми е казал, че не може да ги изпитвате едновременно. Окрилена и парализирана наведнъж. Станала съм ходещ оксиморон.

Но пък преоткрих емоции, които ми бягаха вече двуцифрен брой години и които смятах, че вече са успели да ми избягат окончателно.

Почти се бях примирила с липсата им.

Сега остава да се помиря с присъствието им.

Скачаме?

Зарежете тая въпросителна. Животът е твърде кратък за препинателни знаци. А и те обикновено означават окончателност. И завършеност.

Скачаме

Адски много време

...и доволно лични неща.

Ето как се стигна до момента, в който хем ми се иска да се върна в блога и да пиша със същата честота и чистота, с която го правех някога, хем си давам сметка, че е абсолютно невъзможно.

На едното блюдо на везните е откровеността, с която пишех преди - идея нямате колко оголени нерви има сред редовете на тоя блог. От другата страна обаче е интимното преживяване, което ме вдъхновява от някакво време, като мени формата и съдържанието си, но запазва емоцията, която ми носи. И която ме накара да въздъхна пред Петя онзи ден: "Живее ми се бе, Пепс!". А тя ми каза, че много ме харесва такава. Макар да не съм съвсем сигурна каква съм точно, напоследък и аз се харесвам - по начина, по който се харесвах, когато бях на 12 - вечно ухилена и абсолютно безстрашна. После ми се случи Животът, но усещането за завръщане е приятно. Обаче не подлежи на описание, анализ и/или преразказ (с или без елементи на разсъждение).

Изобщо, гледам да не разсъждавам много-много. Уви, пак се налага да цитирам "Приятнострашно", но големите, важните истории се случват въпреки всичко. По това се познава кои са те. Аз просто спрях да бягам от тях и започнах да си припомням какво е да съжителстваш мирно с демоните си; как се чувстваш, когато положиш глава върху някой от вързопите с емоционален багаж и от него не се протягат студени ръце, които се опитват да те завлекат нейде из черните води. Спят, мама им. Спят. 

И преди да предположите, че в това благоприятно (макар и моментно) развитие на нещата има замесен мъж, ще побързам да внеса известна яснота - при мен винаги причината и следствието са били с разменени места. Опак човек, казвам ви.

 

Оу, и преди да съм забравила - ходих (супер инцидентно) на концерт на Били Айдъл в Букурещ. Разкошно преживяване си беше, един от дъ highlights на годината за мен в културно-емоционално-туристическо отношение до момента. И по тоя повод - поздрав с любимата ми негова песен (окей де, заедно със Speed, изяжте ме):

 

 

...

Живее ми се бе, хора!

Средата на март...

...ми е анти-в-края-на-ноември. Утре пък стават 19 години от смъртта на Алън Бартън - любимото ми Smokie-момче. ♥

...

На 17ти е починал Андрей Денников. Писала съм неколкократно за него тук - моят гений на нашето време. От една страна, новината ме задави дотолкова, че вече 4 дни се чудя дали, какво и как да напиша. Като си помисля, че вече няма да го видя, и буквално въздухът ми сякаш свършва и ми прималява. Не мога да си представя, че никога няма да видя останалите му спектакли наживо и че магията, която преживях на два пъти през септември 2008 година, ще си остане затворена там и тогава и няма да следва продължение. Никога. От друга страна, вестта за смъртта му сякаш не ме изненада. Знаех за двата му инсулта - не знаех, че има рак, но имах усещането, че е ангел, че не принадлежи на това скапано наше измерение и нямах усещането, че ще се задържи дълго в него. И това бе още първото ми впечатление от него, което после само се затвърди. Уви, оказах се права.

И тъй, Андрей си отиде в деня на 36-я си рожден ден и опроверга Ники Бошев, че гениите умирали на 37 години. Мъничко не му достигна, но геният и талантът му не подлежат на коментар. Той просто БЕШЕ. И е редно да сложа точка, преди да опитам да кажа какво точно е бил, защото думите понякога не стигат и не е редно да се празнослови или да се злоупотребява с тях.

