вторник, септември 02, 2014

Минало настояще

...променливо.
По-скоро променено.
Е те' такова време нЕма. Или?
 
През тия амнайсет години, откакто поддържам блога си (през част от които го бях оставила на самотек, ама той пък взе, че не се отдалечи прекалено, макар и щастливо (примерно) пуснат на воля), съм ви разказала ужасно много истории. Чак ми настръхва козината... ми настръхва, както казваше Баташов, като си помисля колко лични неща са намерили място тук. Страх да те... т.е. да ме хване. Ако някой разполага с адекватен шифър за написаното на тия страници... мне, не ми се мисли. :)
Не съм ви разказвала обаче за децата, с които израснахме заедно (макар да съм споменавала Петя не веднъж и два пъти). Нали се сещате, в този период сте някак... обединени по възрастов и географски признак. Събирате се да си играете по съседски и защото сте на приблизително еднаква възраст - поне така се случваха нещата в онова мое мъничко минало незабравено време, в което имах шанса да раста.
После вече се разпределяте в своеобразни клубове по интереси - някои бързат да порЕснат, други: съвсем не. Появяват се и други приятели, разни спомени избледняват, намесват се приоритети, интереси, а времето от юни до септември изглежда все по-кратко. И някак има и какво друго да се прави, освен да слезеш пред блока.
Обаче. Понякога нещата се променят. Качествено. Без всъщност да са се променили.
Преди време писах едно мнение във форума на СУ и Ангел ме обвини в... ох, не помня вече в какво, но имаше общо с изблици на носталгия. Може и да беше прав там-и-тогава, макар да продължавам да мисля, че не е бил. Факт е, че за няколко години с част от тези деца (Боже, деца!) пътищата ни се бяха разминали, но от 4-5 години се пресякоха отново толкова категорично, че чак ми е трудно да го повярвам. И вече се виждаме не обединени от възрастов и/или географски признак, не заради общи спомени, макар понякога да се отплесваме и в такива, не по стечение на обстоятелствата, а защото се избираме. И се търсим. И намираме начин да сме си приоритет и да присъстваме в животите си, без значение колко на майната си ни е пратил географският компонент.
Няма да ви разказвам подробно за всяка една от тях. Не защото не заслужават, а защото не ги познавате и едва ли ще ви бъде интересно. Но не бих ходила на мъжки стриптийз (кхъм... да се чете като повтарящо се действие) с други. Не съм се и смяла буквално до сълзи с други. Не мисля, че бих плакала от радост на нечия друга сватба (Пепс, няма да видиш това, но ти и без това знаеш, че ужасно, ужасно, ужасно много те обичам ♥). Рядко съм хуквала импулсивно към гарата да посрещам някого просто ей така, щото знам, че се прибира. И когато не успях да я дочакам, та чак ми стана гузно, задето си тръгвам, се оказа, че друга от нас е отишла - също импулсивно - и я е посрещнала с колата. Отново просто ей така.
Обаждам се на една от тях с идея да излезем. Ама буквално след 10 минути. Тя готви. Не ми казва: "Само да направя супата", а "Само да изключа котлона". Тя е абсолютен пич. Затова я посрещаме и на гарата. И защото я обичаме. :) Ама това е следствие от горното.
И се гордея с всяка една от тях. Знаете, че не говоря празни приказки, но се гордея дяволски много с онова, което се случи с онези деца. Защото станаха човеци. И страшни пичове, честно (знам, че се повтарям).
Днес си говорихме, че са превърнали двора, в който се събирахме някога, в паркинг. Някога ми беше тягостно, когато минавах оттам, защото мислех, че онова, което сме споделяли с тях, е останало там, на онзи... паркинг. Сега си давам сметка, че...хм... то винаги си е било тук и като че ли сега ми е много по-ценно и по-...осъзнато. И като такова - по-истинско. Давам си сметка и че те са единствените хора освен майка ми, пред които успях да вербализирам страховете, които откровено ме тормозят напоследък, а те ми дадоха да разбера, че слушат активно. Че чуват.
И с тях нито за миг не се чувствам като в епизод от "Сексът и градът". Най-малкото, пием фрапета и Маргарити, а за мъже си говорим по-скоро по необходимост, без непременно да са ни приоритет. Ний тъй правим.

Етикети:

вторник, август 19, 2014

Смелост и страх

...само някой да ми е казал, че не може да ги изпитвате едновременно. Окрилена и парализирана наведнъж. Станала съм ходещ оксиморон.
Но пък преоткрих емоции, които ми бягаха вече двуцифрен брой години и които смятах, че вече са успели да ми избягат окончателно.
Почти се бях примирила с липсата им.
Сега остава да се помиря с присъствието им.
Скачаме?
Зарежете тая въпросителна. Животът е твърде кратък за препинателни знаци. А и те обикновено означават окончателност. И завършеност.
Скачаме

Етикети:

сряда, юли 09, 2014

Адски много време

...и доволно лични неща.
Ето как се стигна до момента, в който хем ми се иска да се върна в блога и да пиша със същата честота и чистота, с която го правех някога, хем си давам сметка, че е абсолютно невъзможно.
На едното блюдо на везните е откровеността, с която пишех преди - идея нямате колко оголени нерви има сред редовете на тоя блог. От другата страна обаче е интимното преживяване, което ме вдъхновява от някакво време, като мени формата и съдържанието си, но запазва емоцията, която ми носи. И която ме накара да въздъхна пред Петя онзи ден: "Живее ми се бе, Пепс!". А тя ми каза, че много ме харесва такава. Макар да не съм съвсем сигурна каква съм точно, напоследък и аз се харесвам - по начина, по който се харесвах, когато бях на 12 - вечно ухилена и абсолютно безстрашна. После ми се случи Животът, но усещането за завръщане е приятно. Обаче не подлежи на описание, анализ и/или преразказ (с или без елементи на разсъждение).
Изобщо, гледам да не разсъждавам много-много. Уви, пак се налага да цитирам "Приятнострашно", но големите, важните истории се случват въпреки всичко. По това се познава кои са те. Аз просто спрях да бягам от тях и започнах да си припомням какво е да съжителстваш мирно с демоните си; как се чувстваш, когато положиш глава върху някой от вързопите с емоционален багаж и от него не се протягат студени ръце, които се опитват да те завлекат нейде из черните води. Спят, мама им. Спят. 
И преди да предположите, че в това благоприятно (макар и моментно) развитие на нещата има замесен мъж, ще побързам да внеса известна яснота - при мен винаги причината и следствието са били с разменени места. Опак човек, казвам ви.
 
