But now I'm back...

Аз май бях казала, че октомври и ноември ще бъдат кошмар. Познах - бяха.
Но днес, когато наближава най-чудното и чудесно време от годината - а именно краят на ноември, когато в гората на муминтроловете стават чудеса - реших, че е време да се завърна в моите владения. Защото онази настинка, оказала се пневмония, премина; мина и страховитият изпит по италиански, заради който не можех да ям близо седмица; минаха още ред други неприятности и... идва времето на "приятностите". Ама че дума, нали?
И сякаш краят на ноември не е достатъчен повод за празник сам по себе си, сякаш приказните петъци във ВИАС не стигат (лекциите на Бошев, да!), ами и на музикалната сцена се случват едни неща, които ме карат да си мисля, че спокойно можеш да получиш инфаркт и на 24 години, без да си пушил и без да си с (особено) наднормено тегло. :) Казано накратко (но започвайки отдалеч): излезе новият албум на Pink Martini, откъдето съм си краднала заглавието на настоящия пост. Е, леко модифицирано, разбира се, но е важен смисълът, все пак.
Албумът се казва Splendor in the grass и е разплакващо прекрасен. Веднага пускам линк към песента, която откровено ме разрева още на първо слушане: клик тук и се смятайте за поздравени - всички вие, които можете да разберете защо харесвам тая песен и, ей Богу, колко точно я харесвам. И да, онзи мотив, който, надявам се, ви се струва особено познат (от 01:57), е от Първия концерт за пиано на Чайковски, а начинът, по който е вплетен в тоя аранжимент, е... просто... съвършен.
В същия албум има още поне 4-5 песни, които ме накараха да се смея, да плача, пък и двете едновременно. Жестоко нещо, нямам думи.
Разбира се, когато установих, че заради изпита по италиански пропускам концертите им и в Букурещ, и в Истанбул, не бях твърде щастлива. Но! Момент! Букурещ ли казах? С Pink Martini все ще се видим скоро...
Но на 20 декември в Букурещ ще се състои събитието, само идеята за което кара очите ми да се пълнят със сълзи от неописуема емоция. Дотогава има още 24 дни. Смятайте в какво състояние ще бъда тогава. Да, Smokie ще пеят в Букурещ. И да, аз ще бъда там - първа кипра на първа линия. Вече си имам черна дантела за гривни и лента за коса (опит за отдаване на почит към покойния Ал Бартън, разбира се), имам си и билети ииии... всичко.
А Smokie... Те са единствените, които безотказно възстановяват нарушения баланс на емоционалните ми везни, те връщат цветовете в света и ми напомнят, че има смисъл и че "when it's over - so they say - it will rain a sunny day". Защото може да са "стари", може да са "cheesy", може да са всякакви... но са мои. Най-моята група; онази група, влюбила ме в поне стотина от песните си; групата, с която асоциирам безумно много моменти от живота си.
Реално, освен родителите ми, единственото "нещо", което е било до мен през всичките 24 години и 2 месеца досега, е музиката на Smokie. Аз ги обичам. Пък нека другите говорят. :)

Време за награди

Признавам, че съм разочарована. Не напълно, но толкова, че все пак да го споделя с вас. И съм разочарована не задето не познах (ама нищичко, както ще стане ясно по-надолу), а защото в други издания на фестивала са се връчвали и по две награди в една категория, а тази година бяха подминати много от заслужилите и заслужаващите артисти и трупи.

Не казвам, че наградените спектакли и актьори не заслужават призовете - напротив. Но моите 3 фаворита (които бяха и фаворити на публиката, ако трябва да сме честни) бяха пропуснати - и то пропуснати така, сякаш изобщо не бяха играли. Сами ще видите за какво става дума.

Награда за най-добър спектакъл - "Голямото кихотене" (знаете отношението ми към него, обожавам го, наистина съм го гледала поне 10 пъти и се зарадвах, макар собственият ми фаворит тази година да бе "Едип")

Награда за мъжка роля - Делян Кьосев за ролята си на Дребосъчето в "Храбрият оловен войник" (зарадвах се страхотно - беше наистина неочаквано, предвид факта, че този спектакъл бе представен извън официалната/състезателната програма). Но трябваше, просто трябваше да дадат награда за мъжка роля и на Румен Караманов.

Награда за женска роля - Грета Кръстева за ролята на Салоха в "Нощта преди Рождество" на ДКТ - Бургас. Тази награда малко ме учуди, макар Салоха да бе най-интересният образ в постановката. Продължавам да си държа за Соня Ботева, въпреки че това е без всякакво значение.

Награда за режисура - Яна Цанкова (също за спектакъла на ДКТ - Бургас). Нея я харесвам много - след злощастните Икари я намерих и й стиснах ръката заради "Лазарица". Помните колко бясна бях тогава, предполагам.

Награда за сценография - Мариета Голомехова. Не смеех да се надявам. :)

Награда за музика - Митиа Върховник Смрекар за "Забранена любов" на Куклен театър - Любляна, Словения. Тук признавам, че не разбрах как и защо се случи това. Е, имаше босанова в постановката, ама чак пък награда... Не, честно. Вярвам, че поне 3 спектакъла заслужаваха тази награда повече.

Награда за експериментални и нови форми - отново словенците. И отново питанка. Вярно, че се чудех дали има на кого изобщо да я дадат, но щом са решили да я присъдят, поне да бяха избрали трупа, показала експериментални и нови форми. Гледам куклен театър от 8 години и не видях нищо ново в техния спектакъл (да не решите, че е бил лош, ей! Просто съвсем не беше за тая категория).

Награди за трупа нямаше, но почетоха Лари Хънт и театър Маска, което бе адекватно и навременно. Заслужава си отличието - той и неслучайно каза, че идва на фестивала за трети път, но това му участие е било най-хубавото (по "необясними" - хехе - за него причини).

Спектаклите на испанците, чехите и копродукцията "Едип" сякаш не бяха се случвали - тъжно, наистина. Поне за мен и хората, с които обменихме мнения след финала. Разбира се, журито знае най-добре. Аз моите награди ги дадох в предишната публикация и твърдо държа на тях (+ "Храбрия оловен войник", щом и той, всъщност, е бил в играта).

А с "Пиеро", живот и здраве, ще се видим отново след 2 години.

Пресполовихме фестивала

Тази вечер хроникьорът ви е силно друсан. Не само от емоции и, освен това, не - не се е возил на УАЗ-ка по третокласен път. Просто количеството хапчета (под формата на Аспирин, Парацетамол, витамин С, антибиотик, разни смукалца за гърло и антиалергично лекарство), приети за единица време (около час) ми дойдоха в повече. Или казано накратко, кака ви успя да се разболее. Повярвайте ми, подвигът е чутовен, предвид факта, че аз се пазя от климатици, течение, студени напитки и прочее до лека степен на вманиачаване. И пак цъфнах.

В момента съм с 38 градуса температура, виждам монитора малко странно, а на бузите ми можете да изпечете нещо - съвсем като в ония реклами на WS Teleshop, където всички се прехласват по ястия с вид на пластмаса. И въпреки, че щях да се удавя със супата, която ядох преди малко (много трудно е да ядеш супа, когато носът ти е запушен докрай, сериозно), и въпреки че като цяло не е много гот да си болен, тая вечер продължих да кроя планове как ще ходя на награждаването утре. В подобен момент разбирам точно колко съм луда (както и когато почти се бях юрнала към Видин през зимата, за да гледам "Лазарица" - и добре, че дойдоха да я играят в София, че иначе щяхме да си правим компания с вуците из Влашко).

Позволих си да отделя толкова място на моите патила - които, предвид тоновете пожелания за здраве, които отнесох вчера, си звучат направо като майтап - само защото нямам кой знае какво да пиша за вчерашния (четвърти) ден от програмата на "Пиеро".

Сутринта се игра спектакълът на ДКТ - Стара Загора "Храбрият оловен войник" и, заклевам се, това е най-най-най-сърцераздирателното представление, което някога съм гледала. Два пъти съм го гледала, два пъти плаках, ама плаках, казвам ви. Някога писах по-подробно за това заглавие ето тук - но, уверявам ви, нямах психическите сили да го изгледам отново. Не и сега. Ако имате нужда от катартичен рев - заповядайте, разчитам, че ще го играят още дълго. Но нервите ви наистина трябва да са стоманени въжета - по-добро предупреждение не мога да ви предложа. Имайте едно на ум. Носете си и кърпички.

Следобед видяхме още "Голямото кихотене" - спектакъл, за който също съм писала: заповядайте, в случай, че ви се чете. Стори ми се обаче, че актьорите продължават да разводняват спектакъла, а сценичните промени стават все по-мудни, от което представлението страда. Разбира се, напълно възможно е да греша, защото това е много субективно усещане, но предвид факта, че съм гледала това заглавие двуцифрен брой пъти, ми се струва, че долавям разликата достатъчно добре. Публиката бе на двата полюса като мнения, което не трябва да изненадва никого - този спектакъл е силно любен и мразен от самата си поява през март миналата година. Но да, така е - важното е да няма безразлични.

В четвъртия фестивален ден видяхме и спектакъла "Мечка" по Чехов. Нямах търпение да го изгледам, защото съм особено пристрастна - режисьор е Теодора Попова, моя любимка още от онова далечно време, когато изгледах "Лека нощ, съкровище". Освен че е особено интелигентна - и това просто се чете в спектаклите й, които са поставени с внимание и с грижа към детайла - ми се иска да вярвам и че тя притежава една особена емоционалност, която й позволява да прави много... чувствени спектакли; спектакли, притежаващи плът, релефни и истински увличащи. Абе, харесвам я, бе! Сериозно - Чехов не е лесен, а да сблъскаш два силни характера, разкривайки и слабите им страни - и всичко това: с кукли и в рамките на 40 минути - съвсем не е лесно. Удивих се на дълбочината, която се достигаше в образите на моменти, харесах куклите и музиката, впечатлих се от напрежението, което струеше от героите. И съжалих, че спектакълът бе толкова кратък - както си започна, така си и свърши. Не го усетих. Изводът е, че искам да виждам работи на Теодора Попова по-често на сцена. Липсва ми.

