Back to normal

Знаете ли кое е нормално за мен? Концерт на Smokie и зимна олимпиада. Това е нормално. Второто почва след 2 дни и, Бога ми, е едно от най-чаканите от мен събития за последните 4 години. Първото е след 12 дни в Брно и просто... нямам търпение да си видя любимите момчета - да се превърна обратно в какавида, да се затворя в себе си с музиката им и да светя от радост поне няколко часа, а после да не мога да заспя от вълнение и - още по-после - да се усмихвам насън (казвали са ми го, мда). :)

Някога дори и само тия две неща биха били достатъчна safety net, така че да не ми дреме от и за нищо и да си бъда съвсем, напълно, абсолютно, безвъпросно дзен. Явно обаче с времето емоционалният багаж става прекалено тежък за подобна мрежа и тя не е в състояние да го издържи безпроблемно. Още повече, че вече го няма и осигурителното въже от началото на 20-те ни години, което казва "Какво пък толкова?"

 

И въпреки това хората продължават да скачат; и въпреки това продължава да е вълнуващо, ако и на моменти да е по-скоро страшничко. Адреналинът е голяма работа. Адреналинът с генерично наименование whatif. А ако извадиш наистина голям късмет, от другата страна някой ще те хване - и няма да имаш нужда от мрежи.