Ще ви кажа обаче как извадих късмет да го гледам два пъти. Беше на Панаира на куклите през 2008 година. Знаех, че ГАЦКТ Образцов ще гостуват с "Малки трагедии" и че спектакълът ще се играе два пъти в рамките на два последователни дни. Точно преди първия спектакъл бях гледала един смъртно ужасен "Одисей" на някакви американци и хич не бях в настроение. Тръгнах към ЦКТ, където щеше да се играе "Малки трагедии", взех си един кроасан, но се оказа, че съм подранила с около 40 минути. То нито да тръгна да се прибирам, и да изляза пак, нито да чакам - нервите ми бяха опънати на макс. Хич не бях в настроение за 2.5 часа спектакъл на руски, а и щяха да го играят и на следващия ден. Да, обаче тъкмо бях решила да си ходя и... заваля. Уж влязох във фоайето на ЦКТ, докато превали, то пък почти стана време за спектакъла, мен междувременно нервите ме бяха о'лабили и си рекох: "Какво пък? Образцов по правило са добри." и реших да остана да го гледам. После говорих несвързано с поне трима души по телефона, на следващия ден заведох още двама приятели да го гледат, а ако майка ми не беше на Ивайловград тогава, щях да я привикам спешно от СтЗ и нея. Странно е какви неща помня.

Сега съм много благодарна за онзи дъжд. Повечето хора никога няма да познаят съвършенството в живота си, а аз го видях - благодарение на дъжда, два пъти. Предполагам стига за един живот, би било наглост да искам повече. Андрей беше... беше!

...

По-горе споменах Ники Бошев. На 19-ти пък се навършиха 4 години, откакто реши да си тръгне. Май за пръв път датата ме блъсна толкова жестоко - просто си давам сметка, че все по-яростно го търся във всеки човек, с когото се срещам. И все по-ясно ми става, че няма да го намеря. Знам обаче, че трябва да съм благодарна, задето присъства в живота ми достатъчно дълго, за да остане като мяра в него във всяко едно отношение. А предвид честотата, с която се сещам за него в ежедневието си, всъщност не си е и тръгвал.

 

Та така... средата на март наистина е особено време. Все годишнини и нито една от тях - приятна.

Home is anywhere you are

Напоследък съм станала по-лаконична. Не съм вярвала, че и това ще се случи - иди, че разбери.

Концертът на Smokie мина и провидението отново бе на моя страна. Не знам как точно се случва тая работа, ама и трите пъти, когато съм пътувала за техен концерт, все са ми се случвали разни приключения. През 2009 в Румъния ни затрупа сняг, ама такъв сняг, че бяха затворили пътя Русе-Бяла току пред нас, за да го чистят, а само из Букурещ до автогарата се влачихме буквално 2 часа, като накрая пристигнахме с 4-часово закъснение (като пътят дотам принципно е 6 часа). Тогава Богдан се оказа нашият ангел-хранител - разказвала съм. През 2011 отново в Румъния пък майка ми падна под влак (добре, че беше спрял) - вероятно и това съм го разправяла. Ако не съм, да си кажа - само майка ми е способна на подобно нещо. ♥

Сега в Брно пък имах разни проблеми с настаняването, та се наложи експресно да си сменям хотела, но нещата отново се наредиха по най-добрия начин и си намерих чудесно хотелче току пред самата зала, която - откровено казано - се намираше на Брно у царевичака.

Не знам как става тоя номер, но когато иде реч за Smokie, нещата се подреждат по някак магически начин. Не се и опитвам да разбера как и защо, просто заявявам фактите. А те са следните - момчетата се раздадоха на макс, макар че - както се оказа - дори не са имали време за саундчек. Публиката - и тя. Аз двойно повече. Не, честно, такава емоция не ме беше тресла от години: истинска, жива, неподправена, като мен самата за около 3 часа миналия понеделник. От една страна, тази емоция ми липсва много и си го осъзнавам. От друга - добре е да се случва рядко, за да продължа да си давам сметка колко е специална. Не ме разбирайте грешно - слушам ужасно много музика. Наистина много. Обожавам много групи и певци, но Smokie са единствените, които могат да ми донесат подобна свръхемоция и да накарат душата ми да танцува и да грее. Не ми пука каква музика слушате - просто се надявам и вие да си имате по един такъв изпълнител: дава нещо, което надхвърля многократно музикалните качества на песните им. Топлина, уют, усещането за дом и за завръщане. Защото благодарение на Smokie нося дома си навсякъде, където отида - а това за мен означава повече, отколкото някога бих могла да изразя с думи тук или където и да е.  