...

Сега набързо ще надраскам и моите фаворити за наградите на фестивала, които предстои да бъдат раздадени утре. Също утре ще ви разкажа и за днешния, пети ден.

Награда за спектакъл - "Едип. Празникът на ослепяването"

Награда за мъжка роля - Румен Караманов (много съм сигурна за нея и много искам да се случи)

Награда за женска роля - Соня Ботева

Награда за режисура - уф... tough one... Руслан Кудашов, в случай, че журито не прецени, че наградите за "Едип" са твърде много.

Награда за сценография - тук вече наистина не знам. Аз бих я дала на момента на чехите за "Каспър Рек", но нещо ми подсказва, че това няма да се случи.

Награда за музика - тук съм много пристрастна. Щом някога и Верди получи награда от "Пиеро" за музиката на "Аида", значи не е задължително тя да бъде авторска (тъй де, разбрахте ме). В такъв случай я давам на "Едип.", просто защото... защото музикалното оформление е брилянтно, гениално! Ако ще се дава за авторска музика, също нямам колебания - Христо Намлиев за "Голямото кихотене".

Награда за трупа - чехите от Квелб и испанците от Жорди Бертран. Категорично те и категорично и двата театъра. Не заслужават нищо, по-малко от това.

Награда за нови форми - хм... днес ми беше много лошо и не гледах "Творчество с ръце" на германците, но ако такава награда ще се присъжда изобщо (категориите невинаги съвпадат с предишните издания), вероятно те ще са я заслужили. Другите (евентуално) са чехите за "Каспър Рек", но това ми се струва по-скоро като пожелание.

И те така... утре вечер ще видим дали и какво съм познала. А, да - и правя необходимото уточнение, че съм пропуснала два спектакъла: "На ръба" (на сърбите) и германците днес.

Трети ден на фестивало...

Подозирам, че миналата година пуснах публикация със същото заглавие по повод "Панаира на куклите" в Столичен куклен театър, но лафът (с продължението, което обаче няма да ви кажа) е дело на същият този небезизвестен актьор, за когото стана дума малко по-рано тук - и неминуемо се сещам за него, когато настъпи третият ден на каквато и да е проява с фестивален (или подобен на фестивален) характер.

"Красотата спи" на ДКТ - Варна отпадна от програмата (поради заболяне на актьор, доколкото разбрах). Много ми се гледаше (още повече, че анонсът звучеше по много мой начин), но понякога се случват и подобни неприятности. Пък и тъкмо ще имам повод да ида на гости на чичо в морската ни столица. :)

Следващият спектакъл бе "Визуални поеми" на барселонския театър Жорди Бертран. Тук думите ми идват твърде слаби и неубедителни, затова ще ви кажа само, че се скършихме от смях. Хубавото в случая е, че мога да приведа като доказателство и видео на най-забавната миниатюра от представлението. Вижте това и ще разберете за какво говоря. Предупреждавам обаче, че музиката е ужасно прилепчива и го гледате на собствена отговорност. Аз и в момента се хиля с глас, защото съм го пуснала - определено най-забавното нещо в последните... месеци?

После с мама си говорихме, че ако Санчо в "Голямото кихотене" оставяше впечатлението за жив човек, макар да бе кукла, той все пак имаше човешки черти. Докато това малко дунапренено човече е просто... маркирано като такова - и пак е като съвсем, съвсем живо. Водят го двама актьори, на които определено свалям шапка. Чудесен спектакъл, само не знам каква награда могат да им дадат - вероятно за трупа? Би било напълно оправдано.

И като казах за наградата за трупа - следващият театър определено я заслужава. Да, да - и те.

Става дума за театър Квелб от Чешке Будейовице, Чехия. Спектакълът им се наричаше "Каспър Рек" и в него се разказваше за собственик на погребално бюро, който се замисля за смисъла на живота и смъртта, едва когато момичето, което обича, умира. И, както пишеше в анонсите към въпросното представление, то е комедия, независимо дали ви се вярва. Е, наистина беше комедия - доволно забавна, при това. Игра се в пространството на античната улица (място, известно още като Дупката), която се намира между сградите на операта и театъра, което само спомогна за особената атмосфера на спектакъла, занимаващ се с опитите за познаване на непознаваемото. Абе, сериозна комедия си беше, дума да няма. С прекрасна сценография, която откровено ме впечатли и която даде простор на акробатичните умения на актьорите - умения, граничещи с циркови. Малките гафове по време на спектакъла и героичните опити на чехите да проговорят български просто продължиха неговата линия и превърнаха заинтригуваните усмивки в искрен смях.

(впрочем, тук може да видите снимки от "Каспър Рек", макар че няма да ви дадат особено добра представа за динамичността и големия набор от най-разнообразни похвати, които използваха, за да впечатлят и изненадат публиката - е, мен определено ме впечатлиха и изненадаха. Наред с това, ме очароваха и спечелиха.)

А това приключи и третият ден на фестивала - четвъртият се случи вчера, а в него се случи да имам и рожден ден, събитията около който обаче в последните 5 нечетни години неизменно преминават като част от съпътстващата програма на фестивала. :)

Ден втори

Чудни неща се случват на "Пиеро", честна мускетарска. Но... всичко по реда си.

А сега - по силата на същия този ред - е време за втория ден от програмата на фестивала.

Какво видяхме през него?

"Блус, блус" на американския театър Маска. Лари Хънт е стар познайник на публиката на "Пиеро" - аз поне го помня още от второто издание на фестивала (което бе и първо за мен). Забавното е, че тогава имах бойна задача да пиша за неговия спектакъл и помня какво бе клишето, с което опитах да избягам от негативната оценка - "маски и смисъл, скрит дълбоко зад тях". Така излезе и в официалния бюлетин, а вие го разбирайте, както искате. Истината е, че тогава той ме впечатли с пластичността си, но отделните етюди в онзи негов спектакъл ми се видяха нечетими. Днес, 8 години по-късно, Лари Хънт си е същият - много изразителен, креативен, енергичен, пластичен и... интересен.

Спектакълът бе разделен на две части - първата бе изградена от 9 миниатюри, представящи различни по своята същност и мащаб социални проблеми, и изпълнени от Лари Хънт и Аделка Полак, скрити зад задължителните за техния театър маски.

Втората част бе монолитен блок, в който видяхме своеобразен римейк на историята за Ромео и Жулиета - малко комична, много синя, с един по-различен финал.

"Лодката на отчаянието" на театър Лялка, Беларус. И тук започва трудното - но никога не съм можела да наричам бялото - черно и обратно. Спектакълът бе по руски муден, куклите - неизразителни, нефукнционални и нямаха дори илюстративна функция, осветлението бе хаотично и ми се стори, че просто се опитват да изгорят максимален брой лампи, а крясъците и джангърът по сцената бяха в повече. В много повече. Като добавим към това и езиковата бариера, която бе цяла пропаст (защото беларуският съвсем не е руски), можете да си представите, че спектакълът бе повече от трудно гледаем. Неслучайно народът масово се заизнася през краткото време, в което завесата бе спусната и дори усилията на част от организаторите да ни задържат в залата, не сполучиха. Истината е, че спектакълът просто бе слаб и ще ми е интересно, ако тук се появи друго мнение. Подозирам, че броят на публиката към края е бил равен на този на актьорите на сцената.

През единия час, който прекарах в залата, си мислих много за Денников. Неговият спектакъл продължи два часа и половина. На сцената бяха само двама души. Езикът отново не беше български, а спектакълът далеч не беше комедия. И въпреки това, ми се искаше да не свършва. Може би дори никога. И днес дори си мислех, че ако има едно-единствено представление, което да трябва да гледам до края на живота си, това би било "Малки трагедии". За единия спектакъл с готовност бих се дръпнала и до Москва, а по време на другия кроях планове как да избягам от залата, за да не загубя младостта си. Таааа... толкова по бела/руския въпрос.

Или по-скоро не: защото вечерта продължи с "Нощта преди Рождество" по Гогол - забавен, увлекателен спектакъл, в който за трети път видях секс, представен с кукли на сцена (след "Найлон" и "Желанието, наречено Фауст"). Всичко обаче бе показано по начин, който по-скоро разсмиваше, а не вбесяваше морализаторите. Директният подход ме учуди по-скоро приятно, а не ме потресе - което отчитам като плюс. За други може и да е минус - всичко опира до граници и усещане за нещата.

Представлението бе решено чрез петрушки - една от недотам любимите ми системи кукли, но ограничеността в движенията им бе компенсирана от много активното актьорско присъствие и динамиката в ставащото на сцената. А като добавим и симпатичните дребни детайли, вярвам, че не може да се иска много повече от това заглавие.

А в третия ден на фестивала ставаха чудеса...

За Едип като семеен трагифарс

Ще призная без бой, че цъкам скептично, когато чуя, че в нашия театър (да се чете "Куклен театър Стара Загора") ще правят постановка, чиято премиера ще се състои през лятото. Не за друго, просто имам не особено добри спомени от една такава. Заглавия няма да казвам, разчитам, че вече е забравена. :)

Присъствието на руски режисьор обаче ме пообнадежди, защото спомените от "Малки трагедии" и Андрей Денников са още пресни - толкова пресни, че и тази вечер сякаш го виждах на сцената - с Моцарт, Лаура, Лепорело и всички останали - твърде живи - кукли.

Другото, което обра скептичното цъкане от моя страна, бе участието на тъкмо 3 (три!!!) български театъра в начинанието, наречено "Едип. Празникът на ослепяването." Става дума за куклените театри в Пловдив, Стара Загора и Бургас. Разбира се, както можете да се досетите, гледах две от трите премиери - първата от тях бе в Пловдив и, кажете, можех ли, можех ли да не отида! Е... отидох. И после танцувах из центъра - а това, че музиката си я чувах само аз, бе подробност, разбира се.

След това изгледах спектакъла и в Стара Загора - до Бургас, слава Богу, не стигнах. Като извинителна бележка мога да покажа студентската си книжка, с която се сближихме твърде много през септември (разказах ви за това). Обаче впечатленията ми бяха все половинчати и все не бях сигурна това ли е, аджеба, или съвсем изобщо не.

