Не.

Ето с това реших да изпратя старата година и да ви пожелая да посрещнете новата с малко повече вяра. Сега наистина заминавам.
Пазете го.

2007

Скоро си отивам у дома за малко и с вас ще се видим, макар и виртуално, догодина. Какво се случи тия дни - няма да ви разказвам за куриерска фирма In Time, представител на UPS, просто ще ви посъветвам да не я използвате никога и по никакъв повод. Няма да се впускам в подробности, защото то направо не си е за вярване, затова ще ви помоля да приемете думите ми на доверие. След моткане, и моткане, и нерви и опити да ме вбесят (впрочем, не успяха), след запознанство с всички шофьори по линия 84 и с помощта на г-н Дяков от митницата на летището, 7 дни след като пратката, която толкова очаквах, "кацна" в България, аз най-сетне я получих. Няма да казвам какво е, само ще ви успокоя - много си заслужаваше. Сега чакам Повода. Търпелива съм, спор няма. И, само за себе си, отбелязвам голяма победа - ако ме бяха направили на маймуна по начина, по който се опитаха да го сторят от In Time преди, щеше да има физически последствия за някого, а сега беснях за около 20 минути, след което си казах (подобно на Баташов): "Чакай малко, БЕ! Мъж си. Бял си. Че кво ти има?" и се разхилих на глас в 84 на цялата абсурдност на ситуацията. Прогрес, прогрес...
Вчера празнувахме Стефановден. Всеки си има едно такова име, за което може спокойно да каже: "От кал да е,... да е." Е, в моя случай, това е Стефан. Идея нямате колко любими хора в живота ми носят това прекрасно име. Та снощи селъбрейтвахме (ей, че готина дума) един от тях - в чудесна компания и, ако щете ми вярвайте, наистина разпуснах - за пръв път от доста време. Мда. Обичам ги тия хора, колкото и рядко да се виждам с тях.
Днес Дядо Коледа дойде отново, натоварен като цял хамил-керван (ще се повторя ли, ако кажа, че ги обичам?) - изненадата просто ме довърши, най-малкото защото наистина не я очаквах.
Случи ми се и нещо странно. Много странно. От ония неща, за които няма обяснение. Но няма да разказвам за него.
Скоро пътувам. За малко. Ще празнувам Нова година с друга компания, много различна от тази, за която ви говоря, но имам всички основания да смятам, че няма да съжалявам. :) С повечето от тях не съм се виждала от ехееееей... И ще се видя пак с тях ехеееей...
И тая година се изтъркули - миналата година по това време тъкмо се бях върнала от Финландия, започнах поредното висше (тъй де, социологията, и не мога да повярвам, че в момента почти съм преполовила втори курс), взех поредица важни решения с цел да подредя живота си, а вместо това взех, че го разбърках още повече, но, о, чудо! - харесва ми такъв, какъвто е в момента. Открих нови стилове музика, които ми пасват идеално; усетих, че личността ми се "изглажда" по ръбовете и започва да придобива форма - за добро или лошо. С любовта сме на чисто - аз не се закачам с нея и тя, изглежда, е решила да не се закача с мен. Изобщо - като сме най-зле, така да сме...
Май сега трябва да ви кажа "лека нощ" и до догодина. И умната. Помнете, че животът е прекрасен.

Весела Коледа!

Няма да се отпускам в пожелания, които всеки се опитва да измисли така, че да са различни, оригинални, запомнящи се и съвършено чужди. Съвсем като благотворителните игри, състезания и дарения за деца, които се нуждаят от грижа и внимание целогодишно, а не от шоколад на Коледа.
Ще ви пожелая само да сте здрави, да ви е хубаво и светло и да вярвате - който в каквото си вярва. Стига ви толкова. И подаръкът ми към вас ще е скромен, но от сърце - част от моите любими коледни песни, събрани на едно място:
Happy Xmas - John Lennon. Предупреждавам, че клипът не е особено "коледен".
Какво да кажа - Frank.
И, разбира се, All I want for Christmas (Love Actually)
Feliz Navidad и Boney M
Чухте ли Синатра? А сега чуйте и Бон Джоуви :)
и... още малко от него

Да, и Jingle Bells, и Silent Night... и всички други класики, които, вярвам, обичате толкова, колкото ги обичам и аз.
И, накрая, една зимна приказка, която си попявам и посред лято и която, надявам се, ще оцените: Отново Frank. Има и мнооого други изпълнения, които са не по-лоши, но... това е Синатра.