Оу, и преди да съм забравила - ходих (супер инцидентно) на концерт на Били Айдъл в Букурещ. Разкошно преживяване си беше, един от дъ highlights на годината за мен в културно-емоционално-туристическо отношение до момента. И по тоя повод - поздрав с любимата ми негова песен (окей де, заедно със Speed, изяжте ме):
 
 
...
Живее ми се бе, хора!

Етикети:

събота, март 22, 2014

Средата на март...

...ми е анти-в-края-на-ноември. Утре пък стават 19 години от смъртта на Алън Бартън - любимото ми Smokie-момче. ♥
...
На 17ти е починал Андрей Денников. Писала съм неколкократно за него тук - моят гений на нашето време. От една страна, новината ме задави дотолкова, че вече 4 дни се чудя дали, какво и как да напиша. Като си помисля, че вече няма да го видя, и буквално въздухът ми сякаш свършва и ми прималява. Не мога да си представя, че никога няма да видя останалите му спектакли наживо и че магията, която преживях на два пъти през септември 2008 година, ще си остане затворена там и тогава и няма да следва продължение. Никога. От друга страна, вестта за смъртта му сякаш не ме изненада. Знаех за двата му инсулта - не знаех, че има рак, но имах усещането, че е ангел, че не принадлежи на това скапано наше измерение и нямах усещането, че ще се задържи дълго в него. И това бе още първото ми впечатление от него, което после само се затвърди. Уви, оказах се права.
И тъй, Андрей си отиде в деня на 36-я си рожден ден и опроверга Ники Бошев, че гениите умирали на 37 години. Мъничко не му достигна, но геният и талантът му не подлежат на коментар. Той просто БЕШЕ. И е редно да сложа точка, преди да опитам да кажа какво точно е бил, защото думите понякога не стигат и не е редно да се празнослови или да се злоупотребява с тях.
Ще ви кажа обаче как извадих късмет да го гледам два пъти. Беше на Панаира на куклите през 2008 година. Знаех, че ГАЦКТ Образцов ще гостуват с "Малки трагедии" и че спектакълът ще се играе два пъти в рамките на два последователни дни. Точно преди първия спектакъл бях гледала един смъртно ужасен "Одисей" на някакви американци и хич не бях в настроение. Тръгнах към ЦКТ, където щеше да се играе "Малки трагедии", взех си един кроасан, но се оказа, че съм подранила с около 40 минути. То нито да тръгна да се прибирам, и да изляза пак, нито да чакам - нервите ми бяха опънати на макс. Хич не бях в настроение за 2.5 часа спектакъл на руски, а и щяха да го играят и на следващия ден. Да, обаче тъкмо бях решила да си ходя и... заваля. Уж влязох във фоайето на ЦКТ, докато превали, то пък почти стана време за спектакъла, мен междувременно нервите ме бяха о'лабили и си рекох: "Какво пък? Образцов по правило са добри." и реших да остана да го гледам. После говорих несвързано с поне трима души по телефона, на следващия ден заведох още двама приятели да го гледат, а ако майка ми не беше на Ивайловград тогава, щях да я привикам спешно от СтЗ и нея. Странно е какви неща помня.
Сега съм много благодарна за онзи дъжд. Повечето хора никога няма да познаят съвършенството в живота си, а аз го видях - благодарение на дъжда, два пъти. Предполагам стига за един живот, би било наглост да искам повече. Андрей беше... беше!
...
По-горе споменах Ники Бошев. На 19-ти пък се навършиха 4 години, откакто реши да си тръгне. Май за пръв път датата ме блъсна толкова жестоко - просто си давам сметка, че все по-яростно го търся във всеки човек, с когото се срещам. И все по-ясно ми става, че няма да го намеря. Знам обаче, че трябва да съм благодарна, задето присъства в живота ми достатъчно дълго, за да остане като мяра в него във всяко едно отношение. А предвид честотата, с която се сещам за него в ежедневието си, всъщност не си е и тръгвал.
 
Та така... средата на март наистина е особено време. Все годишнини и нито една от тях - приятна.