Не ме разбирайте грешно - имам си критерии, които работят (поне за мен). Но обичам класиката да бъде класическа. И толкова. За експериментите си има други текстове. И понеже тоя спектакъл хем би докарал най-малкото заекване от стрес на всеки, изкушен от история, митология и/или литература, а на мен пък взе, че ми хареса, не бях много наясно какво точно се е случило. Затова и реших да го гледам трети път - като в приказките. И се оказа, че грешката е вярна.

"Едип. Празникът на ослепяването" е едно съвременно виждане за историята, която познаваме всички - с абсолютно, съвършено, просто ненормално прекрасна музика, която много държа да изведа като акцент. Няма, няма по-подходяща песен от "Sinnerman" (мда, аз и в момента я слушам и спокойно мога да кажа, че това е песента на лятото за мен), комбинирана с още поне 3 безкрайно любими мои парчета, за тоя текст. Чак да се чудиш дали яйцето предхожда появата на кокошката - толкова перфектно подбрана е музиката.

Но нека се върнем на съвременното в историята. Тя е толкова "осъвременена", че се оказва удобно ситуирана в безвремието. Може да се е случила там и тогава, може да се случва и тук и сега (е, костюмите и начинът на изграждане на образите подсказват второто, но текстът дава свобода на интерпретацията в това отношение - нещо абсолютно похвално, предвид подозрителната прилика на героя на Румен Караманов с редица съвременни политически фигури).

Румен Караманов ли казах? Мда. Постепенно стигам до извода, че в кукления театър има някакъв закон, който може да се формулира като "От кал да е, Румен да е." Няма празно - нито при Гаванозов, нито при Угрински, нито при Караманов. Гледам го в четвърти спектакъл (след "Хамлет", "Юбю крал", "Желанието, наречено Фауст" и "Малкият принц", където окончателно ме спечели) и признавам, че съм очарована (а танцът със Сфинкса ме нокаутира - беше сцена, която съзнанието ми запечата на секундата и която ще остане в него, дълго след като това заглавие бъде свалено от афиша). Признавам още и че разчитам той да получи наградата за мъжка роля тази година (не виждам да има конкуренция дотук), както и че се надявам спектакълът да получи голямата награда на фестивала (или поне Руслан Кудашов да грабне приза за режисура).

Румен Караманов и Соня Ботева са сглобили двойка, в която могат да бъдат привидяни и Макбет и неговата съпруга, не само Едип и Йокаста - и, предвид текста, това съвсем не е лишено от смисъл.

17 души. Толкова са хората на сцената и всеки един от тях заслужава много добри думи. Сериозно. За себе си отличавам и Димитър Николов (поправете ме, ако греша името) в ролята на Лай (трябва да се види!) и Станислав Матев, комуто е поверена сравнително малка роля, в която обаче той успява наистина да блесне, докарвайки публиката почти до гърчове от смях.

...

За този спектакъл може да се говори много - но каквото и да се каже, изводът накрая ще е, че той просто трябва да се види. И не мислете, че ще се сблъскате с онези стилизирани образи, които познавате от митовете и от трагедията на Софокъл. Напротив - и тъкмо това е може би най-силната страна на спектакъла: той не само извежда идеята, че често ослепяването и проглеждането са лишени от чисто физическия смисъл, който думите носят и взаимозаменяемостта им се осъществява вътре в човека, но показва и разказва за едно семейство, което се разпада. Но семейство, изградено не от митологични герои, а от хора от плът и кръв - с техните характери, в които здраво са вплетени пороци, добродетели и съмнения.

Или, с други думи, гледайте спектакъла. Но преди това забравете какво сте учили по литература - за да си го припомните. Доверете ми се.

Н.В. Пиеро - тъжен принц

Така подписваше един небезивестен актьор стиховете, които публикувахме в бюлетина на Втория куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро" през 2001 година. Същата година, в която за пръв път прекрачих прага на Кукления театър в Стара Загора като пораснало дете. И си останах там. Датата, впрочем, бе 24 септември - същата, на която е роден и Еторе Бастианини, но това, бих казала, е съвпадение. Едно от особено чаровните такива.

От онзи 24 септември минаха точно 8 години и 1 ден. Нещата, които се промениха в това време, са толкова чудовищно много, че понякога дори не искам да си спомням. Понякога пък нарочно мисля за тях, защото на техния фон още повече изпъква онова, което така и не се промени за това време - любовта ми към куклите и кукленото изкуство. Всъщност, ако трябва да сме докрай честни, и тя се промени - разви се от обикновеното "харесвам" до крайното "обичам" и мина през четене, писане, гледане, сънуване...

...

Но! Да оставим сантиментите настрани, че и без това бързам за спектакъл.

...

Какво ще се случва тук? Е, добре дошли в алтернативния бюлетин на Шестия куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро" 2009. Първоначалната идея съвсем не беше такава, но днес в ръцете ми попадна издание на "официалния" такъв, който откровено ме потресе. Казвам ви само първото изречение и спирам да се занимавам с него, защото повече внимание му е в твърде - "За шеста поредна година куклено-театралният фестивал Пиеро" превърна Стара Загора в културно средище за трупи и гости от цял свят." Пунктуацията е запазена, но ако изядените кавички са простими, то не е лошо да се знае, че "Пиеро" се провежда за 6-ти път, но категорично НЕ за "шеста поредна година", тъй като от второто му издание насам бе превърнат в биенале. Когато въпросният бюлетин е с обем 1 лист (формат А4) и е списван от пет души + худ. ръководител, се предполага, че е редно някой все пак да чете написаното.

...

Стават и такива неща. Но нека поговорим за театър.

Откриването тази година бе с по-богата програма от друг път - в него взеха участие ученици от Музикалното училище в града, както и мажоретният състав на V ОУ. Вдъхновено слово дръпна и кметът на Стара Загора проф. Светлин Танчев (емоцията му бе повече от оправдана - все пак му бе за пръв път), а директорът на кукления театър каза нещо, което, обещавам ви, ще цитирам накрая на фестивалните впечатления и което облече в думи една моя надежда. :)

Като част от откриването видяхме и спектакъл на театър Жар, които са редовни участници в първия ден на фестивала с различни улични представления, показвани извън конкурсната програма. Тази година обаче те представиха един уникален проект, дело на 40 творци от 12 държави. Спектакълът "В търсене на (вътрешния) огън" е реализиран само за 9 дни, а резултатът, уверявам ви, е повече от задоволителен. По-скоро бих го определила като "изненадващо добър", предвид факта, че театър Жар обикновено представя по-скоро непретенциозни, но същевременно ефектни и пъстри спектакли, съпътстващи откриването на "Пиеро".

Разбира се, и този път не избягаха от идеята "давайте да покажем какво можем да правим с това, с което разполагаме", но е немислимо да ги обвиним в липса на замисъл или умения при реализирането му. Общуването между човекът и душата му, въплътена в образа на птица, премина през огън, пъстри (почти гротескни) изкушения, за да се извиси в белотата и, надявам се, да тържествува с единението си. И, само да вметна - нямам представа как се казва актьорът в своеобразната главна роля, но беше прекрасен мим, който ме накара да повдигна вежди много, много пъти в рамките на 45-минутното шоу.

Заради откриването не можах да видя спектакъла "На ръба" на сърбите от куклен театър "Пинокио", но пък не пропуснах да се насладя на "Едип. Празникът на ослепяването" за трети път (а спектакълът... кхм... е игран общо четири пъти досега :)). За него обаче ще ви разкажа отделно и по-късно тази вечер - защото той заслужава... ах, как заслужава! Сега е време да се отправя към кукления театър, където предстои да видим какво ще се случи в "Нощта преди рождество" на КТ-Бургас.

Септември

Щял да бъде май, разправят. Обаче, да ви кажа честно, не знам какъв щял да бъде, ама знам какъв не е и не трябва да е. Не е подходящ за изпити. Не стига, че лятото изтича между пръстите ти, ами трябва да се бориш и с прозаичността на "поправките". В кавички са, просто защото така и не се явих по време на редовната сесия - това ходене в Лондон успя да обърка сесията ми максимално. Не ме разбирайте грешно - изобщо не съжалявам. Хич даже. Вярно, сега ми излиза през носа, ама след още седмица всичко ще е минало (окей, предполагам).
И после... после идва концертът на Boney M в Стара Загора, а веднага след него - петте мои дни, наречени "Пиеро". Нейде между тях е и рожденият ми ден, но щом има "Пиеро", подобни дреболии са без значение. :)
Имам да ви разправям за "Едип. Празникът на ослепяването" Страхотна работа са свършили героите от ДКТ Стара Загора, ДКТ Пловдив и ДКТ Бургас. Обаче признавам, че искам да го гледам пак и тогава да пиша. Засега ще ви кажа само, че от тая постановка биха настръхнали косите на всеки историк и/или учител по литература. Нека, казвам аз. Струва си. Но за това - после.
Мисълта ми бе, че не съм забравила блога си - просто няма какво да пиша в него. Пък не искам да мрънкам колко гадно е времето и как не ми се ходи на изпити по никое време - скучно и тъпо е.
Но ще ви разказвам много от и за "Пиеро" - стягайте се. Предстоят 5 куклени дни у дома. А аз вече светя.

Продълженията обикновено не струват

... с изключение на "Шрек", разбира се. Ами преддълженията?

Това, което следва по-долу, е онова, което прегърнах на страниците на "The Angel's Game". Част от него. Нефелно облечено в хилави думи, за които почти съжалявам. Сафон заслужава повече. А, да - и преди няколко дни го пуснах в една тема в един форум, та не се чудете дали ви е познато. Все е то. Все съм аз. Все е книгата, която чаках от повече от година, която си купих от Лондон, от която се откъсвах умишлено, насила дори и в края на която почти ревнах. Ей така, от яд, задето съм я свършила.

"След толкова бясна реклама тук и там, не мога да не драсна няколко реда за "The Angel's Game". Още я няма на български - не смея да правя прогнози кога ще я преведат, ама почти ми се иска да си предложа услугите. Авторът е Карлос Руиз Сафон и ако някога сте го чували, то вероятно е пак от мен и пак из темите на този форум. Истината е, че намирам доста негови фенове (български, при това) из Интернет, но тук не съм го срещала извън собствените си, абсолютно фанатични, бълнувания.