200

... които всъщност са 100. Иначе би било ужасно, ужасно дълго. Вече ги виждам на няколко места, та реших да си направя експеримент. Самата аз не знам колко от нещата съм осъществила:
1. Да почерпиш цялото заведение
2. Да плуваш с делфини в открито море
3. Да изкачиш връх - в Стара планина
4. Да караш Ферари пробно
5. Да си посетил голямата пирамида в Гиза от вътре
6. Да си държал тарантула в ръката си
7. Да си бил с някой на свещи в банята
8. Да кажеш “Обичам те” и наистина да го мислиш - мда. Определено.
9. Да прегърнеш дърво - редовно. Натам ме тегли, нали сме от един вид.
10. Да направиш стриптиз (до край)
11. Бънджискок
12. Да посетиш Париж - преди 8 години, с неподходяща компания. Искам пак :)
13. Да изживееш буря в открито море
14. Да вилнееш цяла нощ и да посрещнеш изгрева - абитурентския бал, първо за него се сетих.
15. Да видиш северното сияние - миналата година, мнооооого на север
16. Да посетиш спортно събитие на огромен стадион
17. Да се качиш на кулата в Пиза
18. Да посадиш собствени зеленчуци и да ги хапнеш
19. Да докоснеш айсберг
20. Да спиш под открито небе
21. Да смениш бебешки пелени
22. Да се возиш на балон
23. Да наблюдаваш метеоритен дъжд
24. Да се напиеш с шампанско
25. Да дариш с добра цел повече, отколкото можеш да си позволиш
26. Да наблюдаваш нощното небе през телескоп - луди-млади... В обсерваторията на покрива на Езиковата
27. Да избухнеш в смях в неподходящ момент - редовно. Не че се гордея.
28. Да участваш в бой - в основното училище. Разминаване в идеите и идеалите, нищо сериозно.
29. Да спечелиш при конни надбягвания
30. Да се оттървеш от работа без наистина да си болен - мда.
31. Да поканиш непознат(а) на среща
32. Да участваш в битка със снежни топки - аха... и пак ще го направим, стига да няма кофи с латекс, че чух лоши работи от Нед по въпроса.
33. Да си снимаш задника на ксерокса в работата
34. Да се изкрещиш силно колкото можеш - на 14.09. 2007, след поправката при Нейкова, когато Венци ме вдигна във въздуха и ми изкара акъла, а аз пищях и пищях и охраната на ФЖМК дойде да провери какво става.
35. Да държиш агънце в прегръдките си
36. Да изживееш някоя своя тайна фантазия - случи се! Уточняваме, че фантазиите могат да са не само еротични, нали?
37. Да плуваш гол в полунощ
38. Да плуваш в ледено студена вода
39. Да проведеш истински разговор с просяк
40. Да наблюдаваш слънчево затъмнение - Сарафово, май беше '99...
41. Да се возиш на високоскоростно влакче - Пратера, 9ти клас. Лудница беше.
42. Да биеш дузпа - да, при все, че обикновено бях вратар. Но един гол винаги ще го помня, хехе...
43. Да се справиш със задачите от три седмици в три дни - често се случва.
44. Да танцуваш като откачалка, без значение кой те гледа - аха... последно се случи на 30 ноември на спирката на 280 пред Ректората.
45. Да говориш цял ден с чужд акцент - цял ден не, но час и нещо - да. Езиковата, прибирахме се от занималня и се правехме на важни по центъра.
46. Да посетиш родното място на някои от дедите си
47. Да си наистина щастлив в собствения си живот, било то и само за момент - да, да, да!