Back to normal

Знаете ли кое е нормално за мен? Концерт на Smokie и зимна олимпиада. Това е нормално. Второто почва след 2 дни и, Бога ми, е едно от най-чаканите от мен събития за последните 4 години. Първото е след 12 дни в Брно и просто... нямам търпение да си видя любимите момчета - да се превърна обратно в какавида, да се затворя в себе си с музиката им и да светя от радост поне няколко часа, а после да не мога да заспя от вълнение и - още по-после - да се усмихвам насън (казвали са ми го, мда). :)

Някога дори и само тия две неща биха били достатъчна safety net, така че да не ми дреме от и за нищо и да си бъда съвсем, напълно, абсолютно, безвъпросно дзен. Явно обаче с времето емоционалният багаж става прекалено тежък за подобна мрежа и тя не е в състояние да го издържи безпроблемно. Още повече, че вече го няма и осигурителното въже от началото на 20-те ни години, което казва "Какво пък толкова?"

 

И въпреки това хората продължават да скачат; и въпреки това продължава да е вълнуващо, ако и на моменти да е по-скоро страшничко. Адреналинът е голяма работа. Адреналинът с генерично наименование whatif. А ако извадиш наистина голям късмет, от другата страна някой ще те хване - и няма да имаш нужда от мрежи. 

И само някой да е казал...

...че съдбата не съществува! Айде, да не е баш "съдба", ама нещо надчовешко, което просто си умира да се гаври с нас. То това му е и най-сериозното доказателство, че съществува: като ти шибне един и знаеш, че няма как да е случайност. А то седи отстрани и можеш да се закълнеш, че го чуваш как ти се хили.

Подкрепление

Нещо, от което не мислех, че ще имам нужда, отивайки на среща с приятел.

Разносметки

И тая година се търкулна. През последните месеци не ми се случи нищо, за което да си струва да се пише тук. В общи линии. Едно-две нови познанства, спектакълът върви добре, премиерата ще бъде на хубава за мен дата (не съм я насрочвала аз), у дома съм... бива. :)

Тая събота беше егати безумният ден - пристигнах в 6 сутринта от Прага и успях да се видя (доста пълноценно) с Василена, Петя, БезНадеждния (не мога да спра да се изненадвам колко е висок тоя човек), Боби, после Ricchi e poveri ме разплакаха от щастие на концерта си и завърших вечерта с повече от приятна форумна среща, от която всъщност изобщо не ми се прибираше.

Сега си седя на топличко, слушам Ska P (никак не ги слуша главата, обаче много ме радват, тъкмо сега съм си зациклила Casposos и си клатя главата в такт като фитка) и си мисля. Тая работа с равносметките е бъгава, защото никога нищо не приключва с настъпването на Нова година, без значение коя по ред е тя. Всички си влачим отношенията с останалите, недовършените дела и сметките за уреждане от старата година в новата и ни остава само да се надяваме, че от януари нататък ще подредим нещата.

Обаче. За мен 2013 се оказа много наситена именно откъм изясняване на отношения. Като погледна назад, не мога да не отбележа, че трима души ме разочароваха доволно много - ама наистина... много. Най-забавна е градацията - почти все едно се бяха наговорили. Първото такова осъзнаване дойде в първата четвърт от годината и като че ли мина най-безболезнено. Беше човек, с когото са свързани.... някакъв.... немалък, всъщност... брой публикации тук. Абе, казано накратко, бая съм го споменавала - по една или друга причина. И стана така, че изключително експресно си дадох сметка какъв късмет съм извадила, че тоя човек е извън живота ми - както казах на майка ми, трябва да видя накъде е изток и да почвам да се кръстя, задето не се забърках с него навремето. Много щях да си бия кухата китара, ако го бях направила.