Да се върнем обаче на "The Angel's Game". Критиката разправя, че била твърде Сафонова, един вид - пък аз, странно, но обикновено харесвам един писател заради стила му и някак дори се надявам (представете си!) следващите му книги, които си купувам, да са все негови в този смисъл.

Книгата връща лентата още десетилетия назад от "Сянката на вятъра", действието отново се развива в Барселона, но ако в "Сянката..." това бе Барселона на войната, на диктатурата, в "The Angel's Game" Барселона е мрачна, ужасяваща, дъхът на улиците й те кара да настръхваш. Онова, което броди из тях надхвърля страха, който хората и оръжията могат да породят. Тя крие все повече и все по-страховити тайни, а езикът и въображението на Сафон я превръщат в елегантна книга на ужасите. А както пишеше в един блог по темата, "останалите открити въпроси са просто философски като интелектуален шоколад." Излишно е да казвам, че се влюбих в това определение, защото е изключително, ама чак неподозирано, точно.

Героите отново са с брой, достоен за телефонен указател, но са все така пълнокръвни, убедителни, абсолютно живи (още преди средата бях припознала поне двама близки приятели в описанието на два от персонажите). Галерията, освен обширна, е и много пълна. Разбира се, не липсва и Дяволът - Лаин Куберт в "Сянката", тук името е различно, но впечатлението - много по-ярко. Накрая обаче остава въпросът дали очевидностите не са част от "играта", така че не ми се предоверявайте твърде.

Четеш, четеш, в един момент се питаш колко трупове ще успееш да преброиш до финала и как изобщо ще се разплете толкова здраво заплетената от Сафон ситуация. Признавам, че начина, по който я разплита на финала, може да събуди подозрения у педантите, но това (вероятно) се отнася до цялата книга и боравенето с понятието за време в нея. Не хронология. Време. Факт е обаче, че разказът е последователен, историята - изключително увлекателна, а стилът е непогрешим - Карлос Руиз Сафон. Сочно, прекрасно повествование, което те подхваща и те кара да четеш по-бързо и по-бързо (аз лично се откъсвах абсолютно насила от книгата, само и само да не я прочета за една нощ).

Моите съмнения бяха, че след "Сянката на вятъра" вече съм подготвена за това колко прелестен е Сафон и не би могъл да ме заплени както "тогава". Но все разчитах, че ще успее да ме изненада с нещо. И той го стори - досега знаех, че може да пише интересно и красиво. Сега вече знам, че може да пише и страховито - но със също толкова любов и внимание към всяка дума.При него няма нищо случайно, а "The Angel's Game" се нарежда на второ място в любимите ми книги. Мда, първата я знаете. Този невзрачен тип е съвършен (и завършен) магьосник.

А ако някой от вас е стигнал дотук, го поздравявам със саундтрака към книгата (една от чудатостите на автора - някои й викат PR, аз обаче намирам музиката му за достатъчно адекватна и за симпатичен щрих към прочетеното): http://www.randomhouse.com/ddpg/feature/zafon/music.php. Фаворити са ми Diabolus in Musica, Letter From Isabella, също и Lucifer. Всъщност, май само Lux Aeterna ме разочарова генерално, а трябваше да има и парче, посветено на Гробището на забравените книги, а също и на сеньор Семпере. Както и да е, отплесвам се. Музиката е хубава."

5 години, 7 месеца и 5 дни

Не че съм ги смятала умишлено - понякога мозъкът си прави разни шегички, особено когато сметките са така лесни. От толкова време не бях гледала "Тоска" на сцена. Не защото не са я поставяли. Умишлено, целенасочено, съзнателно я избягвах.

...

Но да се върнем на нестройния разказ, който има за цел да ви светне как точно се озовах в Лондон. В началото на сезона се бях зарекла, че ще ходя в Ла Скала и дори бяхме започнали да кроим планове с един познат, който е в Милано по програма за студентски обмен. Бяхме решили и конкретното заглавие - "Аида", и почти конкретна дата - края на юни. В деня, в който пускаха билетите в продажба обаче нямах достъп до Интернет и, съответно, 2 дни по-късно установих, че билети няма. Ама като казвам няма, имам предвид, че в рамките на тези 2 дни са били изкупени всички билети за всички 6 спектакъла, които, на всичкото отгоре, бяха след цели 3 месеца.

И като ме хвана яд, та реших да видя къде ще пее Брин Терфел по същото време. Имам особен сантимент към него, ако и разбирачите да не го долюбват твърде. Проверявам аз - хоп - щял да пее Скарпия в Кралската опера през юли, а билетите ги пускаха след 6 дни.

Скарпия, Ренато и Родриго са любимите ми оперни персонажи, така че колебание нямаше. Вече си бях научила урока и, съответно, бях паркирана пред компютъра цял час преди заветния момент. Става 10 AM лондонско време, пускат билетите и бааааам! Сайтът блокира. Та ме препращаха по опашки, та ми се извиняваха - след рефрешване на всеки 2 минути, най-сетне успях да вляза в 8 вечерта (пак тяхно време). Както можете да се досетите, бяха разпродадени цели спектакли и извадих истински късмет, че според плановете, трябваше да пътувам за последните представления, а за тях все още имаше места. Иначе щях да видя билети през крив макарон...

...

Простете, че не се разпростирам върху причините, но "Тоска" ми е много любима опера. И много важна такава. И се радвам, че спектакълът беше добър, защото иначе щях да се ядосам. Какво ми хареса? По ред на номерата - хареса ми режисурата. Беше съвсем традиционна, нямаше нищо, което да те накара да се чешеш и чудиш (ако и Тоска да се опита наистина да убие Скарпия с горещ восък, след като вече го беше "убила" сценично с нож), спектакълът беше пищен, героите бяха такива, каквито ги познаваме от оперната драматургия (щото, простете, ама Родриго и Карлос - гейове, ми идва в повече като режисьорска интерпретация (не че е било невъзможно, разбира се ;)).

За пръв път чувам Каварадоси, който да ме накара да не отписвам последно действие. Нерядко съм казвала, че за мен тая опера свършва с финала на второ действие, но Марчело Джордани извади глас, съвсем равностоен на този на Брин Терфел и направи много интересен Каварадоси, без да се отнася и да театралничи. И тъй като тия двете са детските болести на почти всички тенори, не мога да не отбележа отсъствието им у Джордани.

Като се отвори дума за Брин Терфел, неизменно чувам едно и също: малък му бил гласът, затова пеел с Чечилия Бартоли. Оставям настрана факта, че тя не ми е любимка, но че ги харесвам във варианта 2 в 1. Пожелавам на всички певци да имат толкова "малки" гласове, с които да запълват съвсем немалкото пространство на Ковънт Гардън без остатък.

В Te Deum-а бе всичко, което искам да чуя и видя у всеки баритон, който има претенцията да пее Скарпия. Аман от пенсионери, на които им текат лигите по Тоска. Скарпия не е стар, не е слаб, не е луд, не е истеричен. Скарпия е еманацията на всичко онова, което характеризира мъжа. И Брин Терфел успя да го случи на сцената, без почти да помръдне. То е като при говора - няма нужда да крещиш, за да накараш някого да изтръпне; така и при него - нямаше нужда да кръжи из сцената, размахвайки юмруци, за да накара кръвта ти да застине. Просто плуваше във въздуха - с цялото си почти двуметрово тяло. Беше направо елегантен, обран и абсолютно притеснително страховит. А, да - и макар да няма нищо, ама нищо красиво във външността си по принцип и да бе силно гримиран, излъчваше сексапил. Не знам как стана това, но такъв е моят Скарпия и се радвам, че уелсецът се справи. Чак да те хване яд, че го убиха. :)

Нели Миричою замени Дебора Фойгт в ролята на Тоска и, признавам, ме разочарова. Допада ми като Виолета - дори много (покрай нея открих цялата съвременна румънска школа), но като Тоска ме разочарова. Не беше сигурна, бе твърде истерична (не в играта - прокрадна се в гласа й) и на сцената се загуби до двамата наистина прекрасни партньори, които имаше.

Оркестърът ме усмихваше през цялото време. Настоятелната, увличаща сила на онези толкова характерни мелодии на Пучини - е, там беше. Без колебание, страховито, жестоко.

...

Забавно е колко неща се промениха в тези 5 години, 7 месеца и 5 дни. Всъщност, забавно не е думата. По-скоро интересно. Може би и иронично. Важното в случая е, че сключих примирие с "Тоска". Време беше.

На опера като на параолимпиада

... или един нов прочит на историята за куцо, кьораво и сакато - с все оперните фантоми барабар.

Звучи нелепо. И беше такова - ама и колко, колко хубаво! Съжалявам, че трябва да го кажа, но подозренията ми за абсолютната липса на култура в голяма част от българската публика се потвърдиха безусловно. Ще ви разправям за публиката в Лондон. Залата на Кралската опера е огромна - и по време на трите спектакъла, на които присъствах, не звънна телефон. Нито един. Нито веднъж. И никой не ръкопляскаше насред някоя ария, щото му е хрумнало (даже Марчело Джордани не си получи аплаузите след "E lucevan le stelle", щото в края й няма подходяща пауза).

Същата тази публика обаче може и да се забавлява и доказателство за това бе спектакълът на "Севилският бръснар". Всички очакваме началото, залата се пръска по шевовете (нямаше нито едно празно място, огледах внимателно от птичи поглед) - но вместо диригента, излиза една мила дама, която след дълга поредица извинения казва, че има лоши новини. Колин Лий, който трябваше да видим и чуем в ролята на Алмавива, се разболял. Ооообаче се съгласил да играе, така че имахме един призяпващ напразно граф, вършеещ из сцената, а гласът бе подсигурен от друг тенор, чието име не запомних, уви (но се справи отлично). Застанал човекът в ъгъла на авансцената и пее, а Лий щъка нагоре-надолу, обаче си отваря устата в идеален синхрон. Да живеят диригентите!