Етикети: ,

сряда, февруари 26, 2014

Home is anywhere you are

Напоследък съм станала по-лаконична. Не съм вярвала, че и това ще се случи - иди, че разбери.
Концертът на Smokie мина и провидението отново бе на моя страна. Не знам как точно се случва тая работа, ама и трите пъти, когато съм пътувала за техен концерт, все са ми се случвали разни приключения. През 2009 в Румъния ни затрупа сняг, ама такъв сняг, че бяха затворили пътя Русе-Бяла току пред нас, за да го чистят, а само из Букурещ до автогарата се влачихме буквално 2 часа, като накрая пристигнахме с 4-часово закъснение (като пътят дотам принципно е 6 часа). Тогава Богдан се оказа нашият ангел-хранител - разказвала съм. През 2011 отново в Румъния пък майка ми падна под влак (добре, че беше спрял) - вероятно и това съм го разправяла. Ако не съм, да си кажа - само майка ми е способна на подобно нещо. ♥
Сега в Брно пък имах разни проблеми с настаняването, та се наложи експресно да си сменям хотела, но нещата отново се наредиха по най-добрия начин и си намерих чудесно хотелче току пред самата зала, която - откровено казано - се намираше на Брно у царевичака.
Не знам как става тоя номер, но когато иде реч за Smokie, нещата се подреждат по някак магически начин. Не се и опитвам да разбера как и защо, просто заявявам фактите. А те са следните - момчетата се раздадоха на макс, макар че - както се оказа - дори не са имали време за саундчек. Публиката - и тя. Аз двойно повече. Не, честно, такава емоция не ме беше тресла от години: истинска, жива, неподправена, като мен самата за около 3 часа миналия понеделник. От една страна, тази емоция ми липсва много и си го осъзнавам. От друга - добре е да се случва рядко, за да продължа да си давам сметка колко е специална. Не ме разбирайте грешно - слушам ужасно много музика. Наистина много. Обожавам много групи и певци, но Smokie са единствените, които могат да ми донесат подобна свръхемоция и да накарат душата ми да танцува и да грее. Не ми пука каква музика слушате - просто се надявам и вие да си имате по един такъв изпълнител: дава нещо, което надхвърля многократно музикалните качества на песните им. Топлина, уют, усещането за дом и за завръщане. Защото благодарение на Smokie нося дома си навсякъде, където отида - а това за мен означава повече, отколкото някога бих могла да изразя с думи тук или където и да е.  

Етикети:

сряда, февруари 05, 2014

Back to normal

Знаете ли кое е нормално за мен? Концерт на Smokie и зимна олимпиада. Това е нормално. Второто почва след 2 дни и, Бога ми, е едно от най-чаканите от мен събития за последните 4 години. Първото е след 12 дни в Брно и просто... нямам търпение да си видя любимите момчета - да се превърна обратно в какавида, да се затворя в себе си с музиката им и да светя от радост поне няколко часа, а после да не мога да заспя от вълнение и - още по-после - да се усмихвам насън (казвали са ми го, мда). :)
Някога дори и само тия две неща биха били достатъчна safety net, така че да не ми дреме от и за нищо и да си бъда съвсем, напълно, абсолютно, безвъпросно дзен. Явно обаче с времето емоционалният багаж става прекалено тежък за подобна мрежа и тя не е в състояние да го издържи безпроблемно. Още повече, че вече го няма и осигурителното въже от началото на 20-те ни години, което казва "Какво пък толкова?"
 
И въпреки това хората продължават да скачат; и въпреки това продължава да е вълнуващо, ако и на моменти да е по-скоро страшничко. Адреналинът е голяма работа. Адреналинът с генерично наименование whatif. А ако извадиш наистина голям късмет, от другата страна някой ще те хване - и няма да имаш нужда от мрежи. 

Етикети:

събота, февруари 01, 2014

И само някой да е казал...

...че съдбата не съществува! Айде, да не е баш "съдба", ама нещо надчовешко, което просто си умира да се гаври с нас. То това му е и най-сериозното доказателство, че съществува: като ти шибне един и знаеш, че няма как да е случайност. А то седи отстрани и можеш да се закълнеш, че го чуваш как ти се хили.

Етикети:

четвъртък, януари 23, 2014

Подкрепление

Нещо, от което не мислех, че ще имам нужда, отивайки на среща с приятел.

Етикети:

четвъртък, декември 26, 2013

Разносметки

И тая година се търкулна. През последните месеци не ми се случи нищо, за което да си струва да се пише тук. В общи линии. Едно-две нови познанства, спектакълът върви добре, премиерата ще бъде на хубава за мен дата (не съм я насрочвала аз), у дома съм... бива. :)
Тая събота беше егати безумният ден - пристигнах в 6 сутринта от Прага и успях да се видя (доста пълноценно) с Василена, Петя, БезНадеждния (не мога да спра да се изненадвам колко е висок тоя човек), Боби, после Ricchi e poveri ме разплакаха от щастие на концерта си и завърших вечерта с повече от приятна форумна среща, от която всъщност изобщо не ми се прибираше.
Сега си седя на топличко, слушам Ska P (никак не ги слуша главата, обаче много ме радват, тъкмо сега съм си зациклила Casposos и си клатя главата в такт като фитка) и си мисля. Тая работа с равносметките е бъгава, защото никога нищо не приключва с настъпването на Нова година, без значение коя по ред е тя. Всички си влачим отношенията с останалите, недовършените дела и сметките за уреждане от старата година в новата и ни остава само да се надяваме, че от януари нататък ще подредим нещата.
Обаче. За мен 2013 се оказа много наситена именно откъм изясняване на отношения. Като погледна назад, не мога да не отбележа, че трима души ме разочароваха доволно много - ама наистина... много. Най-забавна е градацията - почти все едно се бяха наговорили. Първото такова осъзнаване дойде в първата четвърт от годината и като че ли мина най-безболезнено. Беше човек, с когото са свързани.... някакъв.... немалък, всъщност... брой публикации тук. Абе, казано накратко, бая съм го споменавала - по една или друга причина. И стана така, че изключително експресно си дадох сметка какъв късмет съм извадила, че тоя човек е извън живота ми - както казах на майка ми, трябва да видя накъде е изток и да почвам да се кръстя, задето не се забърках с него навремето. Много щях да си бия кухата китара, ако го бях направила.
Второто разочарование дойде през второто тримесечие, а третото - през последното. И двете бяха неприятни, но последното ми остави най-горчив вкус, защото...
....
Знаете ли какво? Разказах почти цялата история тук и изтрих написаното, защото си дадох сметка, че този човек не заслужава нито толкова писане, нито толкова внимание. Факт е, че неговото предателство беше най-неприятният шамар, защото го очаквах най-малко. Факт е обаче и че не аз губя от тая ситуация, просто благодарение на него пораснах още малко. И е факт, че когато на свестните хора спре да им пука, става наистина кофти - а на мен вече не ми дреме, все ми е тая. Но, поглеждайки назад, си давам сметка, че съм голяма... не, огромна бяла птица, но не лебед, защото от тримата това беше единствения, комуто вярвах наистина безрезервно, затова и шамарът ми дойде така изневиделица. Това, както казах и по-горе, не е мой проблем. Извадих си съответната поука навреме, но вече намирам за трудно да обяснявам на хората наоколо какво ме е направило така цинична. Ами ето, точно тия ситуации, Драги ми господине.
 