48. Да имаш два харддиска в компютъра си - мхм.
49. Да посетиш всички 23 кантона/провинции за други държави
50. Да си харесваш работата във всяко отношение
51. Да се погрижиш за някой, който е пиян - о, да, но беше отдавна.
52. Да притежаваш достатъчно пари според собствената си преценка
53. Да имаш откачени приятели - какво разбираме под "откачени" :)
54. Да танцуваш в чужбина с непознат - е, знаех му името.
55. Да наблюдаваш китове, които са на свобода
56. Да откраднеш табела от улицата - аз не, но ми донесоха един пътен знак у дома, барабар с кола и парче цимент. Впрочем, какво ли стана с него (това май отговаря на въпроса за откачените приятели, да...)?
57. Да пропътуваш далечна държава на стоп и с раница на гърба
58. Да участваш в демонстрация - да, но каузата не си заслужаваше (да не говорим, че беше обречена).
59. Да опиташ freeclimbing
60. Да излъжеш държавен служител в чужбина, само за да не се набиваш на очи
61. Да се разхождаш в полунощ на плажа - о, да, приказно беше (многолюдна компания, Равда, лунна пътека)
62. Да скачаш с парашут
63. Да посетиш Ирландия
64. Да страдаш от любовна мъка по-дълго, отколкото е била самата връзка - хах, над 10 пъти по-дълго брои ли се?
65. Да ядеш в ресторант на маса с непознати
66. Да посетиш Япония
67. Да вдигнеш гирички, тежащи колкото теб самия
68. Да издоиш крава
69. Да направиш азбучна листа на всичките си CD-та, касети - книги. Това лято. Отне ми около седмица и завърши със зверска мигрена.
70. Да се представиш като известна личност - веднъж, да, даже дадох автограф... Че не беше и много отдавна...ама Боран е виновен, той ме подучи.
71. Да пееш на караоке - ама беше "групово", така че не знам дали се брои
72. Да прекараш един цял ден в леглото, просто ей така
73. Да позираш гол пред непознати
74. Да се гмуркаш с кислородна бутилка
75. Да правиш секс на фона на Bolero от Ravel
76. Да се целуваш в дъжда - май май се е случвало.
77. Да си играеш в калта
78. Да си играеш в дъжда
79. Да посетиш автокино
80. Да направиш нещо без да съжаляваш, а всъщност да трябва да се разкаеш
81. Да посетиш великата китайска стена
82. Да се покачиш на високо дърво
83. Да използваш вместо Microsoft Windows нещо по-добро
84. Да основеш собствена фирма
85. Да се влюбиш щастливо и споделено - за щастие, да.
86. Да посетиш известна историческа местност - ми... замъкът на крал Артур, или поне това, което е останало от него.
87. Да научиш някой борбен спорт
88. Да участваш в съдебен спор, активно или само като зрител
89. Да стоиш повече от 6 часа наведнъж пред някоя игра
90. Да се ожениш
91. Да играеш във филм
92. Да провалиш купон - срам и позор, да. При това аз трябваше да го организирам.
93. Да обичаш някого, въпреки че е забранено или неподходящо
94. Да целуваш някого докато му се завие свят
95. Да се разведеш
96. Да правиш секс в офиса
97. Да не ядеш 5 дни
98. Да опечеш сладки по собствена рецепта - импровизираме... Впрочем, правя страшен друсан кебап с ананас.
99. Да излезеш костюмиран от глава до пети на карнавал - преди 2 седмици и това го свърших.
100. Да пътуваш с гондола през Венеция