С това обаче лошите новини не свършиха. Същата мила дама ни информира, че Джойс ДиДонато, която аз просто умирах да чуя, е счупила крака си по време на премиерата. Всяка друга примадона би отказала останалите спектакли, но Джойс се оказа корава мацка и се появи на сцената. В инвалидна количка (ето и интервюто с американката, а това с пожеланието "break a leg" е жестоко сбъдване на черния хумор на практика). И не само това, ами и отигра чудесно всичко, а гласът й е вълшебен и бесните аплодисменти накрая на "Una voce poco fa", "Dunque io son", както и на финала на самата опера бяха повече от заслужени. Мога да си представя, че това изпитание съвсем не е леко, но тя бе блестяща - и умилително чаровна, забавна, духовита. Истинско съкровище.

Изобщо, представете си картинка - тенорът, който си отваря устата като в мултипликационно филмче, а гласът му идва от другия край на сцената и Розина в инвалидна количка с цикламени пухчета и още по-цикламен гипс, за да е в тон с костюма. Беше си смешно до сълзи - а най-нелепото бе, че именно обстоятелства, несвързани с операта, докараха зрителите до почти истеричен хилеж. Възпитано се смяха - ама се смяха. Много.

Критиката явно харесва Пиетро Спаньоли, който замени заболелия преди месец Саймън Кийнлисайд (исках да го чуя, ама... нищо, друг път). И като се има предвид, че това бе негов дебют в Ковънт Гардън, не мога да не призная, че бе успешен - обаче в конкретната ситуация (то наистина домът на Бартоло бе същинска болница!) останалите просто откраднаха шоуто на Фигаро и (до известна степен) го обезличиха, което бе тъжно, защото Спаньоли има приятен глас, демонстрира актьорски умения, постара се много и изгради един наистина позитивен образ.

Феручо Фурлането е... е... *търси думата*... огромен. Слушала съм доста негови записи и се зарадвах, че ще мога да го чуя и наживо. Продължавам да мисля, че вече е възрастен за Филип в "Дон Карлос" (следващия му ангажимент с Кралската опера), но като дон Базилио бе просто неотразим. Бях на абсолютно последния ред и въпреки това гласът му сякаш ме обгръщаше, достигаше до мен от всички кътчета на залата. Казано накратко, подът потрепери, а нямаше земетресение.

Алесандро Корбели пък направи един очарователен доктор Бартоло - от тези, дето не можеш да им се сърдиш, нито да им се смееш, нито да ги съжаляваш - просто такива, дето си заслужават да ги обичаш и да им прощаваш, а вероятно и да ги разбереш. Беше комичен - дори много - но и много човешки. И пя великолепно ("Un dottor della mia sorte" винаги ме е карала да настръхвам, понеже си е нечовешки зор).

Погледнах какво казва критиката за режисурата на спектакъла - е, според преобладаващите мнения, не била особено добра. На мен пък ми хареса - светла, слънчева, ясна, без глупотевини и самоцелни "модерни" решения; същевременно обаче интересната сценография я пазеше от това да стане твърде "традиционна" (и оттам - скучна). Изобщо, спектакълът беше повече от увлекателен, наистина задържащ вниманието от-до. А гласовете бяха от друго измерение - там няма какво да се коментира. Такова нещо не съм чувала у нас (с точно 2 изключения - при това, в 2 конкретни спектакъла), а не съм в операта от вчера. Нито от онзи ден. Беше просто гениално - това е единствената точна дума. Съвършено преживяване.

Когато сезонът в България свърши...

15 юли, светла дата... мрънках неотдавна аз. Нарочно не исках да ви казвам какво ми предстои тогава - не че съм фаталистка, просто очаквах нещо неминуемо да се прецака и не исках да се хваля наляво и надясно с предстоящото пътуване.

Как се озовах в Лондон ще разкажа в някой от следващите материали. Въпросът е, че на 28 април бях горда притежателка на билети за цели 3 спектакъла на Кралската опера (известна още като Ковънт Гардън) - "Бал с маски", "Севилският бръснар" и "Тоска". За Лондон и неговите трудови хора ще ви разказвам в отделен пост, защото го заслужават. Същото важи и за "Севилският бръснар", и за "Тоска", която всъщност бе първопричината да се отправя към Англия. Не съвсем, де, но това ще го бистря утре, защото наистина е забавно как една затворена врата неизбежно води към други - но отворени.

За "Бал с маски" ще ви разкажа съвсем накратко, защото конкретният спектакъл не си заслужава виртуалното мастило. Че не беше лош, не беше - да би се случил в Националната опера в София, би предизвикал фурор.

Рамон Варгас (Рикардо) и Елена Манистина (Улрика) си го изпяха. Толкова. Не че операта предразполага към особени демонстрации на актьорски заложби у певците, но те си бяха откровено скучни. Със същия успех можеха да пеят и концертно изпълнение. Анна Кристи обаче бе прекрасна - нищо извън традиционния образ на Оскар, но как само го изпя! Това с пълненето на душата може да е клише, но в този случай работи с пълна сила. Уви, не така стояха нещата с Анхела Марамбио, която има огромен глас, клонящ обаче по-скоро към мецосопран и Далибор Йенис, когото ми хвалиха преди време.

Ренато е сред тримата ми любимци измежду баритоновите герои - а, както неведнъж е ставало дума, баритонът пък е любимият ми глас. Ето защо се отнасям много ревниво към цялата партия и особено към "Eri tu..." Словакът обаче звучеше сякаш се намира или в тръба, или в баня, озвучена с микрофони. Да не говорим и че артикулира изключително странно срички, състоящи се от "л" и гласна - то просто трябва да се чуе. На "Севилският бръснар" се запознах с двама българи, които изказаха на глас нещото, което аз мислех от предната вечер - Петър Данаилов би се справил много по-добре от Йенис. Не бих могла да бъда по-съгласна, наистина.

Режисурата бе фатална - щом по едно време сценични работници се появиха на сцената, за да разчистват сцената за последната картина... нелепите ливреи, в които бяха напъхани, съвсем не помогнаха за поправяне на лошото впечатление. Очевидно бе работено на принципа "Влез отляво, погледни я, забий пета и пей, после излез отдясно".

Оркестърът обаче бе разкошен - свирят като за последно, извадиха мелодии, които не бях чувала с "нашия" оркестър; и не мога да си изкривя душата - зарадвах се, когато видях името на Васко Василев в програмата. Вероятно има нещо вярно в приказката за пророка в собствената му страна - факт е обаче, че се задържа доста дълго като концертмайстор на Кралската опера.

После ще ви разказвам за "Севилският бръснар" и публиката в Ковънт Гардън. Но веднага ще ви издам една тайна - това бе най-добрият спектакъл, който съм гледала (и слушала) досега.

За катрана в меда

Или как един дългоочакван празник се превърна в съвсем предизвестена смърт.
Ако не сте чували името Владимир Стоянов, спокойно - няма да ви заклеймя като пълни оперни лаици (е, ако знаете за кого става дума, печелите бонус-точки, разбира се).
Причината да не го познавате, се крие във факта, че колкото и да е чудесен, той отдавна не пее в България. Всъщност, вероятно не пее у нас, тъкмо защото е "чудесен". Изявява си се човекът из големите оперни театри малко по и много по на запад и радва чуждоземна публика. Бързам да пресека всякакви съмнения и обвинения, които биха предположили, че го критикувам за този му избор. Ако публиката там разбира повече и ако там му се предлагат по-добри условия (в последното не се съмняваме, нали?), то това е най-естественото развитие на нещата.
И, когато преди няколко месеца разбрах, че Владимир Стоянов ще гостува в Националната опера, се зарадвах от сърце, душа и крайно изнервен (и малко изнежен, признавам) слух. Честно казано, дори не ме интересуваше кой е спектакълът, нито кои са останалите солисти. Груба грешка, както се оказа тази вечер - но нямаше как да бъде избегната.
Спектакълът бе "Риголето" - много любима баритонова партия, така че празникът наистина изглеждаше гарантиран.
Ще ви кажа какво се случи вкратце, щото иначе рискувам да си вдигна кръвното и да почна да се въртя от яд като шугава овца. Румен Дойков. Това казва всичко. И, ей Богу, не мога да разбера защо и как той продължава да крепи сцената, след като отдавна е сбъркал операта. Да, може да е бил добър - ама това е било преди поне 10 години. И всеки, който опита да каже нещо, различно от това, се нуждае или от преглед при специалист УНГ, или от два шамара, за да погледне истината в очите.
Няма значение дали харесвате Корели, Дел Монако, някой от Тримата или Краус, да речем - Румен Дойков тази вечер бе толкова близо до някой от тях, колкото, да речем, Цецо до Елвис. Дори малко по-далеч от него. Скъса всичко, което можеше да бъде скъсано и дори сред крайно непретенциозната софийска публика се понесе смутен шум. За да не продължавам да ви/се тормозя, ще ви кажа само, че не излезе на поклоните. Дали не посмя, или не пожела, мога само да гадая, но дори и той - а определено не ти трябва лупа, за да откриеш самочувствието му - очевидно усети и призна провала.
Ще речете, че злорадствам. Съвсем не е така, уверявам ви. Като човек, завъртял се достатъчно дълго из операта и разни други изкуства, мога да призная, че никога не съм (и не бих) се радвала, когато някой актьор си забрави репликите или певец скъса баш финала на "La donna e' mobile" (то все едно останалата част от партията му бе на ред).
Хубавото в ситуацията е, че проблемите вече не могат да бъдат потулвани зад криви усмивки, половинчати комплименти и твърде щедри аплаузи. Лошото обаче е, че бесовете трябваше да се разтанцуват точно в толкова чудесен спектакъл. Кофти timing, indeed.
С катрана приключих, следва медът. Владимир Стоянов не притежава кой знае колко забележително сценично присъствие (актьорска игра, имам предвид). Обаче! Когато имаш толкова голям глас - и наистина имам предвид голям глас - играта става второстепенна съвсем неусетно и липсите в това отношение изобщо не дразнят.
Много ми се иска да ви разкажа за гласа му, но тия дни думите са ми малко и без това. Но всеки, който не е бил в абсолютно препълнената зала на Националната опера, може само да съжалява. Подобни аплодисменти не съм чувала досега (може би на 17-ти и 18-ти юли ще повторя усещането, да видим) - имах чувството, че таванът всеки миг ще рухне, а моментите след края на "Cortigiani, vil razza dannata" запечатах в сърцето си и ги прибрах около спомена за танца на Жоро с плюшеното мече в "Симулатор за чифтосване". Същото усещане за случване. За активно случване на нещата - при това, по правилния начин.