Така че стъпвам в 2014 година с 3 връзки по-малко. Предвид близостта на съответните хора и местата, които заемаха в живота ми, това си е рекорд не само като бройка. И да, има 3 вакантни места, но сериозно обмислям да закрия някои от позициите или поне да обявявам нулев прием за известно време.   

Етикети:

сряда, ноември 27, 2013

Нещото, в което ме бива най-много...

...е да си усложнявам живота. Честно, много съм добра.
Хубавото е, че хората, които ме обичат, са свикнали с тази ми особеност и като че ли вече го очакват от мен. Това е нормата, правилото. 
А не мога да ви опиша как се ядосвам, когато видя друг да го прави това същото: толкова ли не знае по-добре, така ли не се е научил? Ами не, явно не сме. Има си неща, които просто СА, а и то това си е особен талант. Да не мислите, че е лесно!
Което ми напомня, че замислям един потресаващо готин подарък за рожден ден - ама от тия, дето само аз мога да ги измисля (понякога музата дреме някъде и ме оставя да отбивам номера с глупави подаръци, обаче като реши да намине, ръси качествен мат'риал!) и дето отнемат време, усилия и впрягат цялата ти енергия в името на добрата кауза. Тя моята енергия не е и много, де, но ще се пробвам, пък каквото стане. Жалко, че няма да присъствам, когато човекът го получи, но пък се надявам да стане добре. Със сигурност ще знае, че е правен с много обич. Надявам се, де. Обич. 
Онзи ден на едно друго място попаднах на въпросът "що е любов". Ето и моят отговор:

Любов е... когато му пожелая да е щастлив с друга и наистина го мисля. Макар че това може да е и бунаклък, тайм уил тел. После рева под душа, после рева и на клипчета от HIMYM, после рева и на песни. Абе, рева(х, всъщност). Но е за добро.
Любов е... когато е последното нещо, за което мисля, преди да заспя и мисълта, с която се събуждам.
Любов е... топъл шоколад с бонбони Линд (ама червени!) и разкошен филм в 3 през нощта.
Любов е... когато започнеш да се страхуваш от собствената си смърт, защото искаш да прекараш м-н-о-г-о време уид хим бай йор сайд и не искаш подобна глупава подробност да ви раздели.
Любов е... когато намериш не човека, с когото можеш да живееш, а онзи, без когото това би било трудно.
Обич е... когато изпитвам панически ужас, че може да го разочаровам. Имам предвид... наистина получавам паник-атаки.
Обич е... да гледаш някого във влака и да не можеш да му се наглеждаш, защото ти е напомнил така поразително на другиго, когото никога вече няма да видиш. А когато този човек слезе на гарата, да го проследиш с очи, докато го изгубиш от погледа си и да усетиш, че нещо ти е влязло в окото. Уж. Но ако сълзите преливат, то е от радост и благодарност. Защото той е намерил начин да се върне при теб дори и за малко, именно по време на пътуване, на което не може да не си "взела" спомена за него със себе си. 
 
 
 
Последните 2 неслучайно започват с "обич". Нали си давате сметка, че може да обичаш човек от противоположния пол и без да си влюбен в него с любовта Ерос? Е, аз имам страхотен късмет в това отношение. А във всяко едно многоточие има заключен по един човек: седят си кротко там и хич не буйстват. Много е приятно така. 

Етикети:

понеделник, ноември 18, 2013

Depress-a-me mode...

...on.
Не, бе. Или поне не точно. Не обичам екзистенциалните въпроси. Това не е съвсем свързано.
Истината е, че всъщност - изключвайки семейството си - не съм се чувствала толкова сама от много, много време. Най-важните хора от обкръжението ми просто ги няма. Една част от тях наистина си отидоха и не минава и ден, без да мисля за поне/всеки един от тях. Друга част са си у дома, в България и... мда. С всеки един от тях отношенията ми претърпяха промяна в посока, която не желаех, която не търсех и - съвсем егоистично признавам - която не ме устройва. Преди да дойда тук, си имах едни 5-6 души, на които можех да звънна, за да ми платят гаранцията и да ме измъкнат от затвора. В момента - поради различни причини - май ми остана само Петя, но чуването по Скайп за по десетина минути през седмица не е като да си висим всяка сутрин пред театъра. В общи линии, ситуацията е такава, че е най-добре да гледам да не попадам в затвора. Моментът на осъзнаването на тая истина е малко кофти, that's all. В рамките на едно лято. В рамките на месец и половина, копеуе: всеки един от тях реши да прее*е отношенията ни, все едно се бяха наговорили. Това сигурно е някакъв рекорд, трябва да проверя.
Търси се лирически герой за тая песен (онзи от "Към" на Стефан Вълдобрев вече не е available):
 