Второто разочарование дойде през второто тримесечие, а третото - през последното. И двете бяха неприятни, но последното ми остави най-горчив вкус, защото...

....

Знаете ли какво? Разказах почти цялата история тук и изтрих написаното, защото си дадох сметка, че този човек не заслужава нито толкова писане, нито толкова внимание. Факт е, че неговото предателство беше най-неприятният шамар, защото го очаквах най-малко. Факт е обаче и че не аз губя от тая ситуация, просто благодарение на него пораснах още малко. И е факт, че когато на свестните хора спре да им пука, става наистина кофти - а на мен вече не ми дреме, все ми е тая. Но, поглеждайки назад, си давам сметка, че съм голяма... не, огромна бяла птица, но не лебед, защото от тримата това беше единствения, комуто вярвах наистина безрезервно, затова и шамарът ми дойде така изневиделица. Това, както казах и по-горе, не е мой проблем. Извадих си съответната поука навреме, но вече намирам за трудно да обяснявам на хората наоколо какво ме е направило така цинична. Ами ето, точно тия ситуации, Драги ми господине.

 

Така че стъпвам в 2014 година с 3 връзки по-малко. Предвид близостта на съответните хора и местата, които заемаха в живота ми, това си е рекорд не само като бройка. И да, има 3 вакантни места, но сериозно обмислям да закрия някои от позициите или поне да обявявам нулев прием за известно време.   

Нещото, в което ме бива най-много...

...е да си усложнявам живота. Честно, много съм добра.

Хубавото е, че хората, които ме обичат, са свикнали с тази ми особеност и като че ли вече го очакват от мен. Това е нормата, правилото. 

А не мога да ви опиша как се ядосвам, когато видя друг да го прави това същото: толкова ли не знае по-добре, така ли не се е научил? Ами не, явно не сме. Има си неща, които просто СА, а и то това си е особен талант. Да не мислите, че е лесно!

Което ми напомня, че замислям един потресаващо готин подарък за рожден ден - ама от тия, дето само аз мога да ги измисля (понякога музата дреме някъде и ме оставя да отбивам номера с глупави подаръци, обаче като реши да намине, ръси качествен мат'риал!) и дето отнемат време, усилия и впрягат цялата ти енергия в името на добрата кауза. Тя моята енергия не е и много, де, но ще се пробвам, пък каквото стане. Жалко, че няма да присъствам, когато човекът го получи, но пък се надявам да стане добре. Със сигурност ще знае, че е правен с много обич. Надявам се, де. Обич. 

Онзи ден на едно друго място попаднах на въпросът "що е любов". Ето и моят отговор:

Любов е... когато му пожелая да е щастлив с друга и наистина го мисля. Макар че това може да е и бунаклък, тайм уил тел. После рева под душа, после рева и на клипчета от HIMYM, после рева и на песни. Абе, рева(х, всъщност). Но е за добро.
Любов е... когато е последното нещо, за което мисля, преди да заспя и мисълта, с която се събуждам.
Любов е... топъл шоколад с бонбони Линд (ама червени!) и разкошен филм в 3 през нощта.
Любов е... когато започнеш да се страхуваш от собствената си смърт, защото искаш да прекараш м-н-о-г-о време уид хим бай йор сайд и не искаш подобна глупава подробност да ви раздели.
Любов е... когато намериш не човека, с когото можеш да живееш, а онзи, без когото това би било трудно.

Обич е... когато изпитвам панически ужас, че може да го разочаровам. Имам предвид... наистина получавам паник-атаки.
Обич е... да гледаш някого във влака и да не можеш да му се наглеждаш, защото ти е напомнил така поразително на другиго, когото никога вече няма да видиш. А когато този човек слезе на гарата, да го проследиш с очи, докато го изгубиш от погледа си и да усетиш, че нещо ти е влязло в окото. Уж. Но ако сълзите преливат, то е от радост и благодарност. Защото той е намерил начин да се върне при теб дори и за малко, именно по време на пътуване, на което не може да не си "взела" спомена за него със себе си. 

 

 

 

Последните 2 неслучайно започват с "обич". Нали си давате сметка, че може да обичаш човек от противоположния пол и без да си влюбен в него с любовта Ерос? Е, аз имам страхотен късмет в това отношение. А във всяко едно многоточие има заключен по един човек: седят си кротко там и хич не буйстват. Много е приятно така. 

