неделя, декември 09, 2007

„Лазарица” по видински

4 чАса. Или 5 и нещо. Зависи дали ви става лошо в автобус или не. За толкова, горе-долу, се взима разстоянието между София и Видин. Как знам това ли? Ами, проверявах. А проверявах, защото имах сериозното намерение да се озова там за една вечер, само за да гледам спектакъла „Лазарица”, продукция на тамошния театър. Студът обаче ме изненада неприятно и реших да отложа визитата за пролетта, като предвидливо си харесах дори и хотел.
А после взе, че стана така... (не се сърдете, има някои лафове, които са създадени за определени ситуации) Оказа се, че спектакълът е селектиран за участие в Зимните театрални вечери, провели се през изминалата седмица в Театър „София” (както вече казах – най-сетне нещо градивно и смислено да се случи и там). Дивото щастие няма да ви го описвам – или го познавате твърде добре и няма смисъл да ви говоря за него, или никога няма да го изпитате и, така или иначе, няма да ме разберете. Факт е, че бях втория човек, купил билети за постановката. Очакването също ще ви го спестя.
И днес, силно недоспала, но и тръпнеща от предвкусваното удоволствие, се отправих към Театър „София” заедно с майка ми, която, впрочем, се разболява и до последно се чудех дали си струва да бие толкоз път. Тя обаче – йок. Ще идва, та ще идва. Ама няма лошо.
Гадно е да тръгваш с очаквания, дори когато предварително си наясно, че няма да се сбъднат – кофти е, защото и най-малкото разминаване с реалността дразни. Както стана и днес.
Текстът на Радичков не е за всеки – и не е мой тип. Вероятно защото има твърде много политическа сатира, скрита (дали?) зад общочовешки търсения и всеселенски открития, въплътени в размишленията на Лазар, който живее в клоните на крушата, и диалогът с неговото побесняло куче. Претенцията за валидност на съжденията ми идва в повече, както и помпозността на твърденията, но, предполагам, че там, където аз виждам твърде много бели конци, друг може да види своята истина – въпрос на настройка на възприятията.
Бих разкритикувала сценографията, ако не ставаше дума за извънстоличен театър с (предполагам) силно ограничени ресурси. Точно този спектакъл обаче се радва и на външно финансиране (от фонд „13 века България”), така че очаквах много повече. Лъхаше на читалищно дело, при все, че не мога да отрека брилятно изпълнената мъгла (честно, ужасно ме впечатли!) и отличната идея за Крушата (главната буква не е случайна), създадена от живи тела. Изпълнението обаче куцаше, защото частите на дървото действаха твърде „самостоятелно” и хаотично и ако не знаехме, че трябва да бъдат дърво, едва ли бихме се досетили какво, всъщност, представляват. Хубаво е, че извънстоличен театър разполага с щатен актьор, който без всякакво съмнение, е сред най-добрите (да не казвам голяма дума...). Лошо е, когато се разчита само на него.
Румен. Да. Точно той. Един почти-Лазар, който се случи на сцената истински едва във втората половина на спектакъла. Имам усещането, че звученето на текста му пречеше точно толкова отначало, колкото и на мен като зрител, че се бореше с думите, за да ги направи по-... по-истински, навярно. Но в мига, в който се почувства комфортно, това си пролича и Лазар стана вдъхновен, чуден, събиращ енергията на залата в себе си - като всеки път, когато Джони е на сцената.
Да. Наистина. Въпреки че за мен думите, които Радичков е използвал, за да облече иначе наистина прекрасната си идея, са доста прозрачни и въпреки сценографията, която не само не ме впечатли, но ме и подразни, видях един истински хубав спектакъл. Истината е, че Румен Гаванозов ме разглези изключително много с онази липса на всякакво усилие, която излъчва на сцената (при него нещата просто се случват) – днес в „Лазарица” усилието бе видимо, а битката – спечелена.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home