За един от тях пророних някоя и друга сълза, докато си дам сметка, че промяната дойде от него и че от него зависеше да върне статуквото, без това да му причини особено неудобство. Не би. Напоследък съм се научила да приемам решенията на другите, без да ги подлагам на особено задълбочена дисекция. Всеки е отговорен за своите избори: включително и аз за моите: затова, че бях първата, която наруши статуквото, като си би камшика. Като гледам какво се случва в България, не мога да кажа, че съжалявам. Давам жокер, за да не бъда разбрана грешно: не става дума за О.
Друг ме ядоса много, ама наистина много тия дни, но хората са такива, каквито са и толкова. Не мога да ги виня, но мога да се подразня. Пак е по-добре от никаква емоция. Бях на ръба да му кажа някои неприятни неща, но броих до 26 (не питайте, просто ми е любимо число), поех дълбоко въздух и се отказах. Което не значи, че се е разминало - хората имат навика да настъпват една и съща мотика по много пъти.
И въпреки това обичам/х и шестимата (по изключително различен начин) и се радвам, че ги имам в живота си, ако и аз да съм по-скоро в периферията на техния; ако и да ми късат нервите, ако и да са ме разплаквали, ако и да ме чака безсънна нощ заради единия от тях (там вината за отдалечаването до голяма степен беше моя, та сега ще има damage limitation).  
А може би простo циклофренийката се обажда, както обичам да се будалкам. Понякога се чудя... ако преди 8 години и половина не бях загубила един човек, как ли щеше да изглежда живота ми сега? И нямам дори и приблизителен отговор. Ей сега, след по-малко от седмица стават точно 8.5 години и, честно ви казвам, все едно беше вчера. Помня няколко поредни дни минута по минута и все едно от тях ме дели едно мигване, а не почти цяло десетилетие, в което ми се случиха сумати неща.
А тая песен се появява тук за втори път - отново във връзка с него. Сигурно много щеше да се смее на терзанията ми - едно нещо трябва да се признае: бяхме изключително различни:
Сериозно обмислям да стана принцеса. Честно. Но ще изчакам до лятото, че сега е студено. :) А сега ще си направя едно 3-в-1 за захар, вдъхновение и компания. Дееейм, това прозвуча жалко. Вярвам обаче, че за някои връзки човек си струва да се бори. Но не за всички - особено когато той е единственият, който се хвърля в битката.
Такъв рошав текст не бях писала отдавна: вероятно няма и да се повтори скоро. Да обвиним хормоните и толкоз. Smokie лекуват всичко и вървят отлично с 3-в-1, което обаче има леко метален вкус. Или са го развалили, или аз съм отвикнала от него. Пфу!

Етикети:

понеделник, ноември 04, 2013

СъвпадЪк

Случайно попаднах на един блог. Много странна работа. Блогът е на момиче от другия край на света, което - в един определен аспект - живее моя живот, има същите колебания, същите отношения с някого, почти същите случки и разсъждава за тях по абсолютно аналогичен начин. И реагира на ситуациите по начина, по който реагирам аз. Май само имената са различни.
От една страна, ми се иска да й кажа кой е най-вероятният вариант за развитие на нещата, предвид собствения ми опит. Един вид, аз съм малко по-напред с материала от нея - been there, felt that. От друга... като че ли ми стига просто да чета, без да се обаждам (леко воайорски, признавам), защото това момиче е в най-хубавите години от развитието на ситуацията и ме връща към моите си спомени оттогава.
Просто съвпадението е странно. И много забавно. Донякъде и мотивиращо, защото покрай нея си припомних собствената отдаденост и си дадох сметка, че тя като че ли е едно от нещата, които ми липсват в момента. Не, че си е отишла, просто дреме някъде наоколо и сега предстои да я разръчкам малко.
Друго... нищо ново. Чудесен концерт на Electric Light Orchestra, запознах се с много приятен датчанин, а тия дни - и с един симпатичен словенец, но в момента едва имам сили да ги отбележа като присъствие, камо ли нещо повече. И имам нужда от вдъхновение, ох... Тая публикация ще си я препрочитам пак - заедно с някои от по-ранните. Изобщо, моят блог крие много зайци в шапката си. 

Етикети:

неделя, октомври 27, 2013

Вграждане

С тоя спектакъл се гонихме. Дълго. Дори го препоръчвах на приятели, преди да съм го гледала - защото нямах капка съмнение, че е събитие. Ама събитие от тия, дето ги помниш и след години: не като спектакъл, като театрална форма, а като преживяване. По-скоро като нещо, което си съ-преживял.
Няколко пъти почвах да ви разказвам за него и също толкова пъти се препъвах в думите, защото ми се виждат някак излишни. Веднъж съм ревала като магаре след спектакъл ("Храбрият оловен войник" на ДКТ - Стара Загора), сега беше втория път, когато излизам с насълзени очи от залата, а някой ме стиска ли, стиска за врата.
Първо, да си призная - не съм сред най-големите фенове и познавачи на българския фолклор. Знам, че не е повод за гордост, но като че ли просто така се случи. Все си мисля, че имам време да наваксам.
Две теми обаче са ми любими - змейовото либе и тази за вграждането. Първата, защото винаги съм я намирала за особено романтична (а и от малка сякаш предпочитах "лошите" герои, виждаха ми се по-интересни и много се радвах, когато търпят някакво развитие), а втората - защото ми се струва(ше) варварска. Ама чак немислимо варварска - откъде-накъде пък един човешки живот ще е по-незначителен от някакъв градеж?
Така разсъждавах някога. После си дадох сметка, че градежът не е важен - важно е съзидателното начало; важно е творчеството; важно е да оставиш нещо след себе си; важно е да опиташ да достигнеш Бог, макар обикновено цената за подобна дързост да е твърде висока.
Там е и акцентът на спектакъла на ДКТ - Пловдив и много се радвам, че самото вграждане е максимално деромантизирано, или поне така ми се стори на мен. Толкова варварско, колкото понася цялостната естетика на спектакъла. А той има особени достойнства, които се комбинират по чудесен начин - допълват се, така че нищо не "тежи".
На първо място, текстът е доста обран, сведен е до наистина необходим минимум - а колкото е останало от него, носи максимално много информация и е разтърсващ с простотата си и с емоцията, която предизвиква. Трябва да призная, че напоследък повечето спектакли ми идват твърде "бъбриви" - нещо, за което ще пиша в една следваща публикация и което не ме подразни във "Вграждане", т.е. уцелили са тъкмо "моята" мярка. За пореден път си давам сметка колко интелигентен (емоционално и не само) творец е Веселка Кунчева.
Малкото текст е компенсиран от експерименти със звука на сцената - с ритмиката на човешката дейност, със скритата й музикалност. Една сравнително нова идея за българската сцена (тук, в Чехия, има театрална група, която се занимава основно с това - дори снощи имаха премиера, но това е тема на отделна публикация, която вероятно няма да напиша).
Сценографията за мен има 3 основни достойнства, всяко от които - дори и само по себе си - заслужава внимание. От една страна, се използват свойствата на материала - нещо, което много ми липсва по нашите сцени: камъни, вода, изобщо... материал!!! От друга, "изрязването" на част от сцената води до едно такова особено усещане за воайорство, за това, че ставаш свидетел на нещо интимно; на нещо, което вероятно не би трябвало да виждаш. От трета, сценографията съпътства спектакъла като неразривна част от него, но не се натрапва. Равнопоставена е на режисурата и на актьорското присъствие (а актьорският състав е възхитително млад и вдъхновяващ и - без всякакво съмнение - играе със сърце и душа).
Като го написах това последното и се сетих за нещо, което си мислех, докато гледах спектакъла - в него има нещо.... вградено. Защото това е спектакъл с пулс и душа - събитие, което се случва рядко и което, както казах и по-горе, си струва да се съпреживее. Не се учудвайте обаче, ако видяното ви изправи пред собствените ви (понякога мрачни) избори, защото всеки един от нас е майстор-творец, ако и не всички да строим мостове.