Depress-a-me mode...

...on.

Не, бе. Или поне не точно. Не обичам екзистенциалните въпроси. Това не е съвсем свързано.

Истината е, че всъщност - изключвайки семейството си - не съм се чувствала толкова сама от много, много време. Най-важните хора от обкръжението ми просто ги няма. Една част от тях наистина си отидоха и не минава и ден, без да мисля за поне/всеки един от тях. Друга част са си у дома, в България и... мда. С всеки един от тях отношенията ми претърпяха промяна в посока, която не желаех, която не търсех и - съвсем егоистично признавам - която не ме устройва. Преди да дойда тук, си имах едни 5-6 души, на които можех да звънна, за да ми платят гаранцията и да ме измъкнат от затвора. В момента - поради различни причини - май ми остана само Петя, но чуването по Скайп за по десетина минути през седмица не е като да си висим всяка сутрин пред театъра. В общи линии, ситуацията е такава, че е най-добре да гледам да не попадам в затвора. Моментът на осъзнаването на тая истина е малко кофти, that's all. В рамките на едно лято. В рамките на месец и половина, копеуе: всеки един от тях реши да прее*е отношенията ни, все едно се бяха наговорили. Това сигурно е някакъв рекорд, трябва да проверя.

Търси се лирически герой за тая песен (онзи от "Към" на Стефан Вълдобрев вече не е available):

 

За един от тях пророних някоя и друга сълза, докато си дам сметка, че промяната дойде от него и че от него зависеше да върне статуквото, без това да му причини особено неудобство. Не би. Напоследък съм се научила да приемам решенията на другите, без да ги подлагам на особено задълбочена дисекция. Всеки е отговорен за своите избори: включително и аз за моите: затова, че бях първата, която наруши статуквото, като си би камшика. Като гледам какво се случва в България, не мога да кажа, че съжалявам. Давам жокер, за да не бъда разбрана грешно: не става дума за О.

Друг ме ядоса много, ама наистина много тия дни, но хората са такива, каквито са и толкова. Не мога да ги виня, но мога да се подразня. Пак е по-добре от никаква емоция. Бях на ръба да му кажа някои неприятни неща, но броих до 26 (не питайте, просто ми е любимо число), поех дълбоко въздух и се отказах. Което не значи, че се е разминало - хората имат навика да настъпват една и съща мотика по много пъти.

И въпреки това обичам/х и шестимата (по изключително различен начин) и се радвам, че ги имам в живота си, ако и аз да съм по-скоро в периферията на техния; ако и да ми късат нервите, ако и да са ме разплаквали, ако и да ме чака безсънна нощ заради единия от тях (там вината за отдалечаването до голяма степен беше моя, та сега ще има damage limitation).  

А може би простo циклофренийката се обажда, както обичам да се будалкам. Понякога се чудя... ако преди 8 години и половина не бях загубила един човек, как ли щеше да изглежда живота ми сега? И нямам дори и приблизителен отговор. Ей сега, след по-малко от седмица стават точно 8.5 години и, честно ви казвам, все едно беше вчера. Помня няколко поредни дни минута по минута и все едно от тях ме дели едно мигване, а не почти цяло десетилетие, в което ми се случиха сумати неща.

А тая песен се появява тук за втори път - отново във връзка с него. Сигурно много щеше да се смее на терзанията ми - едно нещо трябва да се признае: бяхме изключително различни:

Сериозно обмислям да стана принцеса. Честно. Но ще изчакам до лятото, че сега е студено. :) А сега ще си направя едно 3-в-1 за захар, вдъхновение и компания. Дееейм, това прозвуча жалко. Вярвам обаче, че за някои връзки човек си струва да се бори. Но не за всички - особено когато той е единственият, който се хвърля в битката.

Такъв рошав текст не бях писала отдавна: вероятно няма и да се повтори скоро. Да обвиним хормоните и толкоз. Smokie лекуват всичко и вървят отлично с 3-в-1, което обаче има леко метален вкус. Или са го развалили, или аз съм отвикнала от него. Пфу!