Брей... че той животът ми изглежда много пълноценен, бре! :)
От 100 надолу имам и други "постижения" - получаване на букет без причина, излизане на сцена, езда, стрелба с оръжие (даже имам и лично такова :)), страница в Интернет, видяла съм си снимката във вестника, убедила съм някого в нещо, важно за мен, чела съм Илиадата, извинявала съм се за несправедливост, извършена преди години... и т.н.т. Вярно, че изглежда безмислено, но в такъв момент от годината е забавно. Тъкмо не ми се спеше още. :)

*(поради)*(липса)*(на)*(думи)

Не мога да повярвам. Направили са я на филм. Излиза утре. Няма да го гледам - и трейлърът ми стига, за да установя желанието на режисьора да сътвори една позитивна и много забавна коледна история, с която да повярваме в доброто и в нетленността на чувствата. Благодаря, казвам. Този филм трябва да се прави само от някой, който знае за какво става въпрос, а не от продуцента на "Дяволът носи Прада". Но книгата бе прекрасна - колкото и да бяха замъглени очите и съзнанието ми, докато я четях, не мога да отрека чисто "терапевтичния" й ефект.

И пак ревнах. Чаят с коняк от онзи ден си иска своето - би било странно, ако се беше разминало просто така.
Стига си мрънкала. Никой не желае да те слуша.

Любов

Топло е. Тъкмо се излюпвам от леглото и си говоря със стар приятел. Така де, стар е - цели 28, почти 29 вече. И ми е толкова хубаво, хубаво, хубаво... Очертава се да прекарам почти целия ден у дома, тъй като чакам една доставка, пия топло мляко с мед и слушам Cette Journee M'attend. Поредната песен, в която се влюбвам, без да имам идея какво значат думичките. Ще го науча тоя френски... някой ден. След немския, италианския, финския и норвежкия.
Но песничката е прекрасна. Силно мой тип. Става за фон на ретроспекция на изминалите дни - чай с коняк (не бях пила от...3 години и мислех, че повече няма да пия, или поне няма да пия, без да ревна като магаре. Е, не ревнах - само малко, съвсем мъничко и вътрешно - абсолютно незабележимо, дори за човека отсреща, който ме познава твърде добре, за да ме срита под масата, ако ме повлекат пак черните води), няколко контролни, 2 постановки с прекрасна компания, среща с без-крайно скъп човек, с когото ще се видим отново догодина... по някое време...А Боран е говорил на Надето за мен - при това, неща, от които да ми стане още по-хубаво и топло, отколкото от млякото с мед; при това, без да има и идея, че аз ще науча; при това, половин година след нашата среща. Както се казва - да впечатлиш човек, който е впечатлил безмерно теб самия, като си бил изцяло, напълно и безусловно себе си - безценно е.
Малко слънце, малко грип и хапчета, бръснарски ножчета в гърлото, страх, букви. Много букви, много четене, много нещо. И продължава. До(пре)прочитам си "Майстора и Маргарита" - крайно неподходящ момент.
Поредният експеримент обаче се оказва неуспешен. Включвам си М-Тел-ския телефон, оставям го на масата и се връщам отново - вземам го, за да погледна дали нямам съобщение, защото това е единственият ми номер, който ти знаеш. Няма. Нищо. Няма и как да има. Но защо винаги, винаги, винаги, когато го включвам, у мен се поражда безумната надежда, че на дисплея ще има писъмце? Защото съм глупава, ето защо. Защото има идеи, с които човек никога не свиква, не се примирява.
Думата ми беше за любовта. Любовта към музиката. Тема, предизвикана от Cette Journee M'attend. Ще започна да се саморадвам със саундтрак към глупостите, които редя тук (когато е подходящо, разбира се). Много би ми се искало да започна с това прекрасно френско парче, което предизвика тази словесна нестройна анти-композиция, но май няма да стане. Затова ще поставя началото с друга, много "моя" песен (нали за любов говорехме).