Етикети:

понеделник, октомври 21, 2013

Съдържание

Отдавна не съм писала, наруших даже две обещания, които всъщност ще изпълня, но с голямо закъснение. Просто последния месец се чувствах леко изпразнена от съдържание. Не знам дали можете да си го представите, но не ви пожелавам да ви се случва. Не е безтегловност - тя е яка. Понякога. Понякога е и необходима.
Това е по-гадно, защото истината е - и я осъзнавам - че всъщност целият процес е компресиране, сбутване на някакви емоции, така че да заемат по-малко място и да освободят място за други. И понеже въпросните емоции рядко имат правилна форма, не може да ги подредиш като елементи от Тетрис (или както майка ми подрежда багаж, да речем), а се налага наистина просто да ги натъпчеш на някакво място и да отвориш пространство за нов смисъл, надявайки се, че те няма да се срутят отгоре ти. Честно да ви кажа, точно такова е усещането - чак си се чудя колко добре го обясних.
Някой ще попита, разбира се, за какво ми е ново съдържание, при всичкото налично старо такова. Ми... отговарям аз... то съдържа твърде много питанки, на част от него хич не й се кефя, друга откровено ме тормози и - като цяло - исках малко нов смисъл, в който няма толкова неясноти. Не мога да кажа, че новото начинание - а те даже са две (не, не съм записала още едно висше!) - ме изпълва със смисъл, ама ето - прописах в блога. И ме ентусиазира(т), което не ми се беше случвало от известно време.
Обаче останалите емоции явно не мога да ги компресирам твърде добре, защото почнаха да избиват в неприятни проблеми със съня, бесни кошмари и паник-атаки (последните от които вече са под контрол). По някое време ще оправя и съня - когато си подредя приоритетите по някакъв адекватен начин, който, ако не друго, поне няма да ме тормози.
Междувременно станах на 28. Неутрално число ми е някак. Не ме кефи.
25 беше яка цифра, 1/4 век, ала-бала.
26 ми е едно от двете най-любими числа, та нямах против да остана на толкова известно време.
27 пък е любимо на любимата ми приятелка, а и е пряко свързано с рождената ми дата, та също беше окей.
28, за сметка на това, ми изглежда малко безлично. Затова започнах да работя по изпълването му със смисъл. Въпроса за смисъла на смисъла ще го подмина с мълчание - няма смисъл от него, съвсем затлачва веригата.
Обаче едно ще ви кажа - май за пръв път откакто пиша в тоя блог, нямам любовни терзания от никакво естество. Ама нищо-никой-никого, ниенте, нада! Както казваше любимият ми ехографист: "Нищо не ме дразни, нищо не ме притеснява". Имало Господ, значи. Поне на тоя фронт липсата на новини за момента е най-добрата възможна новина. Нямам необходимата енергия да се занимавам и с това. Философските терзания ми изпиват силичките достатъчно в комплект с битовизмите и ежедневните по-малки и по-големи задачи.  

Етикети:

сряда, септември 11, 2013

Рефрен някакъв

Аз търся тебе, ти търсиш друг, а той търси друга, тя пък търси друг...
 
Напоследък си го припявам доста често това куплетче, без всъщност да знам какво или кого търся. Ама пак ми е някак близко.
 
Не, не търся теб, макар ти да си последният мъж, който ме разплака, без дори да мога да ти се разсърдя за това. Кармата наистина била кучка, гадно ми го върна тогава. И удивително бързо, при това: в рамките на едва няколко часа.
Уви, не търся и него. За добро или лошо, човек не може (а и не трябва) да заповядва на сърцето си. Чак се изненадах от собствената си категоричност. Макар да не пречи да ми е кофти заради това.
Не търся и продължение на супер слънчевите случайни срещи у дома. Пощенският код пречи. 
 