СъвпадЪк

Случайно попаднах на един блог. Много странна работа. Блогът е на момиче от другия край на света, което - в един определен аспект - живее моя живот, има същите колебания, същите отношения с някого, почти същите случки и разсъждава за тях по абсолютно аналогичен начин. И реагира на ситуациите по начина, по който реагирам аз. Май само имената са различни.

От една страна, ми се иска да й кажа кой е най-вероятният вариант за развитие на нещата, предвид собствения ми опит. Един вид, аз съм малко по-напред с материала от нея - been there, felt that. От друга... като че ли ми стига просто да чета, без да се обаждам (леко воайорски, признавам), защото това момиче е в най-хубавите години от развитието на ситуацията и ме връща към моите си спомени оттогава.

Просто съвпадението е странно. И много забавно. Донякъде и мотивиращо, защото покрай нея си припомних собствената отдаденост и си дадох сметка, че тя като че ли е едно от нещата, които ми липсват в момента. Не, че си е отишла, просто дреме някъде наоколо и сега предстои да я разръчкам малко.

Друго... нищо ново. Чудесен концерт на Electric Light Orchestra, запознах се с много приятен датчанин, а тия дни - и с един симпатичен словенец, но в момента едва имам сили да ги отбележа като присъствие, камо ли нещо повече. И имам нужда от вдъхновение, ох... Тая публикация ще си я препрочитам пак - заедно с някои от по-ранните. Изобщо, моят блог крие много зайци в шапката си. 

Вграждане

С тоя спектакъл се гонихме. Дълго. Дори го препоръчвах на приятели, преди да съм го гледала - защото нямах капка съмнение, че е събитие. Ама събитие от тия, дето ги помниш и след години: не като спектакъл, като театрална форма, а като преживяване. По-скоро като нещо, което си съ-преживял.

Няколко пъти почвах да ви разказвам за него и също толкова пъти се препъвах в думите, защото ми се виждат някак излишни. Веднъж съм ревала като магаре след спектакъл ("Храбрият оловен войник" на ДКТ - Стара Загора), сега беше втория път, когато излизам с насълзени очи от залата, а някой ме стиска ли, стиска за врата.

Първо, да си призная - не съм сред най-големите фенове и познавачи на българския фолклор. Знам, че не е повод за гордост, но като че ли просто така се случи. Все си мисля, че имам време да наваксам.

Две теми обаче са ми любими - змейовото либе и тази за вграждането. Първата, защото винаги съм я намирала за особено романтична (а и от малка сякаш предпочитах "лошите" герои, виждаха ми се по-интересни и много се радвах, когато търпят някакво развитие), а втората - защото ми се струва(ше) варварска. Ама чак немислимо варварска - откъде-накъде пък един човешки живот ще е по-незначителен от някакъв градеж?

Така разсъждавах някога. После си дадох сметка, че градежът не е важен - важно е съзидателното начало; важно е творчеството; важно е да оставиш нещо след себе си; важно е да опиташ да достигнеш Бог, макар обикновено цената за подобна дързост да е твърде висока.

Там е и акцентът на спектакъла на ДКТ - Пловдив и много се радвам, че самото вграждане е максимално деромантизирано, или поне така ми се стори на мен. Толкова варварско, колкото понася цялостната естетика на спектакъла. А той има особени достойнства, които се комбинират по чудесен начин - допълват се, така че нищо не "тежи".

На първо място, текстът е доста обран, сведен е до наистина необходим минимум - а колкото е останало от него, носи максимално много информация и е разтърсващ с простотата си и с емоцията, която предизвиква. Трябва да призная, че напоследък повечето спектакли ми идват твърде "бъбриви" - нещо, за което ще пиша в една следваща публикация и което не ме подразни във "Вграждане", т.е. уцелили са тъкмо "моята" мярка. За пореден път си давам сметка колко интелигентен (емоционално и не само) творец е Веселка Кунчева.

Малкото текст е компенсиран от експерименти със звука на сцената - с ритмиката на човешката дейност, със скритата й музикалност. Една сравнително нова идея за българската сцена (тук, в Чехия, има театрална група, която се занимава основно с това - дори снощи имаха премиера, но това е тема на отделна публикация, която вероятно няма да напиша).