Рядко ви го казвам, обаче... ако не сте присъствали на спектакъла, ви позволявам да се изядете от яд. Хруп, хруп, хруп... Емоцията бе страхотна и кацата с меда не пострада. А катранът се чисти с органични разтворители.
...
Ако съм се сторила твърде груба някому, да знаете, че не съжалявам. Послушното пляскане, затварянето на очите и удобното полягване на стари лаври помага на изкуството у нас точно толкова, колкото финансовата криза. А може би дори по-малко - от кризата ще излезем (някога, някак), но клакьорите с претенции изглеждат неизкореним "сорт"плевели. Просто е жалко, когато закономерните провали се случват в подобни моменти.
...
И, без всякаква връзка с горното (освен, разбира се, това, че става дума за оперна певица): едва ли Линка Стоянова ще прочете това, но използвам моето си нет-пространство, за да й пожелая бързо и пълно възстановяване след катастрофата и да преодолее стреса от нея с цялата си Овнешка категоричност.
С огромна благодарност за най-голямата истина, свързана с живота в изкуството, която научих благодарение на нея преди години.... :) Дано страшното вече е зад гърба й.

Та да ви разправям за "Дон Жуан"

Онези, които ме познават малко по-добре, вероятно очакват да подхвана разказ за отношенията си с Държавна опера - Стара Загора. Ами не, няма да го направя - каквото трябваше да кажа, го казах. На когото трябва. И който трябва, ме разбра. Други не ме разбраха, трети - не искаха да слушат, а на четвърти - не исках изобщо да губя време да обяснявам.
Факт е, че сега влизам там само като зрител. Факт е и че новината за директора в ролята на самия Дон Жуан ми докара напълно неконтролируеми гърчове от неистов кикот. Обаче отидох да видя постановката - заради режисурата, много ми я похвалиха. Италианец, това - онова... В случая "това-онова" означава максимално доближаване до епохата (а тамянът още ме стряска насън); тоалети, причинили сериозни затруднения при обличането и още по-драматични такива - при събличането; великолепно - ама наистина великолепно, заклевам се - и наистина художествено осветление, което толкова ми липсва в "нашите" спектакли... Интересна сценография, красива хореография, ангажирала балет и миманс (вярно, после ми обясниха, че в някакъв момент трябвало да представляват падащи листа, пък аз това не го разчетох, но въпреки това не само не дразнеше, ами си беше красиво, колкото си щеш).
И всичко това бе дело на Стефано Пода - режисьор, хореограф, сценограф (и художник на костюмите)... Абе, само дето не си издирижира операта сам.
За тая работа в оркестрината бе Диан Чобанов. Ако сте чули нещичко от кулоарите на операта, ще знаете, че той "сега се учи да дирижира опера". Дали е вярно или не, не искам да коментирам. Въпросът е, че се старае. Пък и истината е, че режисьорът го бе улеснил максимално, тъй като певците играеха основно зад гърба му, та не се налагаше да им подава кой знае колко. Това, естествено, доведе до сериозни разминавания (на самия Дон Жуан), при това неведнъж - както на премиерата, така и на третия спектакъл, където в "La ci darem la mano" оркестърът и солистите се настигнаха съвсем, ама съвсем накрая.
Като изключим неизбежните разминавания и скучноватия Дон Жуан, лошото озвучаване (към последните редове гласовете просто не се чуваха), спектаклите бяха просто чудесни. По-интересни бяха женските образи (Моцарт, какво да го правиш!). Радостина Николаева (в ролята на Дона Анна) и ... а така, забравих й името, а програмата ми остана в Стара Загора... Датчанка е, кръщавам си я Сузане и толкова (а драматизмът в Линка ми дойде съвсем малко в повече, но тя си ми е отколешна слабост, така че го отдавам на предстоящата премиера на "Палячи" във Варна). Посипвам си главата с пепел и признавам, че беше разкошна Церлина - и, връщайки лентата назад, ми се струва, че тя като че ли бе най-близо до Моцарт. На другият полюс бе Станислава Иванова - "другата" Церлина - която сякаш бе в съвсем различна опера. Още с излизането си на сцената бе решена да се даде на Дон Жуан, пределно бясна на Мазетто, който се видя в чудо, докато се опитваше да я догони из огромното пространство на форума и, евентуално, да установи някакъв контакт с нея. Просто... контрастът с "моята" датчанка бе очеизбождащ, а това категорично не беше Моцарт.
Споменах Мазетто. Та да ви разправям. Тоя момък се казва Атанас Младенов и смятам, че ако пее интелигентно и си пази гласа, има потенциала да се превърне в нещо изключително. Доверете ми се.
Имайте предвид, че Мазетто е по-малка роля от тези на Дон Жуан и Лепорело и, въпреки това, младият баритон ще получи (и заслужава) доста по-голямо внимание от Веселин Стойков и Делян Славов (нищо лично, особено към втория :)). Изгледах 3 представления - нямаше празно при него. Нито едно разминаване с оркестъра, макар да има най-малко пресечни точки с диригента; изключително приятен глас (за слабостта ми към баритона знаете, но има баритони и баритони, има Бастианини и Раймонди, Херлеа и Хворостовски, разбирате ме...); безкрайно сърцата игра и много, ама много естествено поведение на сцената. Имаше усмивка и закачка, пък и младостта си казва думата. Бърза биографична справка показа, че момъкът е едва година по-голям от мене - тъй че му желая безпроблемно развитие и умно да си подбира репертоара, така че да има шанс да развие потенциала си. Има го, разписвам с две ръце - ще стане голямо нещо от него, а аз съм записала и удебелила името му в тефтерЯ, за да го следя нататък. С други думи - да е жив и здрав и да се пази, защото примерите за издухани по никое време гласове са не един и два.
Стига толкова, че пак много писах. В обобщение мога да ви кажа, че спектакълът наистина е страшно интелигентно направен - вярно, вложени са много пари, но и вкус и майсторство на много нива. Певците се постараха, а за онова, което не се случи, трудно биха могли да бъдат обвинявани. В подробности няма да се впускам, ние си знаем абсурдите и им се смеем под мустак. А Радостина Николаева, мойта "Сузане" и Атанас Младенов бяха с идея и нещо над останалите.
...
Знаете ме, критикарка съм. Но това си беше празник, който не подлежи на преразказ. Струва ми се, че с него шефът спаси мястото си до февруари. Който, надявам се, "ще бъде май"...

He said, she said

Преди време добавих - погледнете вдясно - мини-рубриката "He said, she said". Идеята беше да вписвам там интересни цитати, имащи значение за мен, съотнесени към един или друг момент от живота ми. Или айде, нека не звучи така помпозно - просто думички, които имат смисъл, щом става дума за мене. Забавно е, че първият подобен цитат бе на Кристо - не помня точните думи, но смисълът бе да не се дразня от две... дами... щото животът щял да ги докопа. Всъщност, май беше, че сесията ще ги докопа, ама тия двете са на възраст, в която никаква сесия не ги лови - та затова го промених на "тях животът ще ги докопа". Дали ги докопа или не - не знам. Не ме и интересува, а това май е най-важното.
Въпросът е, че рубриката остана - по едно време в нея се мъдреше цитат от песен на "Смоуки" (разбира се), а в последните месец-два съм оставила цитат от песен на "Ricchi e poveri" - "perché domani sarà un giorno migliore". Или, казано по нашенски, "защото утре ще бъде един по-добър ден".
Защо ви го разправям това? Защото преди малко Нед пита как мога да бъда толкова щастлива. Ей така, от нищото. Ето как.
Едната сесия свърши, доволна съм. Татко намерил паднало от гнездото си гълъбче и го отгледа, за да порасне и заякне достатъчно, така че да може да полети. Той го кръсти Белогушко, аз тайничко му виках Лъки, а на тати - Мама Зорбас. Който е гледал "История за чайка и банда котараци" ще разбере.
Белогушко отлетя, татко пък намери блъснато от кола малко сойче, което занесохме в "Зелени Балкани", където, надявам се, ще му помогнат. Чакаме новини. Като сложим и гарвана Петручо, който отгледахме от съвсем малко пиленце и който хич не искаше да си ходи, няма да е трудно да стигнете до извода, че пернатите много си падат по татко. Ама буквално.
Действието, както се досещате, се развива у дома. Там прогнозата за времето се губи в някаква черна дупка - ако вярвате на метеоролозите, да сме се удавили тези дни - а то, представете си, валя точно една нощ. 2 часа, ако трябва да сме точни. Там мирише и на липи. Искам мускалче с такъв аромат. Но всъщност май е излишно, смесен е с кръвта ми. Фабрично - за добро или лошо.
Летях с мотоделтапланер. Знаете ли колко е готино? Леле, леле, ле-ле... Както опитах да обясня на нашите, не самото усещане, че летиш, е толкова страхотно - а 100 %-овото доверие, което очевидно си способен да изпиташ, поверявайки живота си в ръцете на напълно непознат човек, който лети с теб. Като казвам "напълно непознат", имам предвид, че така и не научих името му. Само знам, че е от София, че е страхотен и че не ме бе страх дори и за миг - а летяхме на над 1000 м. височина почти 15 минути. Беше изключително преживяване, а снимков материал може да видите ето тук .
Междувременно спечелих и награда от "Хеликон", която превърнах в "Дървото на нощта" на Капоти (дива радост, чудесно четиво), "Разкази с неочакван край" на Роалд Дал, "Ако пътник в зимна нощ" на Итало Калвино, "Петте четвъртини на портокала" на Джоан Харис и "Разкази под екстази", само защото исках да си имам нещо на Бегбеде - изчетох го назаем, та ми стана гузно.
Офффф... толкова е постно! Или поне така звучи. Истината е, че Роси ми каза, че "направо цъфтя" и хич не ми хрумна да й противореча, защото е истина. А защо е истина? Защото прекарах страхотно време с хората, които обичам, защото бях у дома и бях спокойна; защото днес Велизар щеше да навърши 41 години и, макар че си отиде преди 2 години, аз си го спомням и ще продължавам да го помня с обич и да почитам паметта му със спомена за първото детско влюбване, което така и не е минало границата на пеперудите в стомаха, но което събужда усещане за безмерна топлота и нежност.
И още защото - мамка му - летях с делтапланер и много искам да го направя пак; защото гледах брилянтен спектакъл (но за него и за страхотното откритие - утре и отделно); защото имам бял ленен панталон, който ми стои чудесно и, най-вече, защото ако сам не вярваш, че утре ще бъде по-добър ден, той няма как да стане такъв. Ето затова съм толкова щастлива. Неподправено, истински, слънчево щастлива - хората често бъркат посоката на движение. Всички търсят причините за щастието вън. А понякога просто трябва да спрат и да оценят прекрасните неща, които им се случват, докато те блеят, търсейки поводи да бъдат щастливи.
Утре ще ви разправям за "Дон Жуан". Уляля...

