Кръщене и "Коко"

Боледувам тия дни – следвам последната мода. Добре, че поне не се „зауших” (пак по последна мода), че и такава опасност имаше. Но вече втори ден изпълзявам от мансардата, маскирана до неузнаваемост с шал, шапка, вдигната яка... пълна програма. Само с ръкавиците няма да се разберем.
Така че не е чудно, че днес, разминавайки се с Жоро на „Графа” (тъкмо до Попа), той не ме позна – то оставаше и да ме познае, като приличам повече на извратена версия на Уди Кълвача, нарисувана от напушен художник върху салфетка от долнопробно заведение – със зелена перушинка, шал-пиано, омотан около врата и плетена бяла шапка с козирка. Картинка. Той, Жоро, не че изглеждаше по-различно, де – само дето приличаше не толкова на Уди, колкото на Чернокрилия паток.
А „разминаването” стана в една тълпа, ама тълпа, казвам ви – ако има нещо, което мразя повече от много хора на едно място, това са много хора, които се блъскат неориентирано и си въобразяват, че се движат. Бягайте, бе, хора, отивам на спектакъл, пазете се, че закъснявам... Днес закъснявам за всичко – за контролната по Репортерство от 8 сутринта, за театъра от 13.30, за срещата със собственото си Аз даже закъснях. Това ще да е от подлия грип, да знаете...
Добрах се до 199 тъкмо навреме, за да науча, че е преименуван с указ на президента от 7 декември и вече ще се казва „Театър 199 – Валентин Стойчев”. Не ми харесва – изглежда и звучи „рошаво”, освен това лейбълът, който всички познават и който наистина се е превърнал в институция и символ, е Театър 199. При все това, оценявам добрите намерения и желанието да се отдаде почит на директора, въпреки че мъртвите трудно се радват на подобно признание.
Да не се отклонявам повече. Спектакълът бе предпремиера на „Коко” с режисьор Възкресия Вихърова. Ако щете ми вярвайте, трудно си удържам пръстите по клавиатурата, защото мога да напиша много неща. Ще обобщя обаче, че Вихърова може би за пръв път (добре, де, не съвсем за пръв, но със сигурност за пръв път в последните 2-3 сезона) е направила нещо гледаемо, кратко, и в огромната си част – смислено. Пък и мощното присъствие на Цветана Манева на сцената със сигурност е озаптило щенията на режисьорката, които видяхме за последно побеснели в интерпретацията на „Ужасните родители” (един наистина безумен и крайно импотентен спектакъл, в който Вихърова сякаш бе преекспонирала собственото си безсилие да се справи с текста. Друго обяснение на налудничавата интерпретация просто няма.).
„Коко” обаче е приятен спектакъл – интересен текст (дело на сръбкинята Саня Домазет, която, съдейки по написаното от нея, вероятно е обсебена от личността на Шанел), много интересна сценография (естествено, Зарко Узунов – другото Аз на Възкресия Вихърова) и прекрасна Цветана Манева (дори ми се струва, че след като спектакълът поживее малко, ще стане още по-прекрасна на сцената) – не се сещам за друга българска актриса, която би могла да изглежда така величествено, достолепно и убедително в ролята на неповторимата Коко Шанел. Ася Иванова също ме впечатли с комбинацията от младост и безспорен талант, но ми се стори и изключително подходяща за „другите” спектакли на същата режисьорка – с нея (и нейния персонаж) Вихърова е направила онова, което не си е позволила да направи с Цветана Манева (за щастие) – а това, предвид видяното наскоро в „Ужасните родители”, ме ужаси. Изобщо, спектакълът е много подходящ за авантюра за една нощ. Ще бъде кратко, неангажиращо, може би ще ви бъде хубаво (а може би - не) и после пътищата ви ще се разделят. Твърде възможно е да ви останат добри спомени, но едва ли подобна авантюра има шанс да се превърне в нещо повече от (евентуална) усмивка, при това – с известни уговорки.
Няма да ви тормозя повече – стига ви за днес. Отивам да спя, ако съседите изключат проклетото Kango, с което, имам усещането, са се срастнали.