Кръщене и "Коко"

Боледувам тия дни – следвам последната мода. Добре, че поне не се „зауших” (пак по последна мода), че и такава опасност имаше. Но вече втори ден изпълзявам от мансардата, маскирана до неузнаваемост с шал, шапка, вдигната яка... пълна програма. Само с ръкавиците няма да се разберем.
Така че не е чудно, че днес, разминавайки се с Жоро на „Графа” (тъкмо до Попа), той не ме позна – то оставаше и да ме познае, като приличам повече на извратена версия на Уди Кълвача, нарисувана от напушен художник върху салфетка от долнопробно заведение – със зелена перушинка, шал-пиано, омотан около врата и плетена бяла шапка с козирка. Картинка. Той, Жоро, не че изглеждаше по-различно, де – само дето приличаше не толкова на Уди, колкото на Чернокрилия паток.
А „разминаването” стана в една тълпа, ама тълпа, казвам ви – ако има нещо, което мразя повече от много хора на едно място, това са много хора, които се блъскат неориентирано и си въобразяват, че се движат. Бягайте, бе, хора, отивам на спектакъл, пазете се, че закъснявам... Днес закъснявам за всичко – за контролната по Репортерство от 8 сутринта, за театъра от 13.30, за срещата със собственото си Аз даже закъснях. Това ще да е от подлия грип, да знаете...
Добрах се до 199 тъкмо навреме, за да науча, че е преименуван с указ на президента от 7 декември и вече ще се казва „Театър 199 – Валентин Стойчев”. Не ми харесва – изглежда и звучи „рошаво”, освен това лейбълът, който всички познават и който наистина се е превърнал в институция и символ, е Театър 199. При все това, оценявам добрите намерения и желанието да се отдаде почит на директора, въпреки че мъртвите трудно се радват на подобно признание.
Да не се отклонявам повече. Спектакълът бе предпремиера на „Коко” с режисьор Възкресия Вихърова. Ако щете ми вярвайте, трудно си удържам пръстите по клавиатурата, защото мога да напиша много неща. Ще обобщя обаче, че Вихърова може би за пръв път (добре, де, не съвсем за пръв, но със сигурност за пръв път в последните 2-3 сезона) е направила нещо гледаемо, кратко, и в огромната си част – смислено. Пък и мощното присъствие на Цветана Манева на сцената със сигурност е озаптило щенията на режисьорката, които видяхме за последно побеснели в интерпретацията на „Ужасните родители” (един наистина безумен и крайно импотентен спектакъл, в който Вихърова сякаш бе преекспонирала собственото си безсилие да се справи с текста. Друго обяснение на налудничавата интерпретация просто няма.).
„Коко” обаче е приятен спектакъл – интересен текст (дело на сръбкинята Саня Домазет, която, съдейки по написаното от нея, вероятно е обсебена от личността на Шанел), много интересна сценография (естествено, Зарко Узунов – другото Аз на Възкресия Вихърова) и прекрасна Цветана Манева (дори ми се струва, че след като спектакълът поживее малко, ще стане още по-прекрасна на сцената) – не се сещам за друга българска актриса, която би могла да изглежда така величествено, достолепно и убедително в ролята на неповторимата Коко Шанел. Ася Иванова също ме впечатли с комбинацията от младост и безспорен талант, но ми се стори и изключително подходяща за „другите” спектакли на същата режисьорка – с нея (и нейния персонаж) Вихърова е направила онова, което не си е позволила да направи с Цветана Манева (за щастие) – а това, предвид видяното наскоро в „Ужасните родители”, ме ужаси. Изобщо, спектакълът е много подходящ за авантюра за една нощ. Ще бъде кратко, неангажиращо, може би ще ви бъде хубаво (а може би - не) и после пътищата ви ще се разделят. Твърде възможно е да ви останат добри спомени, но едва ли подобна авантюра има шанс да се превърне в нещо повече от (евентуална) усмивка, при това – с известни уговорки.
Няма да ви тормозя повече – стига ви за днес. Отивам да спя, ако съседите изключат проклетото Kango, с което, имам усещането, са се срастнали.