Напоследък съм скучна

То кога ли съм била особено интересна, де... Вярно, едно светло детенце разправя, че искало да стане като мене, когато порасне, но мисля, че има предвид нещо около лудостта ми. А тя вече е факт и фактор, та не си струва да я говоря изобщо.
Но който ме чете тук и във Фейсбуук, неминуемо ще забележи един повтарящ се мотив, който ме е обзел тия дни и владее съзнанието ми почти изцяло. Мда, тъй като и скучните неща около мен са повече или по-малко откачени, да ви кажа, че става дума за човек, починал преди 42 години. И половина, всъщност.
Днес си направих една мъничка равносметка и не можах да сдържа почудата си - народът масово е луд за обвързване (лафът е на госпожица Микофф, all credit to her) и полудява все повече. All you need is love, там-там-та-рам-та-ра-рам и някакви такива песни, песенчици и песнища, посветени на малко странното (според мен) желание за обвързване. Това, предполагам, е разбираемо - вероятно просто съм сама от твърде дълго време и съм се научила да виждам цветовете достатъчно красиви, за да не изпитвам нужда от половинки, четвъртинки и други дроби. Цяла съм. Завършена - и се харесвам.
Ще питате тогава кой е тоя, дето хем е обсебил съзнанието ми, хем е мъртъв от почти половин век - Еторе Бастианини. Има още време, докато ви писне да четете за него, затова ще се възползвам и ще ви кажа за един парадокс, свързан със скромната ми персона. Аз се доверявам лесно на хората, но извън семейството ми има само един човек, на когото имам безусловно доверие (онова с руската рулетка - помните ли, бях ви разправяла за това миналата година по приблизително същото време). А с него дори не сме близки - никак даже. И по-близки няма да станем, но това не пречи да му вярвам - такова едно, вътрешно усещане, което не ме е подвело досега. На същия принцип има и един човек, когото обичам, въпреки, че сме се разминали с цели 18 години - и това е именно Бастианини.
Дадох си сметка, че той е автоматичният отговор на съзнанието ми, когато ме налегнат прозаизмите - появява се сам като противодействие на силите на злото (сесийно, депресарско или каквото друго може да бъде то). И всичко изглежда по-лесно и преодолимо. Мда, вероятно това е определението за вдъхновение. Той ми е вдъхновението. И до 2-3 седмици ще бъда горда притежателка на биографичната му книга (намериха се добри хора, а аз пък преведох някаква сума на един антиквариат в Цюрих и скоро книгата ще потегли към ръцете ми :) :) :)). И понеже това все едно не е достатъчно, още по-скоро ще си получа и плочата с последния му запис - нещо, което има адски голяма емоционална стойност за мен и което се оказа прекрасен подарък покрай нервите от последните дни.
Фука се, ще речете вие. Да се фуках, ако вярвах, че ще разберете за колко ценни за мен неща ви говоря. А пък те са си, съответно, книга и плоча. ... Колко е хубаво, че хората могат да придават различна стойност на едни толкова обикновени предмети чрез собственото си усещане за ценността им!
Всъщност, щях да ви разправям друго. Вчерашната сутрин (+ ранният следобед, всъщност) беше един малък ад. После правих контролна, която ме бе наплашила до настръхване и много се радвам, че се справих (въпреки нервите, признавам). След това обаче отидох на лекция по съвременна музика (така де, Музиката на 20. век), която продължи почти 4 астрономически часа - без нито една почивка. Не ги усетих. Въпреки умората, въпреки глада (не бях яла почти цяло денонощие), който се предполагаше, че трябва да изпитвам, въпреки недоспиването от последните дни - не ги усетих. А има предмети, по които трудно издържам и 2 учебни часа, при това - с пауза между тях... Та си мислех - май така трябва да се определя "призванието" на учениците и да се обръща по-малко внимание на "престижността" на училищата и специалностите...

Говоря очевидни неща - тоест, време ми е да си лягам. Лека нощ!

Забелязали ли сте, че по време на сесия...

... ставате изключително организирани, стига, разбира се, да не става дума за учене? Това е някаква аксиома, знам ли (това "знам ли" се отнася до твърде... рудиментарното ми познание в областта на математическите термини, което пък ми напомня, че скоро се събирахме с класа и разправях на класната, че още сънувам кошмари с нейно участие). Оф, отплеснах се - мисълта ми е, че студентските общежития, квартири и мансарди (точно под звездите) светват от чистота, всяка неизмита чашка дразни до полуда, а изд(ев)ателствата се наговарят да пуснат на пазара най-готините и чакани (понякога с години, както е в моя случай) книги - ми ето го и доказателството:Тая книга я чакам от деня, в който отгърнах и последната страница и видях задната корица на "Сянката на вятъра". Сега й се зверя насреща в Amazon и категорично отказвам да си я поръчам в следващите 2 седмици, защото това би означавало да си прецакам и без това доволно претакованата сесия. Едно, че ще ми отнеме време, докато я прочета и второ, емоциите ще ме хвърлят в познатата невъзможност да се занимавам с прозаичности дълго след това. Дали въпросните емоции ще са положителни, или ще ми се иска да набия Сафон - ще видим. Няма как да знам - въпросът обаче е, че му вярвам. Ама съвсем безрезервно.

Невъзможност да се занимавам с прозаичности... Мда, това е основна характеристика на сесийното време. Тези дни намерих и едни нови записи на Бастианини, които ме отнесоха и ме накараха да си задам фундаменталния въпрос: "Защо така бе, джанъм?" Има неща, в които има смисъл. Ама такъв смисъл, който си им принадлежи изначално, безусловно и безвъпросно. Има обаче и такива, дето както и да ги малтретираш, мъчиш и преобразяваш в главата си, все са лишени от него. И тогава съществото ти се бунтува, защото колкото и да пудря някои неизбежни делнични глупости, те няма да станат нито по-интересни, нито по-полезни, нито по-смислени, нито по-... мои, ако щете. Понеже дори и да успея да се излъжа, че чудото е станало, се появява някой, който качва записи на Еторе; някой, който ми показва биографичната му книга (която в момента издирвам); някой, който ме кани на театър или опера... или някой като Бошев, или като Ес Кей, или... знам ли и аз?
Точно като ме налегнат безмислиците, се появява нещо съвсем смислено, колкото да ми се подиграва, да ми се хили насреща. Ей така, да ми се покаже, че го има. И после - що ме били наскачали бесовете... Въпросът е да стисна зъби и да се радвам на живота - ама не в паузите между нещата, които ме дразнят, а съвсем извън тях. И да натискам копчето за пауза, колкото да ги разкарам от пътя си.
15 юли. Мда. После има да разправям ааааааааадски много. 15 юли.
...
Четох блога на Нуша. Там видях линк към ето този сайт, който охотно те светва коя песен е била на върха на чартовете във Великобритания на датата, на която си се родил. И щото нали вече се уточнихме, че си нямам друга работа, си поиграх. "Моята" песен се оказа "Dancing in the streets". Никак не е лоша, но, разбира се, пак тъй като няма какво да правя, си поиграх с още няколко рождени дати. Изненади, както можете да се досетите, нямаше - покрай една от датите изскочи и ужасно любима моя група, но вече дотолкова съм свикнала на подобни "съвпадения", че само изсумтях едно "Ама разбира се..." и затворих сайта. Явно съм станала съвсем невпечатлителна. Вече раздавам култовото "да са живи и здрави" наляво и надясно. Ако човек сам не си пази душевното здраве, няма кой да го пази вместо него. Пък аз, както сами можете да се убедите - а някои от вас (онези, които ме познават лично, де) го знаят със сигурност - съм спец по тая част.
15 юли. Обратното броене започна.