Сценографията за мен има 3 основни достойнства, всяко от които - дори и само по себе си - заслужава внимание. От една страна, се използват свойствата на материала - нещо, което много ми липсва по нашите сцени: камъни, вода, изобщо... материал!!! От друга, "изрязването" на част от сцената води до едно такова особено усещане за воайорство, за това, че ставаш свидетел на нещо интимно; на нещо, което вероятно не би трябвало да виждаш. От трета, сценографията съпътства спектакъла като неразривна част от него, но не се натрапва. Равнопоставена е на режисурата и на актьорското присъствие (а актьорският състав е възхитително млад и вдъхновяващ и - без всякакво съмнение - играе със сърце и душа).

Като го написах това последното и се сетих за нещо, което си мислех, докато гледах спектакъла - в него има нещо.... вградено. Защото това е спектакъл с пулс и душа - събитие, което се случва рядко и което, както казах и по-горе, си струва да се съпреживее. Не се учудвайте обаче, ако видяното ви изправи пред собствените ви (понякога мрачни) избори, защото всеки един от нас е майстор-творец, ако и не всички да строим мостове.

Съдържание

Отдавна не съм писала, наруших даже две обещания, които всъщност ще изпълня, но с голямо закъснение. Просто последния месец се чувствах леко изпразнена от съдържание. Не знам дали можете да си го представите, но не ви пожелавам да ви се случва. Не е безтегловност - тя е яка. Понякога. Понякога е и необходима.

Това е по-гадно, защото истината е - и я осъзнавам - че всъщност целият процес е компресиране, сбутване на някакви емоции, така че да заемат по-малко място и да освободят място за други. И понеже въпросните емоции рядко имат правилна форма, не може да ги подредиш като елементи от Тетрис (или както майка ми подрежда багаж, да речем), а се налага наистина просто да ги натъпчеш на някакво място и да отвориш пространство за нов смисъл, надявайки се, че те няма да се срутят отгоре ти. Честно да ви кажа, точно такова е усещането - чак си се чудя колко добре го обясних.

Някой ще попита, разбира се, за какво ми е ново съдържание, при всичкото налично старо такова. Ми... отговарям аз... то съдържа твърде много питанки, на част от него хич не й се кефя, друга откровено ме тормози и - като цяло - исках малко нов смисъл, в който няма толкова неясноти. Не мога да кажа, че новото начинание - а те даже са две (не, не съм записала още едно висше!) - ме изпълва със смисъл, ама ето - прописах в блога. И ме ентусиазира(т), което не ми се беше случвало от известно време.

Обаче останалите емоции явно не мога да ги компресирам твърде добре, защото почнаха да избиват в неприятни проблеми със съня, бесни кошмари и паник-атаки (последните от които вече са под контрол). По някое време ще оправя и съня - когато си подредя приоритетите по някакъв адекватен начин, който, ако не друго, поне няма да ме тормози.

Междувременно станах на 28. Неутрално число ми е някак. Не ме кефи.

25 беше яка цифра, 1/4 век, ала-бала.

26 ми е едно от двете най-любими числа, та нямах против да остана на толкова известно време.

27 пък е любимо на любимата ми приятелка, а и е пряко свързано с рождената ми дата, та също беше окей.

28, за сметка на това, ми изглежда малко безлично. Затова започнах да работя по изпълването му със смисъл. Въпроса за смисъла на смисъла ще го подмина с мълчание - няма смисъл от него, съвсем затлачва веригата.

Обаче едно ще ви кажа - май за пръв път откакто пиша в тоя блог, нямам любовни терзания от никакво естество. Ама нищо-никой-никого, ниенте, нада! Както казваше любимият ми ехографист: "Нищо не ме дразни, нищо не ме притеснява". Имало Господ, значи. Поне на тоя фронт липсата на новини за момента е най-добрата възможна новина. Нямам необходимата енергия да се занимавам и с това. Философските терзания ми изпиват силичките достатъчно в комплект с битовизмите и ежедневните по-малки и по-големи задачи.