„Лазарица” по видински

4 чАса. Или 5 и нещо. Зависи дали ви става лошо в автобус или не. За толкова, горе-долу, се взима разстоянието между София и Видин. Как знам това ли? Ами, проверявах. А проверявах, защото имах сериозното намерение да се озова там за една вечер, само за да гледам спектакъла „Лазарица”, продукция на тамошния театър. Студът обаче ме изненада неприятно и реших да отложа визитата за пролетта, като предвидливо си харесах дори и хотел.
А после взе, че стана така... (не се сърдете, има някои лафове, които са създадени за определени ситуации) Оказа се, че спектакълът е селектиран за участие в Зимните театрални вечери, провели се през изминалата седмица в Театър „София” (както вече казах – най-сетне нещо градивно и смислено да се случи и там). Дивото щастие няма да ви го описвам – или го познавате твърде добре и няма смисъл да ви говоря за него, или никога няма да го изпитате и, така или иначе, няма да ме разберете. Факт е, че бях втория човек, купил билети за постановката. Очакването също ще ви го спестя.
И днес, силно недоспала, но и тръпнеща от предвкусваното удоволствие, се отправих към Театър „София” заедно с майка ми, която, впрочем, се разболява и до последно се чудех дали си струва да бие толкоз път. Тя обаче – йок. Ще идва, та ще идва. Ама няма лошо.
Гадно е да тръгваш с очаквания, дори когато предварително си наясно, че няма да се сбъднат – кофти е, защото и най-малкото разминаване с реалността дразни. Както стана и днес.
Текстът на Радичков не е за всеки – и не е мой тип. Вероятно защото има твърде много политическа сатира, скрита (дали?) зад общочовешки търсения и всеселенски открития, въплътени в размишленията на Лазар, който живее в клоните на крушата, и диалогът с неговото побесняло куче. Претенцията за валидност на съжденията ми идва в повече, както и помпозността на твърденията, но, предполагам, че там, където аз виждам твърде много бели конци, друг може да види своята истина – въпрос на настройка на възприятията.
Бих разкритикувала сценографията, ако не ставаше дума за извънстоличен театър с (предполагам) силно ограничени ресурси. Точно този спектакъл обаче се радва и на външно финансиране (от фонд „13 века България”), така че очаквах много повече. Лъхаше на читалищно дело, при все, че не мога да отрека брилятно изпълнената мъгла (честно, ужасно ме впечатли!) и отличната идея за Крушата (главната буква не е случайна), създадена от живи тела. Изпълнението обаче куцаше, защото частите на дървото действаха твърде „самостоятелно” и хаотично и ако не знаехме, че трябва да бъдат дърво, едва ли бихме се досетили какво, всъщност, представляват. Хубаво е, че извънстоличен театър разполага с щатен актьор, който без всякакво съмнение, е сред най-добрите (да не казвам голяма дума...). Лошо е, когато се разчита само на него.
Румен. Да. Точно той. Един почти-Лазар, който се случи на сцената истински едва във втората половина на спектакъла. Имам усещането, че звученето на текста му пречеше точно толкова отначало, колкото и на мен като зрител, че се бореше с думите, за да ги направи по-... по-истински, навярно. Но в мига, в който се почувства комфортно, това си пролича и Лазар стана вдъхновен, чуден, събиращ енергията на залата в себе си - като всеки път, когато Джони е на сцената.
Да. Наистина. Въпреки че за мен думите, които Радичков е използвал, за да облече иначе наистина прекрасната си идея, са доста прозрачни и въпреки сценографията, която не само не ме впечатли, но ме и подразни, видях един истински хубав спектакъл. Истината е, че Румен Гаванозов ме разглези изключително много с онази липса на всякакво усилие, която излъчва на сцената (при него нещата просто се случват) – днес в „Лазарица” усилието бе видимо, а битката – спечелена.

Като сме безделници...

