Depress-a-me mode...

...on.

Не, бе. Или поне не точно. Не обичам екзистенциалните въпроси. Това не е съвсем свързано.

Истината е, че всъщност - изключвайки семейството си - не съм се чувствала толкова сама от много, много време. Най-важните хора от обкръжението ми просто ги няма. Една част от тях наистина си отидоха и не минава и ден, без да мисля за поне/всеки един от тях. Друга част са си у дома, в България и... мда. С всеки един от тях отношенията ми претърпяха промяна в посока, която не желаех, която не търсех и - съвсем егоистично признавам - която не ме устройва. Преди да дойда тук, си имах едни 5-6 души, на които можех да звънна, за да ми платят гаранцията и да ме измъкнат от затвора. В момента - поради различни причини - май ми остана само Петя, но чуването по Скайп за по десетина минути през седмица не е като да си висим всяка сутрин пред театъра. В общи линии, ситуацията е такава, че е най-добре да гледам да не попадам в затвора. Моментът на осъзнаването на тая истина е малко кофти, that's all. В рамките на едно лято. В рамките на месец и половина, копеуе: всеки един от тях реши да прее*е отношенията ни, все едно се бяха наговорили. Това сигурно е някакъв рекорд, трябва да проверя.

Търси се лирически герой за тая песен (онзи от "Към" на Стефан Вълдобрев вече не е available):

 

За един от тях пророних някоя и друга сълза, докато си дам сметка, че промяната дойде от него и че от него зависеше да върне статуквото, без това да му причини особено неудобство. Не би. Напоследък съм се научила да приемам решенията на другите, без да ги подлагам на особено задълбочена дисекция. Всеки е отговорен за своите избори: включително и аз за моите: затова, че бях първата, която наруши статуквото, като си би камшика. Като гледам какво се случва в България, не мога да кажа, че съжалявам. Давам жокер, за да не бъда разбрана грешно: не става дума за О.

Друг ме ядоса много, ама наистина много тия дни, но хората са такива, каквито са и толкова. Не мога да ги виня, но мога да се подразня. Пак е по-добре от никаква емоция. Бях на ръба да му кажа някои неприятни неща, но броих до 26 (не питайте, просто ми е любимо число), поех дълбоко въздух и се отказах. Което не значи, че се е разминало - хората имат навика да настъпват една и съща мотика по много пъти.

И въпреки това обичам/х и шестимата (по изключително различен начин) и се радвам, че ги имам в живота си, ако и аз да съм по-скоро в периферията на техния; ако и да ми късат нервите, ако и да са ме разплаквали, ако и да ме чака безсънна нощ заради единия от тях (там вината за отдалечаването до голяма степен беше моя, та сега ще има damage limitation).  

А може би простo циклофренийката се обажда, както обичам да се будалкам. Понякога се чудя... ако преди 8 години и половина не бях загубила един човек, как ли щеше да изглежда живота ми сега? И нямам дори и приблизителен отговор. Ей сега, след по-малко от седмица стават точно 8.5 години и, честно ви казвам, все едно беше вчера. Помня няколко поредни дни минута по минута и все едно от тях ме дели едно мигване, а не почти цяло десетилетие, в което ми се случиха сумати неща.

А тая песен се появява тук за втори път - отново във връзка с него. Сигурно много щеше да се смее на терзанията ми - едно нещо трябва да се признае: бяхме изключително различни:

Сериозно обмислям да стана принцеса. Честно. Но ще изчакам до лятото, че сега е студено. :) А сега ще си направя едно 3-в-1 за захар, вдъхновение и компания. Дееейм, това прозвуча жалко. Вярвам обаче, че за някои връзки човек си струва да се бори. Но не за всички - особено когато той е единственият, който се хвърля в битката.

Такъв рошав текст не бях писала отдавна: вероятно няма и да се повтори скоро. Да обвиним хормоните и толкоз. Smokie лекуват всичко и вървят отлично с 3-в-1, което обаче има леко метален вкус. Или са го развалили, или аз съм отвикнала от него. Пфу!