Мога до утре сутрин да изреждам какво не търся. Да ме питате какво, аджеба, търся тогава - не знам. И, честно казано, в момента не съм сигурна дали изобщо търся нещо, затова за момента просто гледам да не наранявам хората, които срещам по пътя в търсене на онова, което търся. :) Обаче вече сериозно обмислям да звънна на Томи Робредо и да стана принцеса. Като не е необходимо двете да са взаимносвързани, но връзката между тях не е и напълно изключена. :) :) :)
 
(това горе беше само за да си напомням за това лято, ако някога ме наскачат лудите - в следващата публикация пак ще си говорим за театър: така е редно, пък ми и липсваше)

Етикети:

понеделник, септември 09, 2013

Опак човек, казвам ви

Никой не вярва, като му казвам, че съм именно такъв. То това е, понеже обикновено се усмихвам много мило. Впрочем, сега се сетих за нещо - има един момент, в който, когато побеснея много, си стягам челюстта, без да се усетя и явно ми изпъкват трапчинките (Везничка, какво да ме прави човек), при което хората решават, че се усмихвам. Фатална грешка.
Тааа... да. Щях да ви привеждам още едно доказателство по повод заглавието на настоящата публикация. Ето, онзи ден беше Съединението. Ако не бях пуснала телевизора в хотела в Пловдив сутринта, за да проверя по инерция дали не сме във война, нямаше да се сетя за празника цял ден. За мен въпросният ден бе третият пореден от фестивала TheatAir, модул на "Двама са малко, трима са много" и нищо, различно от това. После гледах, че разни приятели са си честитили празника във Фейсбуук, обаче мен си ме държат фестивалните емоции и толкова. Така и не усетих атмосферата на алтернативния празник.
Тези дни четох един биографичен роман за живота на Микеланджело - третият ми любим скулптор след Донатело и Джамболоня. Вероятно наравно с втория, всъщност, но това е съвсем субективно. Та в един диалог в книгата Граначи обвинява Микеланджело, че е безбожник, защото когато влиза в църква, се интересува повече от произведенията на изкуството в нея, отколкото от предназначението й. А Микеланджело всъщност е вярващ. В горните 2 отношения си приличаме много, но не виждам никакво богохулство в това: какво по--хубаво и богоугодно от възможността да намериш и да упражняваш призванието си? Изпообиколих сумати църкви във Флоренция именно с идеята да видя тази или онази фреска, разпятието на Донатело и онова на Брунелески... пък нека е безбожност.
Не ме разбирайте грешно, не се правя на интересна и нямам особен проблем с авторитетите. Стане ли дума за театрален фестивал обаче, моето собствено време започва да тече по начин, който не мога да контролирам, но на който се наслаждавам безумно много. И за да не решите, че оспорвам важността на Съединението, да си призная - в нечетните години просто изключвам на 27 септември и изобщо не мисля за датата като за рождения си ден: тогава денят е просто четвъртият поред от фестивала "Пиеро" и се е случвало да се сетя, че аз всъщност съм родена на тая дата, едва когато родителите ми ми честитят (обикновено те са първи сутринта). 
Опак човек, казвам ви.

Етикети:

неделя, септември 08, 2013

Една нощ... малко по-късно

Доста по-късно, всъщност. Беше почти в предното хилядолетие, но не съвсем. Абе, без малко.
Тогава гледах "Хамлет" на ДКТ-Пловдив. Този спектакъл ме сблъска за пръв път с тях и ударът беше челен, а в резултат от него цялото ми 16-годишно (по онова време) същество свети в продължение на няколко дни - къде със собствена, къде с (тяхната) отразена светлина.
Снощи пак светнах от щастие, защото се върнах към нещо познато и обичано. И да, беше различно, но хубаво - по начина, по който са хубави пържените филийки с мед: където и с когото и да ги хапваш. По начина, по който те кара да се усмихваш снимката от 16-я ти рожден ден - на която, признай си, изглеждаш нелепо, обаче пък тоя ден ти е останал като един от най-милите спомени въобще.
Истината е, че допуснах една много сериозна грешка, когато препоръчвах "Хамлет" на приятелка онзи ден. Разчитайки само на спомените си, изстрелях директно определението, че постановката е марионетна. Ами не, не е. Използвани са само три марионетки, но грешката всъщност е вярна: това са Хамлет, Офелия и Лаерт и в избраната система кукли е въплътена цялата нежност, ефирност, въздушност на образите. Няма начин да ги сбъркате - те са "добрите". Клавдий и Гертруда също са от едно "тесто" - тежки, тромави, съвсем ограничени в движението си, те не само си приличат, но и се допълват, изправени в съвсем категорична опозиция на младите. Този похват е доволно стар, но също така и очевидно работи безпогрешно.
Връщам се отново към грешката по-горе: в съзнанието ми беше останала именно идеята за марионетен спектакъл - за нежност, ефирност и въздушност (простете повторение), за известна грацилност дори. И в случая това не се отнася до отделни герои, а до цялостното усещане, което ми е оставило представлението тогава.
Това обаче е на втори план: ако бях енолог, щях да ви кажа, че именно това е краят, послевкусът на съответния спектакъл - докато тялото му, вкусът, който ти дава на момента в устата, е по-тежък, оцветен от малко хеви метъл, доста мрачни картини и - разбира се - Шекспировия сюжет. Насилие има - о, не само го има, ами е и много, но е представено с възхитително намигване към публиката и към мрачността на темата: още в началото актьорите обещават, че ще има трупове и удържат обещанието си на 100%, но всичко се случва със сериозността на мачовете в кеча някога: хем се млатят със столове, хем зрителите знаят, че е постановка. :) Сравнението с пишман-спортно състезание не е случайно - не само защото в момента стръвно гледам мачовете от US Open-a, а и защото някои от сцените в спектакъла са решени по подобен начин.
Сценографията - трябва да призная - ми идва леко "бъбрива", макар да не мога да отрека, че изпълнява задачите си и създава различни пространства бързо, адекватно и без особени усилия от страна на актьорите. А като стана дума за актьорите, не мога да не отделя няколко думи и за тях, защото, премисляйки видяното снощи и спомените си отпреди 12 години, си дадох сметка, че вероятно те са били факторът, влюбил ме в това представление. И четиримата са прекрасни (за Румен Караманов съм ви говорила и преди), но текстът сякаш звучеше по-добре в устата на Виктор Бойчев и Димитър Николов. Веднага обаче правя едно уточнение - те всичките, освен съответните образи, бяха и актьорите в Шекспировия театър (или някое и друго поколение след Барда). В качеството си на такива, разбира се, имат право да бъдат уморени, отегчени или просто да не са на кеф и да изпълнят ролята си по-...протоколно съответната вечер. Именно такова впечатление остави Румен Караманов, но отново с уговорката, че ми се струва, че тъкмо такава е ролята му в случая: сякаш текстът на Хамлет звучи изкуствено на самия Шекспиров актьор, убива му на устата. Малко по-друго усещане оставя Панайот Добрев - Понко, който като че вкарва твърде много от собствената си личност на сцената и отвлича вниманието от куклите, които води. Естествено, не изключвам възможността и това да е "по сценарий", а аз да не съм го разчела правилно. Важното обаче е, че и четиримата на сцената играят с удоволствие (и със сърце, въпреки уговорките, които направих току-що), а това е най-ценното и грабва публиката най-силно. А аз - без да имам мнението си за меродавно - предпочитам милион пъти очарователният едночасов "Хамлет" на ДКТ-Пловдив пред 4-часовите напъни върху същия текст на драматичните театри у нас и по света. Въпрос на вкус.    