...да не сме без празници.
Виждали ли сте приказно създание да пътува с 94? Е, снощи доста хора видяха (вкл. и доц. Филева) - при това, не какво да е създание, а Веселата вдовица, напуснала сцената и нотния текст на Лехар, за да се позабавлява на студентско парти в Студентски град.
Да, признавам. Аз бях. И бях хубава. И ми беше хубаво.
Снимки от събитието и други приказни герои може да видите тук (страниците са 2)

Скандал - обвинения в сексуален тормоз във ФЖМК

Както стана ясно днес, очевидно моите познати, които ме навестяват виртуално и не учат във ФЖМК, очакват някаква позиция по обвиненията в сексуален тормоз, отправени към Борис Ангелов, преподавател по „ТВ студио”.
Накратко ситуацията, която се разнищва в „Господари на ефира”: студентка, IV курс, журналистика, която е отсъствала от занятия през семестъра (по нейни думи, е била в чужбина) и говори с преподавателя, който отначало й предлага да се яви с други студенти, по-късно – да прави филм, а накрая – да му иде на гости, за да говорят. Първата част на видеото, заснето със скрита камера, можете да видите тук:
"Господари на ефира"
Така. Предполагам, вече сте го видели. Да, безобразие е, безумие, наглост и безочие. Но всичко е извадено от контекста, материалът е монтиран, а коментарите на „Господари”-те – тенденциозни.
Не защитавам ас. Ангелов по никакъв начин, защото поведението му е грозно и подсъдно. Но големият въпрос е какво се е случило по-рано и какво скритата камера не е заснела? Защото, както казах днес на човек, когото безкрайно уважавам, и с когото говорихме по темата, ние познаваме както преподавателите, които се радват на разголени девойки и не се срамуват да го покажат, така и студентките, които изпробват чара си върху определени преподаватели-„мишени” до степен, която би озадачила всекиго (сещате се какво имам предвид, не искам да използвам квалификации, които биха били точни, но могат да се сметнат и за обидни).
Не останах удовлетворена от разговора, просто защото възможните позиции са много и вероятно всеки от нас говореше от различна гледна точка (абе... вариации, интерпретиращи свободно темата „дистанцията на Зимел”). Напълно съм съгласна, че чарът е за това – за да се използва, да се проверява, да привлича вниманието, а еротиката е част от съвременната култура. Съгласна съм и с това, че излъченият материал е потресаващ и че такъв преподавател няма място в нито едно учебно заведение.
Но не може да се отрече и съществуването на другата страна, която виждаме ежедневно във факултета – хищните, предизвикателно облечени девойки, чието поведение също може да се определи като „тормоз”. Тях обаче никой не ги съди – те са жертвите, защото в момента, в който кажеш „Не”, актът се смята за изнасилване.
Пиша разпиляно, защото двете позиции се блъскат упорито и не могат да се разберат помежду си. Факт е обаче, че в кабинета на Борис Ангелов е имало само двама души и само те знаят какво се е случило, преди девойката да се обърне към „Господари на ефира”. Вярно е, че кълбото тепърва ще се разплита, но арената е предаване, търсещо популярност и сензация, преподавателят вече е уволнен със заповед на ректора, а никой не си дава сметка за статуса на жертвите, които твърде често разменят местата си с „насилниците”. А това са достатъчни предпоставки за „предпоставено” мислене.
Скоро Пис ме попита защо искам да съм невидима – ето заради такива ситуации. За да узная невъзможното и да знам къде е истината – защото сега ще чуем много мнения, много генерализации (от които и аз не мога да избягам), а никой никога няма да узнае какво всъщност се е случило в тази стая (и извън нея) ПРЕДИ „Господари”-те да се намесят.
* Една чисто човешка МОЯ позиция, която днес така и не споделих и която, всъщност, е първото нещо, което ми хрумва по повод на скандала: трябва да си много изпаднал, за да си просиш секс по подобен начин, но трябва и да си голям мазохист, за да стоиш и да слушаш подобни предложения, пък било то и въоръжен със скрита камера, ако те, дълбоко в теб, не ти харесват и не ласкаят себелюбието ти. Уви.