неделя, октомври 27, 2013

Вграждане

С тоя спектакъл се гонихме. Дълго. Дори го препоръчвах на приятели, преди да съм го гледала - защото нямах капка съмнение, че е събитие. Ама събитие от тия, дето ги помниш и след години: не като спектакъл, като театрална форма, а като преживяване. По-скоро като нещо, което си съ-преживял.
Няколко пъти почвах да ви разказвам за него и също толкова пъти се препъвах в думите, защото ми се виждат някак излишни. Веднъж съм ревала като магаре след спектакъл ("Храбрият оловен войник" на ДКТ - Стара Загора), сега беше втория път, когато излизам с насълзени очи от залата, а някой ме стиска ли, стиска за врата.
Първо, да си призная - не съм сред най-големите фенове и познавачи на българския фолклор. Знам, че не е повод за гордост, но като че ли просто така се случи. Все си мисля, че имам време да наваксам.
Две теми обаче са ми любими - змейовото либе и тази за вграждането. Първата, защото винаги съм я намирала за особено романтична (а и от малка сякаш предпочитах "лошите" герои, виждаха ми се по-интересни и много се радвах, когато търпят някакво развитие), а втората - защото ми се струва(ше) варварска. Ама чак немислимо варварска - откъде-накъде пък един човешки живот ще е по-незначителен от някакъв градеж?
Така разсъждавах някога. После си дадох сметка, че градежът не е важен - важно е съзидателното начало; важно е творчеството; важно е да оставиш нещо след себе си; важно е да опиташ да достигнеш Бог, макар обикновено цената за подобна дързост да е твърде висока.
Там е и акцентът на спектакъла на ДКТ - Пловдив и много се радвам, че самото вграждане е максимално деромантизирано, или поне така ми се стори на мен. Толкова варварско, колкото понася цялостната естетика на спектакъла. А той има особени достойнства, които се комбинират по чудесен начин - допълват се, така че нищо не "тежи".
На първо място, текстът е доста обран, сведен е до наистина необходим минимум - а колкото е останало от него, носи максимално много информация и е разтърсващ с простотата си и с емоцията, която предизвиква. Трябва да призная, че напоследък повечето спектакли ми идват твърде "бъбриви" - нещо, за което ще пиша в една следваща публикация и което не ме подразни във "Вграждане", т.е. уцелили са тъкмо "моята" мярка. За пореден път си давам сметка колко интелигентен (емоционално и не само) творец е Веселка Кунчева.
Малкото текст е компенсиран от експерименти със звука на сцената - с ритмиката на човешката дейност, със скритата й музикалност. Една сравнително нова идея за българската сцена (тук, в Чехия, има театрална група, която се занимава основно с това - дори снощи имаха премиера, но това е тема на отделна публикация, която вероятно няма да напиша).
Сценографията за мен има 3 основни достойнства, всяко от които - дори и само по себе си - заслужава внимание. От една страна, се използват свойствата на материала - нещо, което много ми липсва по нашите сцени: камъни, вода, изобщо... материал!!! От друга, "изрязването" на част от сцената води до едно такова особено усещане за воайорство, за това, че ставаш свидетел на нещо интимно; на нещо, което вероятно не би трябвало да виждаш. От трета, сценографията съпътства спектакъла като неразривна част от него, но не се натрапва. Равнопоставена е на режисурата и на актьорското присъствие (а актьорският състав е възхитително млад и вдъхновяващ и - без всякакво съмнение - играе със сърце и душа).
Като го написах това последното и се сетих за нещо, което си мислех, докато гледах спектакъла - в него има нещо.... вградено. Защото това е спектакъл с пулс и душа - събитие, което се случва рядко и което, както казах и по-горе, си струва да се съпреживее. Не се учудвайте обаче, ако видяното ви изправи пред собствените ви (понякога мрачни) избори, защото всеки един от нас е майстор-творец, ако и не всички да строим мостове.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home