Хофман разказва

Мда, Хофман разказва за любовните си неудачи в последната премиера на Националната опера. Това заглавие има един основен недостатък - съчетава в себе си двете ми любими неща и ме прави особено пристрастна. Спектакълът може да бъде колкото оперен, толкова и куклен - и в постановката на Карталов това се е случило. От друга страна, може да е не само куклена, ами и да бъде превърната в опера на ужасите. Опити са правени и в тази посока и усилието е явно - без обаче да се стига до крайности (това мога да си го пожелая за по-натам, макар да са малко заглавията, които "носят" на това).
Злото бе много зло и много изразително зло (евала за което). Перуките ме убиха обаче - имах усещането, че са оскубали Мартин Илиев от баритоновия му период. То бива еднаква прическа, бива, ама все едно бяха върнали Марто в басовия ключ с машина на времето. :) :) :) А доброто пък бе толкова добро, колкото миловиден и абсолютно loveable може да бъде Костадин Андреев на сцената. Не знам дали е дефект в моята партида, ама като го видя, все искам да го гушкам, да го гушкам... много си го обичам. Но за него - по-после. Трите разказа (плюс пролога и епилога) бяха направени много адекватно, като мой абсолютен фаворит бе сцената с Оливия (куклата, разбита на парчета от Копелиус), а Диана Василева се справи феноменално с ужасно, ужасно трудната Les Oiseaux Dans La Charmille, без да остави и най-малкото впечатление за усилие - нещо повече, сцената й с Хофман изискваше и чисто физическа... работа, което, освен всичко, би накарало всеки мъж на мястото на тенора да се... смути немалко. Малко певци биха се навили на подобно нещо (Косьо Андреев също е от тях, между другото), обикновено схемата при трудните арии е: "Забивам петичка в земята, изпявам я, пък после ще правя каквото кажеш".
И всичко изглеждаше невероятно сладко. Ама точно сладко. И чаровно, и невинно, и естествено. Макар че нарекох тази сцена "Кондомените хора" (или е умишлено търсено, или художникът на костюмите е осъзнал творението си на премиерата и оттогава до днес още се смее с глас), тя определено ми стана любима, наред с финала на второ действие (с баркаролата), който се доближаваше пределно плътно до идеята ми за опера на ужасите и който беше просто безумен. Страховит. Болен. Прекрасен. Брррр... Искам пак, един вид. :)
Имам да ви разправям още доста, но май ще ви го спестя. Само искам да подчертая много, ама много дебело, че се радвам невероятно много за формата на Костадин Андреев. След миналия сезон и безкрайните (сякаш) проблеми, нещото се случва и много се надявам да не е единично събитие и възстановяването му да е пълно. Далеч съм от мисълта, че ще стигне онова ниво от годините на първите ми спомени от него, но отново доказва, че неслучайно бе първият ми любим оперен певец. Истинско щастие бе да чуя аплодисментите за него тази вечер и, най-вече, да чуя пеенето му. В актьорско отношение продължава да ме изненадва изключително приятно - това прави впечатление и в спектакъла като цяло: операта отстъпва част от позициите си пред театъра и вярвам, че ако има заглавие, където това трябваше да се случи, то това бе тъкмо "Хофманови разкази". Може би имаше и малко прекален ентусиазъм на моменти, но това е сред детските болести на оперните певци и щом не пречи на спектакъла, не трябва да им връзваме кусури. :) В този ред на мисли - още 2 думи за Косьо - разчитам, че когато успее да уравновеси всичко (да запази актьорската линия и да обере съвсем мъничко емоциите, концентрирайки се върху пеенето), ще бъде отново на върха. Защото го заслужава.

Изобщо, прекрасна постановка. Да сте ме чували (пардон, чели) да пиша нещо подобно досега? Е, за всичко си има причина. Дано запазят линията, тоя спектакъл е просто бисер. Време беше.

Празно

Сега се връщам от спектакъл на ДКТ Стара Загора. Мда, "Храбрият оловен войник". Не знам дали помните - но ви бях разказала как плаках, когато го гледах почти-премиерно (тъй де, на втората премиера) през септември.
И после се чувствах смачкана, но много жива. Да... ама тогава си позволих да се нарева като малко магаренце/голямо магаре/нещо-твърде-разстроено и единствено Ники Тъмното стана свидетел на случилото се. Ерго, можех да си плача и двойно по-дълго и всичко щеше да е файн.
Днес обаче бях в средата на реда, в центъра на залата и хлипането трябваше да бъде преборено някакси. Стиснах зъби (до изскърцване) и в паузата между финала и пускането на осветлението в салона за аплаузите, трих сълзи самоотвержено, сърдито - какво ти "сърдито", направо яростно. И всичко беше уж чудесно.
Не е честно да са толкова разкошни и да ме разплакват така - никак даже не е честно (поне не бях сама - зад мен едно момиче си хлипаше съвсем явно). И това, като имате предвид, че уж са опитали да балансират малко спектакъла, вкарвайки повече шеги и светли моменти в началото. Даже ми се сториха в повече - окей, знаете, че хората така и така ще плачат накрая.... ами че оставете ги да се наплачат, колко му е?
Първият път, когато гледах спектакъла, беше истинска трагедия. Сега ми е трудно да съм толкова категорична, но фактите са налице. Шеметите разплакаха и проф. Атанас Илков, който седеше на моя ред и мислеше, че вероятно никой не го вижда.
...
Сега ми е празно. Много, много празно - явно невинаги е полезно да триеш сълзи с юмруче в тъмното. Понякога е редно да се наревеш като идиотка със слаба нервна система, за да можеш да се усмихнеш широко след това. Катарзис? Вероятно. Тая вечер ми избяга. Утре ще се гоним повторно с него в "Малката русалка" - отново тяхна продукция, очевидно следваща същата линия.

Просто не знам

Много исках да започна с цитат от песен като заглавие - ама те са толкова много! И всички се блъскат, бутат се, препускат из главата ми и ме карат да се смея с глас.
Аз не мога да пея. Това не го крия. И твърдя, че много трудно ще проговоря италиански, защото ми звучи ужасно чуждо в устата. Но тая вечер пях повече, отколкото съм пяла през последните.... знам ли, сигурно 5 години. И все на италиански. И в момента светя и много, ама много искам да разказвам.
Преди 4 години, когато "Ricchi e poveri" идваха в България, ми бяха последната грижа. Беше 6 май 2005, а аз съвсем не мислех да ходя на концерта им. Не че нямах желание, просто приоритетите ми бяха други. А, да - и получих предложение за брак. Тогава, де, тогава - на 6 май 2005.
Днес, 4 години и 6 дни по-късно, съм все още категорично неомъжена. Ама пък ходих на концерта на "Ricchi e poveri". :)
Преди да ми заобяснявате нещо за възрастта на хората, които ги слушат, държа да отбележа, че половината публика бе съставена от хора моя възраст, които скачаха, пяха, пляскаха, радваха се - точно както правих и аз. Едва тая вечер си дадох сметка, че знам огромна част от песните им съвсем наизуст - от-до. И беше твърде прекрасно.
А тия италианци са големи шемети. Не знам откъде намират толкова енергия, как поддържат такова слънчево, светло излъчване - неуморими и разкошни. Такива са. И са безкрайно обичани от мен.
Истината е, че слушам побъркващо много музика. Но (извън операта) вечните ми любимци са (и ще останат) "Smokie" и "Ricchi e poveri". Детска любов, тийн тръпка, по-улегнали емоции... И усмивка. Това са те за мене.

Концертът продължи 2 ч 20 минути. Пяха почти нон-стоп, след двайстата песен им изгубих бройката. Сега се опитах да ги възстановя, стигнах до 19 (20 с инструментала на пианиста им), но имаше още поне 3-4, които ще изплуват по-късно. Излишно е да споменавам, че залата се взриви на "Sara perche ti amo", "Mamma Maria" и, разбира се, "Che sara". За мое учудване, хората приеха със също толкова голяма радост и една моя ужасно любима песен, която обаче смятах за по-малко популярна: "Come vorrei". Като бях на 13 и уж учех за изпити, си я слушах на една касетка и мислех колко подходяща би била за саундтрака на "Октопод" - за една конкретна сцена. Смятайте колко съм учила тогава, всъщност. :) :) :)

И, изобщо, изпяха всичките ми любими песни (без две, но не мога да искам невъзможното, де), дори изпълниха една, която, забележете! - не бях чувала, но вече ми е абсолютно любима. За "Sei la sola che amo" става дума. Ама че песен се оказа това! А с "Cosa sei" ме поразплакаха. Хубаво де, само ми се насълзиха очите. Малко. Един мъж от публиката изведе жена си на пътечката между блоковете и си танцуваха, все едно бяха само двамата - сякаш в пълната Зала 1 на НДК нямаше никой друг. Cheesy, huh? Мне. Просто мило.

А импровизирания сетлист ще го пусна тук, за да си ги имам написани бяло на черно. Не че има опасност да забравя емоцията, но ето, че 3-4 песни ми избягаха, ужас. Ето защо е и "импровизиран" - още повече, че са поразбъркани (но откриха с "Ciao Italy" и закриха с "Made in Italy" и бис на "Sara perche ti amo"). Нека. :) Хаха, даже ще ги пусна с линкове:

"Ciao Italy"
"Se m'innamoro"
"Acapulco"
"Sei la sola che amo"
"Hasta la vista"
"E penso a te" (тази беше към края и като я чух, направо издивях от кеф :) Една от песните, които се оказа, че знам просто така - неочаквано, но дума по дума)
"Canzone d'amore"
"Voulez vous danser" (моля, не гледайте клипа)
"Mamma Maria" (дали не пях и не скачах, м?)
"Sara perche ti amo" (същата работа. А, да - нямам ударени буквички, сори :))
"Cosa sei" (ама тя наистина е много хубава, а онези двамата няма да ги забравя)
"Come vorrei" (един от любимите ми техни текстове - пък и любима песен изобщо)
"Che sara" (като знам колко съм я пяла самичкааа... ама тя ми се получава добре, впрочем. Ениуей - култовата песен за море, любов... и още нещо. Толкова е прекрасна, че дори не ме е яд, задето е толкова... "комерсиална")
"Dimmi quando" (май само тази не ми е сред съвсем любимите)
"La prima cosa bella"
"M'innamoro di te"
"Parole e musica" (уви, няма я в тюба. Песента е на Анджела и е разкошна - а и тя дръпна такова слово, преди да я изпее...)
"Made in Italy" (а тази иииизобщо не очаквах да я изпеят. И аз не знам защо - май щото я обичам ужасно много и не вярвах да извадя чак такъв късмет. Ама на' - с нея закриха, а аз и мацката до мен му ударихме аааама и танците. Забавното е, че точно тоя текст не го знам добре, та затова се обаждах само на "о шери, шери..." - като всички, де :))
И съвсем за финал повториха "Sara perche ti amo".
...
Kато дръпна чертата, от "моите" песни не изпяха само "L'ultimo amore" (абе... не я ли пяха, всъщност???) и "Un diadema di ciliege", ама за нея не съм се и надявала.
...
Искам пак. Искам! Сега ме извинете - отивам да светя.

P.S. Ако някой от присъствалите на концерта намине оттук, моля, нека ми напише песните, които пропускам, че има да се чудя. Благодаря.