Етикети:

петък, септември 06, 2013

Две неща набързо

Първо, забравих да ви кажа, че гледах "Птица" на ДКТ - Стара Загора. Много приятен спектакъл - един от многото, които ще следват подобна линия в идните години. Но за това - по-после, понеже искам да го видя още веднъж, на 9-ти, преди да ви разкажа повече.
Второ, тия дни се върнах 14-15 години назад във времето - бях забравила колко е готино. И инфантилно. Но преобладаващо готино. И вдъхновяващо, ако и да е доста futile като цяло. Но то иначе няма да съм аз: винаги всички са били наобратно, пък аз - наопаки. :)
Айде, и едно трето като бонус, задето ме четете. Също тия дни си дадох сметка как започнах блога, в какво се беше превърнал и че всъщност не е добра идея да го оставям да прашасва, защото - по един или друг начин - е достигнал до много хора. Готини, слънчеви, усмихнати хора, за които съм мислила, докато съм писала част от публикациите. При мен всичко се получава със закъснение, ама ще продължавам да си търкалям камъните, пък каквото-такова. Нещата ми се случват по извънредно странен начин и винаги е било така, но както казах и по-рано, все съм наопаки. Вече 28 години свиквам с тоя факт.  
 
Сега обаче предстои да ви разправям за едно много хубаво събитие, на което ще отделя няколко поста.

Етикети:

вторник, юли 23, 2013

Standing in the light of your halo...

...I've got my angel now...
 
 Обаче аз напоследък наистина мисля в музика.
Ха!
 
...Hit me like a ray of sun
Burning through my darkest night
You're the only one that I want

Think I'm addicted to your light...
 
Хубавото на това да си сингъл е, че можеш да флиртуваш свободно - колкото и с когото си искаш. Айде, това последното не е съвсем така, защото има ограничения и от другата страна, но искрено вярвам, че невинният флирт (без консумация, както било модерно да се казва - аз си му викам "чесане на езици") е много здравословен. Поддържа формата и е добър за самочувствието: дори когато става дума само за две разменени изречения на улицата с човек, с когото сте на една вълна.
 
...I found a way to let you in
But I never really had a doubt...
 
Обикновено обаче съмнения има. И препятствия, и нежелание, и разминаване във вълните. За тия неща няма възможност за допълнителни настройки. Поне не и за истинските.
 
От друга страна,
 
...Remember those walls I built
Well, baby they're tumbling down
And they didn't even put up a fight
They didn't even make a sound...

Има и хора, които са били до теб, докато си градил тези стени и които в даден момент решават да си тръгнат. Даваш им ключа, усмихваш се и им пожелаваш щастие. Така е честно. Понякога плачеш под душа.
А има и хора, които не са били наблизо там-и-тогава, но на които си дал всички възможни ключове за всички възможни врати на всички съществуващи стени. Показал си им и аварийните изходи, и скритите входове, и тунелите зад стените на библиотеките. И знаеш, че макар и никога да не ги употребят, никога и не биха злоупотребили с тях. Това са хората, които не можеш да си позволиш да загубиш (и е добре да не го забравяш). С тях няма флиртове и чесане на езици. Другото са упражнения, сравними с упражненията по стил на Реймон Кьоно. Всъщност, като се замисля, баш същото е.

Етикети:

неделя, юли 21, 2013

Твърде прибързано

Май писах, че след като оздравях, сетивата ми се затвориха отново, достигайки стандартния си обсег, така да се каже. Особено в музикално отношение.
Да, ама не. Ей сега си слушам една песен, дето я извъртях милион пъти това лято (а юли дори не е приключил) и която преоткрих преди няколко месеца - преди това дори не я харесвах кой знае колко, макар да е на любима група (Dire Straits). Честно, не знам с какви уши съм я слушала, но в момента ме размазва от удоволствие и makes perfect sense по много различни начини. И от нея изплува, по-скоро изпъкна един цитат, който ме накара да се ухиля ееееей толкова широко. Уви, имам много причини да не го напиша тук, но така или иначе конкретните думи имат смисъл само за мен и няма да ви кажат нищо, ако не опиша един дълъг, дълъг контекст, в който да ги разположите. Важното обаче е друго - явно сетивата ми не са се свили обратно до параметрите на удобството. Явно просто трябва да е достатъчно късно вечер и около мен да е достатъчно тихо.
А най-забавното от всичко е, че песента на практика разказва ситуация, в която попаднах наскоро - и го осъзнавам. Но сякаш това не ми е важно, няма значение (което говори много за самата ситуация и още веднъж ми показва, че съм реагирала правилно). Изплува само въпросният цитат (тя песента сама по себе си е чудесна - това го изяснихме вече) и се закотви при други спомени и други хора. "Други гласове, други стаи", както пише Капоти. Не ви се оплаках, ама нали сте мернали двете томчета, озаглавени "Петдесет велики разказвачи"? Е, Капоти го няма там. Срам.   

Етикети: