Защо не чета съвременна българска литература

Имахме предмет с подобно име във ФЖМК - и макар да бе воден от Бойко Пенчев, който ми е много, ама много, много симпатичен, изпадах в потрес, щом си помислех за съдържанието на конспекта. То не бяха кръв, пот, сълзи, а от зората на демокрацията насам - и други телесни течности. По много. И хайде, това как да е, ама претенцията вече ми идваше в повече. Усещаше се един комплекс за малоценност, за недостатъчност, който неминуемо избиваше в посока "да хванем дедо Боже за шлифера", откривайки колелото, топлата вода и новото двайсе' в литературата наведнъж. Пък аз, както пееше Мариус, "не мога такива неща".

Ето защо така и не се обикнахме с новата българска литература - постепенно спрях с опитите и теглих една черта. Ще си чета испанци, пък! Последният ме разочарова, но това е тема за друга публикация, която вероятно така и няма да напиша.

Обаче. Малко преди Коледа ми попадна "Виенски апартамент" на Радостина Ангелова. Едно съвсем непознато за мен име - признавам - което обаче ме спечели с посвещението, което притежателката му бе написала специално за мен, без никога да ме е виждала. Макар че е лично, ще го споделя: "На Ели с пожелание приказките никога да не страдат". Все едно шамар ми заши тая жена, ама от хубавите.

Тааааааа... седнах аз да чета с идеята да се запозная с човека, който намери какво да ми каже, без да знае почти нищо за мен: и попадна право в целта с думите си.

И се оказа, че тя има да сподели ужасно много неща. Ако не бяха многото околоколедни ангажименти, които ме караха да оставя книгата, бих казала, че се чете на един дъх. Историята е подредена и се следи лесно, сама ти отваря вратите на повествованието, а не се налага да влизаш с взлом, какъвто беше случаят с предната книга, която четох. Обаче хем е подредена, хем структурата й наподобява мозайка от образи, повечето от които се появяват за съвсем кратко, но въпреки това имат не само собствена история, но и собствен глас - оценявам усилието той да бъде намерен, честно. Освен това, във "Виенски апартамент" нещата се случват: събитията си имат ход и вървят напред, без авторката да се страхува какво ще прави с героите си и без да й е жал за тях. И - съвсем не на последно място - липсва претенцията и пудрата, към които толерантността ми е на практика нулева напоследък. Дантелите и финтифлюшките все по-често скриват несъвършенства в текстовете и никой не смее да извика, че царят е гол. Ето защо се радвам на един откровен, изчистен, интересно структуриран и грамотно написан текст, който има какво да каже. Такъв текст е "Виенски апартамент".

Има обаче нещо, което много ме цапардоса в него - свръхсетивните кратки текстове в края на главите. Определението ми е съвсем грешно и го съзнавам, затова ще обясня: те разказват мини-истории, които привидно нямат нищо общо с основната сюжетна линия; истории, които атакуват всички сетива по един възхитителен начин; истории, извадени сякаш от сънищата. От моите сънища. И тъкмо си мислех, че Радостина Ангелова трябва да издаде книга само с такива текстове, и си дадох сметка, че са колкото разкошни, толкова и натоварващи, та във "Виенски апартамент" балансът е чудесно намерен.

Истината е, че за да си върна вярата в българската литература, се иска (ужасно) много. Не съм сигурна и че усилията си заслужават, предвид несигурността на крайния резултат. Обаче "Виенски апартамент" е разкошна книга.

Prales (Handa Gote)

Предполага се, че по това време трябва да спя. Сефте!

Обаче как се заспива, като днешното театрално преживяване ми махна главата и сега възглавницата ми е силно безработна. Очите ми са светнали като фарове на ЗИЛ, а в главата ми, която остана някъде в "Алфред" кънти: "I wanna wish you a merry Christmas, I wanna wish you a merry Christmas from the bottom of my heart... Feliz Navidad, Feliz Navidad...". Чак дотук го чувам, а театърът е в Холешовице (на 6 спирки с метрото оттук).

Тя историята с песента е редно да остане последна, ама така и така я отпочнах... Тъкмо снощи я слушах и си мислех колко нелепо би звучала в спектакъл и днес... оп! На сцената. Брутално добро попадение, а като я разпознах, ченето ми директно се срути, удряйки пода. Както казваше единият от великаните в "Храбрия шивач", "те' такъви каменци нема". Та и аз така: "те такъви съвпадъци нема!". Ама на', имало. 

Сещате се коя е песента, знаете я - жизнеутвърждаваща, радостна и... дойде като финал на спектакъл, който ме сгази от сцената, както са ме газили само "Крап" и "Храбрият оловен войник". Такава безнадеждност лъха от него, толкова категорично намерена на сцената, че не ти остава място за тълкуване. Шибана работа отвсякъде. Излизаш от театъра и осъзнаваш, че мразиш веселите песни в плейъра си и нервно ги превърташ, докато не го спреш съвсем. Музиката те дразни. Хората те дразнят. Не ти се прибира, защото си даваш сметка, че между 4 стени ще си съвсем като животно в клетка и че тоя пърформънс ти е опнал нервите като струна на diddley bow (инструмент, който - срам за мен - открих съвсем наскоро).

Така се бях захласнала по време на представлението, че се облегнах с цялата си тежест на ранената длан (попробих си една вена с резбарско ножче, та имах и преживявания в хирургията на спешното в петък по нощите) и приквичах от болка. И едновременно с това си дадох сметка, че това моето е нищо.

Изобщо, Prales/Deep Forest на Handa Gote е спектакъл, който ти жигосва съзнанието със съвсем конкретни картини - кулата от камъни, раненото животно/човек, което обикаля сцената с канара на гърба си и едва достига до малката тенджерка с вода... Абе, трябва да се види. Спектакълът е почти без думи и не му и трябват, нито пък биха били достатъчни, за да го опишат. В най-общи линии, е преживяване, което ти ебава майката (без никакво извинение). 

Обаче пък последната сцена също беше като кадър от уникално абсурден и доста брутален филм. Също и забавен, макар и по много извратен начин. Единият от актьорите, облечен в роба, подобна на тази на монасите от един от всичките ордени (няма да импровизирам с името, да не стане гаф), отгоре със сако на вариететен водещ (тъмносиньо със син брокат, класа!), мокър, защото се поливаха с "Кока-Кола", пее "Feliz Navidad", а зад него другият актьор със същата такава роба, също мокър, с маска на диво животно и огромен дървен чук в ръце. Замахна и... представлението свърши. А аз тия дни трябва да ида до "Алфред" да видя дали главата ми ще е готова да се прибере. Ако не е, не бих могла да я виня.

Хора

Като се замисля, май никога не съм имала тип мъже, който да харесвам повече от останалите. Обаче тия дни си давам сметка, че си имам тип хора, които много ме вдъхновяват с енергията и отношението си към света (особено пък с това последното).

Радват ме хората, които на 87 години могат да бъдат двигател за целия състав в постановка, която - поне за мен - е физически най-изискващата, която съм гледала дотук и в нея буквално няма място за грешки. 

Радват ме хора, които са откровено гениални, но са лишени от всякаква суета и са запазили способността си да се кефят като малки деца на нещо съвсем дребно дори.

Радват ме хора, които отиват на излет в планината при много минусови температури със сняг и всички екстри, и си носят суши в кутийка, заедно с клечки и всичките му табиети (не обичам суши, та конкретиката не я знам, но обичам такива хора).

Радват ме хора, които не плащат данък обществено мнение и които деконструират реалността, в която живеят, подчинявайки я на собствените си възгледи и водени от нуждата си за развитие.

Радват ме хората, които знаят как да си направят густото и живеят наистина с удоволствие и смисъл; хората, които сами си създават условия на дворцово-домашен комфорт по своя си начин.

Радват ме хората с часовников механизъм.

Радват ме "невидимите хора". И хората "с характер на приспани урагани". 

Изобщо, имам си цяла галерия с източници на вдъхновение, които обаче споделят подобна енергия (затова и си позволявам да ги обединя в "тип", колкото и условно да е това). Усещането е уникално. 

Super-Natural/Wariot Ideal

Онзи ден норвежецът разправяше много готин виц, който по същността си визуализираше лафа, че ако вържеш ръцете на италианец, той онемява. Та и аз сега се чувствам хем малко в безтегловност, хем с вързани ръце, хем поонемяла. 

Наистина - има толкова за разказване, а като че не би имало кой да го прочете. И ако преди някой можеше да потърси дадено заглавие в Гугъл и да попадне на блога ми, приемайки статията за съответния спектакъл като препоръка или предупреждение, сега това на практика е невъзможно. 

Чувствам се глупаво да ви разправям за нещата, които гледам тук. And yet, преживяването не се различава за мен самата като емоция от емоцията, предизвикана от спектакъл у дома. Та що пък да не си споделя - и без това никой не остана да ме чете вече. 

Това дълго предисловие има за цел да ви въведе (ужасно тромаво, признавам) в историята за онова, което ме сгази днес от сцената на едно от места за възможно най-алтернативен театър в Прага. По думите на човек, комуто бих се доверила, те са общо 4: Roxy/NOD, Ponec, Archa, Alfred ve dvoře.

Онзи ден ви разправях, че ще ходя да гледам Deep Forest на 20-ти в това последното място. Обаче междувременно реших да си причиня още нещо там, само че по-рано. Тази вечер. 

Ей, мааму стара. Трудно ми се изчерпват епитетите, обаче като свършат, ми идва да изпсувам звучно с надеждата да разберете емоцията ми. :) Мястото ме вдъхновява по начина, по който се радвам на Ателие 313. 

Значи, слизаш от метрото и тръгваш по едни съмнителни пътечки, които се намират под голям пътен възел, тип "детелина". След това драпаш през мъглата по още по-съмнителни улички в притихнал квартал и стигаш до безистен, през който влизаш във вътрешен двор на жилищен блок. Отваряш една метална врата и слизаш в мазето, където вдясно от теб има метална врата, като тия, с които затварят складовете в американските филми (и обикновено държат заложници вътре, ама това е друг въпрос). Зад тази врата е сцената. Пред теб има 2 закачалки от онези за сценични костюми, с накацали по тях дървени и пластмасови закачалки, на които можеш да си оставиш връхната дреха. Номерца няма. Предполагам, не се и краде. Вляво продават билетите, а до ticket office-a е входът за бара, който е още едно ниво под земята. 

Средна възраст на публиката - малко под 25 години, така като гледам. 

Спектакълът е нов, премиерата му е била преди 2 седмици и се надявам да се задържи, макар конкретно в тоя театър да играят по-скоро на проектен принцип, та няма гаранция, че ще го видим пак през декември. Казва се Super-Natural/Wariot Ideal и е дело на Томаш Прохазка, Войта Швейда и Ян Каливода и по описание от страницата на театъра, представлява ето това: "A "theatrilized" music concert evening. Synthetic theatre, the most fitting form for depicting the theme of struggle and survival. Stand-up comedy, monologues, scenic actions, dance, gentle acrobatics, a hint of circus clowning plus mississippi blues, rock, pathetic protest songs, popular heart-rending songs all on the theme of salvation (тук вметка от мен - никога не съм вярвала, че парче като Stayin' Alive на Bee Gees ще пасне толкова добре на театрално представление, още по-малко пък на такова. Ама на', адекватно беше - и то толкова адекватно, че и в момента си прибирам деликатно долната челюст нагоре, спомняйки си конкретната сцена)".

Обаче имайте предвид, че едно наглед така изчерпателно описание doesn't even begin to tell the story of the performance. Ей Богу, тоя един час нито го усетих, нито исках да свършва (чак усетих физическо разочарование, когато актьорите излязоха да се поклонят). И не, не разбрах текста, който не беше малко. И да, сигурна съм, че ако го бях разбрала, сега щях да пиша, че е гениален. И за пръв път наистина ме е яд, че все още не говоря чешки и разбирам съвсем малко. 

Но тоя спектакъл ти разравя сетивата така дълбоко, че се загнездва под рационалните пластове и не ти е нужно да го разбираш. Той просто се усеща - с безнадеждността, жестокостта, битката за надмощие и заедността; човека в необичайна ситуация; момента, в който исках да изкрещя на актьора да внимава, защото имах непреодолимото усещане, че ще се пореже с ножа, с който разрязваше дрехите си. Е, не се поряза, ама и в момента ми е пред очите - с бавните, почти ритуални движения на острието, а аз усещах, че съм синхронизирала дишането си с неговото. Абе, истината е, че за тоя спектакъл си е много трудно да се разказва, защото историята не подлежи на предаване в писан вид. Но експресивността му надмина всичко, което някога съм виждала (бия си тук главата да се сетя за друга постановка, която ми е въздействала така чисто сетивно и не мога и не мога да се сетя). Ако протегнеш ръка, би пипнал енергията при взаимодействието между актьорите, би докоснал театралното действие в най-оголената му същност. Ако това е алтернативният театър на Прага (макар да знам, че не е представителна извадка, уви), искам още от същото, моля!

Ужасно ми се разказва

Както знаете, тоя блог не беше замислен като пространство, в което да се говори за театър, обаче неусетно (дори за самата мен) се превърна в такова. И в момента театралната ми биография получава няколко етажа, надстроени изумително бързо, защото гледам много неща, които са и качествено различни от онова, което се прави в България. Гледам неща, които трудно бих приела у дома и към които съм подхождала със значителна доза скептицизъм, недоверие и малко присмех, ако щете. Абе, каквото и да си говорим, много от опитите за алтернативен театър у нас откровено не стават и илюстрират как се прави изкуство заради самото изкуство, което пък мен много ме дразни като концепция. Изобщо, чупенето на стойки от позицията на вечно неразбран, ама иначе гениален творец, никога не ме е радвало.

Тук има от всичко - има традиционен театър, има не-съвсем-традиционен, но вдъхновяващ театър, има леко изкилифинчени работи, има откровени боклуци и капани за туристи (оооу, тия са на всеки ъгъл - вчера спасих 2 норвежки от много неприятно преживяване и много похарчени пари), има и пърформанси, които не се наричат "театър" (хората, които ги правят, умишлено бягат от тая думичка, понеже ги ограничава), но зад които има много мисъл, та чак цяла философия. 

Не ме разбирайте погрешно, метаморфозите не се случват за една нощ. Сега на 20-ти ми предстои да гледам постановка (условно и силно казано), дето още не знам дали ще я понеса, защото ще е различно от онова, което познавам. Даже човек от състава казва за нея, че вероятно ще я играят за последно, защото била твърде антихуманна. Предвид онова, което съм виждала от него и границите, които за него са доста широки, та и размити, направо се плаша. Обаче освен с него, имах щастието да се запозная и с още един от съавторите на проектите на тази група за сценична работа - Томаш Прохазка, отвратително харизматичен човек. Даже доста нахално отидох и си му се представих сама и откарахме един много приятен лаф, та чак ни помолиха да идем да си вземем връхните дрехи от гардероба, че затварят театъра. Ми то да ти е кеф да общуваш с такива хора. Мен винаги ме е ужасявала идеята да се прави нещо на сцена, "защото изглежда добре". Няма мисъл, няма нищо - само визия, и тя - празна. Обаче вече мога да кажа, че съм си говорила достатъчно подробно с двама от членовете на въпросната формация и онова, което чувам от тях, ме радва безмерно - защото чарковете им тракат в сериозно умствено усилие и всичко, колкото и лишено от смисъл да изглежда на пръв поглед, е част от една житейска и художествена философия, която все повече ми харесва. 

Тъкмо вчера гледах документален филм за големия Робърт Уилсън (който по някаква причина като че ли е сравнително непознат у нас или поне името му се споменава много рядко). И в самия финал на филма той казва: "Човек винаги се чуди кое е правилно. А аз се питам: "Кое е грешно да се направи в случая?" и какво би станало, ако го направя точно него". Тяхната философия не е такава, но и този мотив го има. Важно е търсенето, което пък мен много ме радва. Ще видим на 20-ти. 

И да, много ме сърбят ръчичките да ви разправям за театъра, който гледам тук: с имена и постановки. Обаче не знам дали има смисъл, защото няма никаква практическа полза от подобни текстове. А ето, сега през уикенда мина цял куклен фестивал в театър Минор, който пък се очертава като едно от най-любимите ми места в Прага. 

...с часовников механизъм

Не портокал. 

Мозък, глава, човек. От тия хора - единични бройки са, знам - дето като видиш, че си затварят очите за миг и буквално чуваш как почват да тракат чарковете на механизма в главата им. И, отваряйки очи, изплюват някоя брилянтна идея, която се е родила, узряла и развила за броени секунди. При това, всичко е станало току пред очите ти.

Не знам дали сте виждали новородено хамстерче, ама ако не сте, да ви кажа - кожата им е прозрачна и вътрешните им органи се виждат. Така е и с работата на мозъците на някои хора, което винаги много ме е радвало и вдъхновявало. Понякога ми се случва и на мен самата, но има единици, за които това е ежедневие, норма, както искате, така го наричайте. Но резултатът винаги е възхитителен. 

Вероятно и вие познавате поне един такъв човек. Следващия път като го видите, си доставете удоволствието да го наблюдавате, докато говори и мисли. Ако се заслушате, ще доловите и щракане, бас ловя. 

А аз вчера гледах една абсолютно прекрасна постановка - Kabaret tlukot a bubnovani, заслужава си да се отбележи. Толкова енергия, страхотна музика (на живо!) и такива разкошни и въздействащи кукли, че направо да ти падне шапката. И после да ти я скрият. Чак депресиращо приятна и добра беше, ама то не може всички да сме с часовников механизъм, уви. Или за щастие - не знам. 

Ха! И таз добра...

Аз забравих да ви се "похваля", беееее! Миналата седмица ходих и на още един театър... по-миналата, всъщност. Марионетен вариант на операта "Дон Жуан". В Прага в момента се играят тъкмо два такива, като и двата са абсолютна примамка за туристите - популярно произведение, долнопробна постановка и скъпи билети. Ама печелят от факта, че първата премиера на операта е била в Прага, та дай да издоим колкото се може повече от това. И не е да не успяват - залата си беше пълна, а го играят през вечер, редувайки с "Вълшебната флейта". Още като се разчу, че са ни уредили да го гледаме безплатно, някои от преподавателите реагираха по начин, който само ме накара да съжалявам, че нямам камера, за да ги запиша. Искрена, ама искрена погнуса и потрес, ама такова негодувание, че виждаш, че душата им страда, задето съществуват такива неща. 

За самия спектакъл няма да ви говоря, щото то няма и какво да се каже. Поопърпани марионетки с дебели бели въжета се правят на оперни певци и биват разнасяни по сцената, докато върви запис на "Дон Жуан". И уж разказват историята, ама какво и как разказваааат... (facepalm) Сигурно ще ми се доверите, като ви кажа, че досега съм си излизала само веднъж от куклен спектакъл - беше едно огромно беларуско недоразумение, от което публиката масово избяга в момента, в който намалиха осветлението преди една сцена, макар конферансието да крещеше: "Няма антракт, няма антракт, уважаеми зрители!". Наистина беше ужасно. И това беше вторият спектакъл, от който издържах 40 минути и си излязох - просто каквото видиш в първите 5, ти стига, защото после още над час и половина е все същото. 

Мислех си обаче, че човек има нужда и от такива постановки, за да си даде сметка какъв късмет има с истински добрите. А тази вечер, съвсем неочаквано, осъзнах, че това важи с пълна сила и за хората. Разбира се, че животът ни среща с боклуци - аз самата имам пресен пример, ама толкова пресен, та чак пари. И то боклук от класа - такъв, дето е готов да го афишира, а при възможност - и да уязви, без да усеща, че се е поотнесъл или... вероятно без да усеща каквото и да било. Надявам се да се сещате за кой типаж говоря, без да сте се срещали с негов представител. Пък може и да е късмет и вашият път да се пресече с подобен човек-боклук, както някога казваше един преподавател, макар и в малко по-различен контекст. Защото при сравнението онези, другите - истински прекрасните, ценни и възхитителни хора, които биха могли да служат за истинско вдъхновение и които носят у себе си най-дълбоката морална мяра - изпъкват още по-силно.

Наистина трябва всяка сутрин да се обръщам на изток и да се кръстя, благодарна за възможността да срещна и такива хора. Както и за хората-боклуци, всъщност - те имат едно добро качество: това, че са disposable. Идват, показват ти колко прости, нагли, жалки и самодоволни са, почесват се и се оттеглят със съзнанието за непогрешимост. Какво става нататък с тях - историята мълчи, защото й е все тая, а агресивната им простащина ме лишава от възможността и желанието да им съчувствам, така или иначе. Изпълнили са си функцията на мярка и - както се казваше в "Като рицарите" - са намерени за недостатъчни. Next! 

Градовъртеж

Прага ме завъртя много вихрено, признавам. Основно в добрия смисъл, който продължава от предишната ми публикация, та и в тази. Боледувам качествено и количествено, но се опитвам да карам цялата тая история на крак, доколкото мога. Вчера вече окончателно ми стана досадно да ходя като пребита и да кашлям на всяка трета дума, та чак до получаване на мускулна треска на корема, и почнах да пия антибиотик. 'Ма то наистина, какво беше това чудо - 10 дни не можа да реши дали ще минава, или ще ме тръшва окончателно, а когато денонощието не ти стига във вида, в който е и когато си здрав, това е много дразнещо. 

Та така - пия хаповете, хвърча на занятия, ходя на театър (последната седмица само на един, ама какъв! - Psycho Reloaded, където се скъсах от смях, кашляйки), опитвам се да поддържам адекватен контакт с хората си в България, евентуално и да спя, ако съм си подготвила нещата за следващия ден.

Потъпках си comfort зоната стабилно, то почти не ми остана такава. Грешка, като почнем и да рисуваме, няма да ми е останала. Честно, дано това да ми се размине - не ми е проблем да ставам за резил, ама не и в такъв мащаб. Мерси, благодаря, тенкю.

Обаче аз съм особена порода - много ми е трудно да избирам, сигурно е от зодията. И взема ли някакво решение, после ме гложди сумати време: ама сбърках ли, ама не сбърках ли... А този път решението беше много категорично, от сериозна важност и след първите десетина дни, изпълнени с трусове, мисълта за евентуална грешка не ми е хрумнала и веднъж. Гледам си града сутрин от трамвая и му се усмихвам. Прекрасен е. Истината е, че това чувство на доволство и цялостност не съм го изпитвала отдавна и се надявам да не е измамно, но засега няма индикации за подобно развитие. Сутрин не се събуждам с "Мамка му!", а с "Йей!" и усещането, че пропилявам безвъзвратно живота си при все дипломите и висшите (което усещане безкрайно ме гнетеше), изчезна мистериозно. Май наистина Марк Твен ще се окаже прав, че двата най-важни дни в живота на човек са денят, в който се е родил и денят, в който е разбрал защо. 

А аз продължавам да откривам нови неща, които ме вълнуват; неща, които искам да пробвам, които искам да ми минат през ръцете, така да се каже (и то доста буквално). Част от тях всъщност винаги са ми били интересни, но съм ги отхвърляла в съзнанието си с мисълта, че няма кой да ми покаже - а тук пия вода баш от извора и ще е загуба на време, молекули кислород и прочее, ако не се възползвам. Затова си пия хаповете под час, обикалям разни странни магазини (а идният месец - и ужасно алтернативни пространства за театър и просто нямам, ама нямам търпение!!!) и се дразня, когато ме помислят за туристка (заради раницата, както и защото академията ми се намира на най-популярната туристическа улица в сърцето на историческия център на Прага). Живея, мамка му... 

Как без малко щях да се татуирам

Добре де, малко излъгах. Много против доброволното жигосване съм, но ако е имало момент, в който съм била окей с мисълта да го сторя, то беше вчера. Разбира се, нямах идея точно какво искам да си нарисувам (само ориентировъчна тема), нито къде, нито пък къде в Прага да го направя, така че да е безопасно и да не ми смъкнат кожата от гърба, а само да я изрисуват. Та със скоростта, с която го реших, се и отказах, щото не съм съвсем изкукуригала (все още). Но самият факт, че тая мисъл ми хрумна и за секунда дори, показва, че явно наистина ми се случва нещо значимо. 

Когато писах предната публикация, асансьорът още не беше съвсем наясно накъде смята да тръгва. Имаше няколко бая значителни пропадания, които ме накараха да се съмнявам в себе си и в правилността на избора си, но от вече десетина дни насам се чувствам все по-добре и по-добре буквално с всеки изминал ден - а вчера на прибиране леко прехвърчах, дори. И вярвам, че посоката е правилна и че движението се осъществява по разписание. Хората тук говорят с мен като с колега, а не като със студент; шарени са до безобразие - ама не от тоя тип насилствена шареност, която, имайки за цел да те различи от другите, те уеднаквява с тях, тъй като и те се стремят към различност. Просто са шарени като характери и дори и просто общуването с тях си е (без)ценен опит. Да не говорим и че - като прост пример - за точно час и половина сценография научих повече, отколкото за 2 години и половина в НБУ. И че тъй като сметнахме, че този час и половина все пак ни е недостатъчен, говорихме с преподавателя, който почти моментално се съгласи да удвои часовете. Изобщо, нещата се случват - да, с малко изтощаващи темпове, но затишието у дома и без това бе успяло почти да ме съсипе, та подобно разнообразие е много добре дошло. 

Времето ми се усмихва, разходих се до Ичин, който се оказа абсолютно разкошен град (в събота  може да ида и до Карлови вари), ходя на театър почти всяка вечер и вече успях да изгледам доста емблематични неща, опитвам се да живея в чешкия ритъм и да се радвам на живота (пардон, последното ми идва отвътре) и с всяка фибра на тялото си усещам какво щастие е да имаш възможността да изживееш мечтата си.

И пак, и отново - не знам къде ще ме отведе тази пътека. Вариантите са много, а някои от тях сигурно не са ми и хрумнали дори. Но знам, че за моментът това е единствено вярното решение за мен; знам, че се и поразболях, но не ми и хрумва да си остана у дома и това моментно неразположение ми е по-скоро дразнител, отколкото драма. Знам, че последната почти една година беше смазваща за мен в психически и емоционален аспект (всъщност, едва сега си давам сметка точно колко съсипваща е била) и че за последните 10 дни тук се чувствам по-жива и смислена, отколкото през последните 10 месеца в България. Процесът е продължителен, но посоката е оздравяване - във всеки един смисъл. 

My best friend, my worst enemy

Така кръстих и първия си албум със снимки от Прага във Фейсбуук. Очертава се да прекарам (не)известно време тук и се надявам до края на престоя ми да имам еднозначен отговор which is it to be. 

Много ми е трудно да я почна тая публикация, защото именно аз, човекът, дето непрекъснато говори за константи (присъствали са в почти всеки текст тук), си грабна шапката и остави всичко познато в името на една пътека, за която говореше често и по тия ширини и която го отведе до една врата, през която или трябваше да вляза, или пътеката зад мен щеше да се обезличи и вероятно да изчезне дори. Та така... нямах кой знае колко богат избор, защото влизайки през тая врата, признах, че съм се "съгласила със себе си" (цитат от случаен и абсолютно безценен разговор, случил се преди години), че съм пораснала достатъчно и че не ме е страх.

Разбира се, истината е, че всъщност се страхувам толкова много, че ми е трудно дори да го обясня. Но е истина и че срещнах подкрепа от толкова много хора, на които не би следвало да им пука кой знае колко за мен - но които очевидно (и изненадващо) вярват. В мен, в правилността на избора ми, в логиката на случване на събитията. 

Нямам никакви гаранции. Никой няма. Но положението беше "сега или никога" и избрах да бъде "сега". Винаги има време за "никога". 

Абстрактната пътека, която само аз си чувствах реална, споменавайки я доволно често из блога, се материализира след точно 11 години. И нямам никаква идея къде ще ме отведе, но й имам доверие - защото до голяма степен осмисляше живота ми през въпросните 11 години и го направи няколко идеи по-красив, по-пълноценен, по-истински, по-... жив. 

Без заглавие (нарочно)

"All changes, even the most longed for, have their melancholy; for what we leave behind us is a part of ourselves. We must die to one life before we can enter another."

Това го оставих без заглавие, защото иначе трябваше да го нарека "Сбогувания", а то реално не са такива, но иначе щеше да стане много описателно. 

В една седмица си набутах толкова емоции, които - сами по себе си - могат да ми докарат сериозни проблеми (те хората и от по-малко получават инфаркт). За капак, ги съчетах с разни други (нямах избор). И манджата стана не с грозде, ами с мушмули направо. Само за да придобиете представа, да ви кажа, че в момента в София върви Панаирът на куклите, а аз не само не съм отишла на нито един спектакъл, ами и се сетих за откриването с един ден закъснение. Смятам, разбирате за какво става дума, при условие, че иначе през тази седмица въпросното събитие щеше да се е превърнало в безспорен център на цялото ми същество и съществуване. 

Никой не е умрял. Това е важно да се подчертае и да се знае, щото иначе някой може да се притесни. Проблемът обаче дойде, когато си дадох сметка, че трябва да кажа "Чао" на една камара народ и - най-вече - че вероятно Нищо Никога няма да бъде Същото. Подобно - може би да. Сигурно някои приятелства ще се заздравят (искрено се надявам това да се случи и ще положа съзнателни усилия да стане) - но просто няма да бъдат Същите. 

Краят на една ера, както казах на Нед. Май измежду всичките ми приятели той ми беше най-труден - за сбогуване, за оставяне. Тая дума много ме бъгва и ми е кофти, та кофти. Защото имам чувството, че оставям зад себе си 13 години, в които ми се случиха толкова много и толкова разнообразни неща, които вече няма да се върнат - 13 години, събрани в отношенията ми с него, тъй като той стана свидетел на всичко. И беше до мен през цялото това време - без да ме съди, за което (т.е. и за което) ще съм му вечно благодарна. Просто вече никога няма да се върнем във времето, в което една четворка по химия бе най-големият ми проблем и "сбогуването" ми с Нед ми даде да го разбера. 

Нед, Боби, Петя (която пък ще става леля), Стефан, еМ, Ес Кей, всички приятели от Форума на СУ. Тегавко е. Защото - пак казвам - те хората са си тук (или там, ама все тая, като се има предвид колко бързо се преодоляват разстоянията днес), но Нещата вече няма да бъдат Същите, колкото и усилия да полагаме. Искрено се надявам да греша. 

И дори няма да започвам да говоря за родителите ми или за Огнян. Че там вече си е е*ало майката, честно. 

Остава само да вярвам, че промяната наистина е за добро и да скоча. Вероятно със затворени очи, че ако ги отворя и се огледам, може да се уплаша. "Every ending is also a beginning - we just don't know it at the time. I'd like to believe that's true." Нали през май ви писах как ревах на финала на миналия сезон на "Престъпни намерения"? Е, и тогава имаше защо, и сега. Викам си: "Споко, Роки!" и си се смея на акъла. Но е факт, че вече няколко души ме поздравиха за смелостта и за това, че съм решила да си следвам мечтата. А оттам насетне - каквото, такова. 

И това наистина ще си го татуирам, ама много дълго, бе: ...because I finally understand there are things we don't want to happen but have to accept; lessons we don't want to know but have to learn and people we can't live without but have to let go." Макар и за малко. 

Следващата ми публикация ще бъде - живот и здраве - от там. :) Дотогава - поздрав с една песен, която всички знаете, но едва ли сте се заслушвали в текста.

За зверовете

Знам, че пак изчезнах за бая дълго време (та чак ме питаха защо не пиша), обаче нещата отново станаха много лични. И трябваше да вземам решения, които better be right, щото иначе не ми се мисли. Ама аз си знам, че са. Защото, както се оказа, са се крили в мен през последните 11 години и всички са знаели, че те са там и че е въпрос на време да избият здраво, само аз пак не съм разбрала. Story of my life, направо.

Не, сериозно, даже като си гледам стари публикации, го виждам написано бяло на черно и разбирам, че дори и тогава не съм си давала сметка за това, докато един ден не скочих с главата напред и нещата не се случиха. От раз. И после, на когото и да кажа, дори и на слабо познати хора, всеки ми реагира с "Айде де!", "Най-после!" или "Крайно време беше!". Пак аз последна научих, че се и изненадах сама, на всичкото отгоре. В резултат от това, след точно 10 дни заминавам за чужбина. Вероятно за дълго. И от там ще пиша много, защото отивам на място, което кипи от живот; което е шарено, което ми е близко и което чувствам като съюзник. Разбира се, има вариант и нищо да не се случи, но поне няма да си умра с въпроса What if... Пък от тоя въпрос много ме е страх.

И, между другото, някак усещах, че след цялата тая суша, следващата ми публикация ще бъде за куклен театър (бааааааси изненадата, нали!) - в случая иде реч за "Красавицата и Звяра" на ДКТ-Стара Загора, чиято премиера бе тази вечер.

Заглавието ми е ужасно любимо (най-обичаната от мен класическа анимация, впрочем) и винаги ми е интересно да го видя на сцена, но и винаги се разочаровам мъничко, защото Звяра не е Моят Звяр. А той ми е толкова любим герой, че ме боли, когато се правят компромиси с образа му.

Ще се отклоня за миг, за да ви кажа две думи за всичко останало, че има опасност после да забравя. Сценографията на Васил Рокоманов беше много "негова" - много функционална and all that; даваше възможност да стават разни магийки, които определено впечатляват децата, няма спор. Музиката беше нямам-думи-колко-добра, звучеше много "шотландски" (сериозно, много ми хареса и ми напомни малко за Лорина Маккенит - а тя па' колко е якааааааа!). Развръзката ми дойде доста претупана, това трябва да го отбележа - и вярвам, че би могла да бъде доизпипана малко, но смятам, че ще го направят в идните представления (би било жалко да я оставят така).

Двамата на сцената бяха Кирил Антонов и Таня Георгиева. Доколкото разбрах, е трябвало да бъде негов моноспектакъл, но понеже тя е участвала в репетиционния процес, са решили да я включат в спектакъла (пиша това като обяснение за миниатюрната роля, която има, защото хората около мен се чудеха, та в случай, че и вие възнегодувате, ако го гледате). Обаче Таня е много, много чаровна и ще се радвам да я видя и в по-голяма роля съвсем скоро.

Ииииии... да си дойдем на думата. Гледаш си, разбираш ли, един съвсем нормален спектакъл - приятен, неангажиращ, неразочароващ и... изведнъж се появява Звяра. Ама е такъв Звяр, че да настръхнеш. И понеже това си е моят блог и ще си пиша к'вот си искам, та да кажа честно и откровено, искрено и лично: ей Богу, това беше един много секси Звяр. Това е думата и нищо, по-малко от това.

А като погледнеш Кирил Антонов - младо момче, с детско личице, мил и очарователен. И слага маската и... движението на тялото му се променя неузнаваемо и става плавно, хищническо, дебнещо дори, владеещо сцената; гласът му, задъхан не само от емоция (дебют му е, разбираемо!), но и от желание... Право в десятката.
Искрено вярвам, че огромна част от вината за това превъплъщение носи режисьорът Ирослав Петков, когото много харесвам. Не знам как точно е обяснил на Кирил какво иска от него - не мисля и че искам да знам, защото подозирам, че ще са нужни червени точки. Но крайният резултат е настръхващ и много, много се радвам, че най-сетне имаме и такъв Звяр в адаптация на приказката. Беше нещо средно между... хм.... Гару като Квазимодо в "Парижката Света Богородица" (и ми се струва, че приликата не е съвсем случайна) и Ерик от "Фантома на операта". Надявам се да не претръпне и винаги да излиза на сцената с емоцията от тази вечер. Ако дебютът му е такъв, мога само да си представя какво го чака оттук насетне. Стиснат палец от мен, вдигнат палец - също.

Литературна дрога

Няма как да не се похваля, че получих поредната си доза от нея. 

Знаете ли, открих "Сянката на вятъра" съвсем случайно - беше в деня, когато ми писаха оценка "Гениален (7)" в книжката. Ден, който исках да запомня и благодарение на някаква материална придобивка. Глупаво е, знам, но се радвам, че се спрях на една от масите на Славейков и погледът ми бе прикован мигновено от корица на порядъчно дебела книга. Корица, върху която имаше изобразен фенер. Не ми трябваше много, разбирате ме - пък и краткият тийзър от задната корица ме впечатли допълнително.

И така се започна. После си купих "Играта на ангела" на английски от Лондон, после и на български тук, в София. След това дойде "The Prince of Mist", която си взех от Флоренция, "Марина", която се оказа доста голямо (но пък, за сметка на това, единственото) разочарование, после "The Midnight Palace", а преди 2 дни се сдобих с най-новата му книга, "The Prisoner of Heaven" - третата част от тетралогията за Гробището на забравените книги, излязла на английски преди едва 5 дни. Шапки долу пред бързината на Amazon! 

Сега се чувствам малко глупаво, защото се очертава да се повтарям, но това е неизбежно. Разберете, аз не търся откриватели на топлата вода в литературата. Искам просто красиво и интелигентно разказана история, която да е достатъчно интригуваща и която да чувствам близка. Това е моята литературна дрога. И това е Сафон. Моят дилър на литературни емоции от най-високо качество, без дразнещи примеси и прочее боклуци в стоката. 

"Сянката на вятъра" и "Играта на ангела" бяха свързани почти съвсем косвено. Появиха се 1-2 героя, общи за двете книги, но припокриването бе кратко. В The Prisoner of Heaven обаче се забелязва тенденция към "събиране" на историята, подреждане на случилото се и наместване на част от нещата, наред с поставянето на нови въпросителни знаци в края на сюжетните линии, отварянето на нови такива и заплитането на една история, която ще промени живота на героите, които Сафон толкова яростно обича, до степен, в която вероятно ще им бъде трудно да съхранят доброто у себе си и да не се поддадат на желанието за мъст и разплата. 

Като един от големите фенове на Сафон вече имам хипотеза за част от нещата в последната книга, но му вярвам безрезервно и просто знам, че пак ще ме изненада. Още повече, че с финала на "Играта на ангела" забърка едни чудесии, дето предполагах, че ще ги остави там за по-удобно. Нищо такова, явно и те ще се нищят в последната книга, за която толкова добре (и толкова умно, защото точно това е думата) "подложи" с The Prisoner of Heaven. И се надявам да доразвие образа на Салгадо (не ви говори нищо, знам), защото беше ключов за последната книга, а остана малко недовършен, сякаш. Макар че - предвид неразрешената мистерия покрай него, останала за последната част от тетралогията, вероятно Сафон умишлено е избрал да скрие част от биографията му и да не повдига съвсем завесата около неговата личност. 

Ако ви се струва, че пропускам да споделя две думи за стила му... е, той е непогрешим и прекрасен и не смятам за нужно изобщо да го коментирам. Факт е, че дори в "Марина" - книга, която не би ме накарала да посегна към другите негови творби, ако ми бе попаднала първа - разказва повече от възхитително. Просто там историята много, ама много издишаше.

Та така. Надявам се да ме разберете - не мога да говоря за Сафон хладнокръвно, обективно и дистанцирано. Все едно да ви разкажа стройно и подредено за концерт на Smokie. Абсурд. За сметка на това, мога да ви говоря за тях с безпределна любов, която, надявам се, компенсира липсите в нестройните ми текстове по съответните теми.

Пък Сафон трябва да се заеме по-скоро с четвъртата книга от поредицата, защото липсата на  литературната ми дрога води до абстиненция. И да вземе да ги пише по-дълги, че тия 290 страници ги опосках за нула време, въпреки съзнателните усилия, които полагах да чета бавно и да правя достатъчно дълги почивки, в които да не мисля за Даниел, Фермин и Давид Мартин и да не си представям гадната усмивка на Валс и безчинствата на хората на Франко.
А едно пиленце ми каза, че "Затворникът..." предстои да излезе на български по Коледа. Отсега ви казвам, че е чудесен подарък - заедно с първите две части, разбира се.  

...but have to let go

Това тук ще е много объркано. Много нестройно и много лично. А вече не е и актуално, струва ми се - предвид долната публикация в блога (свързани са) - но обещах, че ще го пусна, so here it goes:

От началото на февруари съм се зарибила брутално по един сериал. "Престъпни намерения", сигурно сте го чували. Препоръчвам го особено горещо, впрочем - вече имам чувството, че съм го наизустила и просто завиждам на онези, които тепърва ще го открият. Та там, в началото и в края на всяка серия, има цитат, свързан по някакъв начин с действието и изречен от някой от героите. В една от любимите ми серии, когато една от любимите ми героини напускаше сериала (то после я върнаха, щото без нея рейтингът им беше тръгнал да отива по дяволите), последните й думи (ot 00:19) бяха: ‎"...because I finally understand there are things we don't want to happen but have to accept; things we don't want to know but have to learn and people we can't live without but have to let go."

Последната част ми е доста... щекотлива и макар и да не е съвсем свързана с настоящата серия в собствения ми филм, я чувствам доста близка. Разбирате ли, в близките дни ми предстои да разочаровам човек, на когото държа и дължа много. Тези хора - извън семейството ми - са много, много малко на брой и винаги съм била максимално коректна към тях, с цената на всичко. Даже това с коректността звучи безлично. Но да, опитвала съм се да съм точна и съм получавала същото в замяна. И затова сега ми е криво - просто постъпвам егоистично. На когото и да разкажа ситуацията, всеки би ми казал да гледам собственото си благополучие и да не се тормозя, щото не е кой знае колко big a deal. Аз обаче си го чувствам като такова, защото става дума за човек, който ми е пазил гърба много здраво и на когото не бих могла да се отблагодаря никога. И в един момент трябва да избирам. И се очертава да избера себе си. Да направя нещо, за което бе крайно време, и което - надявам се - е само и единствено за добро... но ми е терсене. Опитах да обясня, не знам дали и доколко се получи. И тук идва мястото на финала на горния цитат - хората, без които не можем да живеем, но без които трябва да продължим. По-рано в същия цитат въпросната героиня казваше, че ще продължи да се ръководи от примера им във всичко, което прави. И, ей Богу, аз имам няколко души, които са ми дали само и единствено прекрасен пример през годините - пример, който ще отнеса със себе си, където и да отида.

Това звучи адски мелодраматично, макар да не го чувствам като такова. Преди 4 години по това време ме бяха налегнали мисли за дълг, достойнство и прочее. Сега те пак са на дневен ред и ме е яд, че този път като че ли нямам адекватен отговор.

И се сещам за още един цитат - пак от същия сериал, много яко ми играят по нервите с тях - на няколко пъти са ме разплаквали. Но с нито един не са улучвали момента така правилно, както с финалните думи на последния до момента епизод (от 02:00), когато друга от героините си тръгва:  "Every ending is also a beginning - we just don't know it at the time. I'd like to believe that's true." Ако щете ми вярвайте, ревах като магаре. Самият начин, по който го казва, емоцията... това съм аз в момента и е много странно да го видиш "като на кино". Сега остава да накарам важните за мен хора да се гордеят с мен. Ако и да съм ги разочаровала мъничко... някога.

Да не знаеш какво да напишеш...

Еееееегати. 

Тая публикация я почвам малко в стил "Юбю крал", ама наистина се виждам в приключение.

Мда, дойде време на почивката между полувремената (тъкмо с началото на Европейското, хахаха). И за равносметка, от която съм безкрайно горда поради обективни и субективни причини.

Да, останах без нерви, но за пореден (и съвсем не последен) път (си) доказах, че съм пич. Това ми е много важно. Знаете ли, през лятото на 2008 година се наложи да доказвам, че съм корава мацка - тогава разправях за случая малко завоалирано, щото не искам Гугъл да индексира имената, които бих написала, пък и историята беше толкова дълга (и доста невероятна), че със сигурност нямаше да мога да я предам адекватно и достатъчно пълно. Важната поука оттогава бе, че има хора, които държат на мен и ми пазят гърба и че аз - без колебание и с известен риск дори - съм готова да им отвърна със същото. Да... тогава едни други хора с изумление ми казаха, че съм била много "етична". Помня точните думи, помня интонацията, помня невероятното учудване от тази констатация. Ми каква да съм, м - особено когато от хората, към които съм толкова "етична", съм видяла само и единствено безмерно добро и невероятна помощ, когато съм имала нужда, без да очакват нищо в замяна?

Както и да е, това остана в миналото, но колелото се завъртя по странен начин и тези дни попаднах в сходна ситуация - и се уплаших. Сериозно. Уплаших се, че няма да успея да отговоря на собствените си очаквания; уплаших се, че ще разочаровам хора, на които държа; уплаших се, че едва 4 години по-късно може да не съм такъв пич. Обаче съм, мамка му.

И виждам, че коректността и добрите намерения се възнаграждават по един или друг начин. И за пръв път от много време мога да кажа, че съм истински щастлива, без значение от крайния резултат, за който все още няма индикации. Да не говорим, че само за 20 дни се изправих пред толкова страхове и ги надвих така безкомпромисно - сама!, че наистина ми иде да се потупам по рамото.

Писах, че статуквото не ме устройва... обаче продължавам да си търся важните константи в живота и когато ги намеря и те са си същите (във и извън мен), чувството е прекрасно. Днес е един от дните, в които се харесвам ужасно много като човек. И се гордея с онова, което съм и което мога. И което, надявам се, ми предстои. 

Най-важното е, че за последните 20 дни се изправих пред себе си и видяното ми хареса. Онзи ден - в пристъп на мрачно отчаяние, че може да се издъня - писах една чернова, която ще публикувам след малко. Вече не е актуална, защото вярвам, че каквото и да стане оттук насетне, не съм разочаровала хората, които повярваха в мен и които са ми наистина важни.

Да, днес е този ден - колкото и мелодраматично да звучи. Да, песента... дума по дума. Точно така се чувствам и - дявол да го вземе - за втори път заявявам, че се гордея със себе си. Първия път беше именно преди 4 години по въпроса с "етичността". Ей, пак ми става смешно, когато се сетя за безумието на онзи момент. 

Но сега ми е адски гот - без значение какво ще стане оттук насетне. 

Една напред...

...две назад. Като много шибан танц, да знаете. В повече отношения, отколкото ми се иска. Крайно време е да сменя стъпката, ама много мазохистично си причинявам неща, дето отдавна не ме кефят, но към които съм се пристрастила. И така - години наред. Част от всичките уишъвшудъвкудъвс ги разкарах бързо, акуратно, окончателно. С други продължаваме да си танцуваме така, ама и те си се оттичат вече. Време им е. И съвсем не знам защо си причинявам глупости.

Напоследък сериозно си мисля, че ей тоя цитат бих си го татуирала, ако не беше толкова дълъг: "All changes, even the most longed for, have their melancholy; for what we leave behind us is a part of ourselves. We must die to one life before we can enter another." И после бих си хванала шапката и бих се махнала оттук. И за сериала, от който е тая реплика, ще ви разправям. Просто не сега. 

Та така. Меланхолията не е лошо нещо, особено когато е знак за растеж. Но е кофти, когато толкова дълго си се асоциирал с Търговеца на кристал и си се опълчвал с всички средства на промените, опитвайки се да запазиш статуквото в живота си. И в един момент осъзнаваш, че въпросното статукво изобщо не те устройва. Прегрупираш силите, извършваш няколко лудости и си се радваш сам отстрани. Щото за много работи се иска смелост и е много гот, когато установиш, че я имаш в излишък. За цената ще ви разкажа в следващата публикация. 

Иначе ходих и на "Зигфрид", и на концерта на Zaz. Тая жена е възхитителна. Торнадо, земетресение и нещо много, много прекрасно, слънчево, позитивно, лъчезарно и заразително сладко. Такова чудо отдавна не бях гледала. Впрочем, за "Зигфрид" мога да кажа същото, но съм с малко смесени чуФстФа, та не знам дали ще му посветя отделна публикация. Сигурно ще, че си е бая събитие и не е като да няма какво да се каже за него. 

Диктаторът

Онзи ден най-сетне гледах новия филм на Саша Барън Коен. И отбележете, че пиша за филм тук, - нещо, дето се е случвало точно 2 пъти дотук и едва ли ще се случи отново особено скоро.
Каквото и да си говорим, "Диктаторът" просто нямаше как да го пропусна, защото трейлърът си беше много забавен по изключително некоректен в политическо, етническо, расово, полово и прочее отношения начин. За мен това си е направо задължително да се види, защото на моменти чувството ми за хумор е доста гранично, а и отдавна не бях гледала комедия, която наистина да ме разсмее. 

И ето какво се случи (копирам си мнението от един форум, където чат-пат споделям мнението си за разни филми).
"Диктаторът" е sooooooo f*ckin' wrong in sooooooo many ways... Не, сериозно, все съм гледала шантави, извратени, гавраджийски, ненормални филми, но това надмина всичко, видяно до момента. Истината е, че казва доста верни неща, обаче ги казва по толкова откровен, нецензурен, вулгарен, скандален и брутален начин, че няма как да не се смееш. То е просто толкова абсурдна и груба работа, че те избива на смях, чудейки се кой болен мозък го е родил и защо, по дяволите, ти хем го гледаш, хем се хилиш.

А най ми става смешно като си помисля, че имаше и една майка с 2 деца - едното на около 13-14, другото на не повече от 10 години. Бас ловя, че тая жена се припоти 100 пъти и още 100 пъти по 100 съжали, че си го е причинила. Да кажем, че възрастовото ограничение съвсем не е случайно. Като се замисля, не се сещам за друг филм, дето наистина би ми било неудобно да го гледам с родителите си. 

Дали го препоръчвам? О, да. Но имайте предвид горното и не ме мразете много. И ако не намирате за особено забавни расистките, сексистките и прочее доста груби и некоректни шеги, хич и не си го причинявайте. Аз си се чувствах емоционално и психически изнасилена след края, но пък колко се смях, повтаряйки: "Е, не, ще умра." и "Ужас, това не може да бъде.", имайки предвид откровено бруталния текст. Още не мога да реша дали Саша Коен е идиот, или гений. Едно е сигурно - няма никакъв проблем да се гаври брутално с неща, които другите заобикалят на пръсти. Заради което го уважавам, де. 

Чай за невроза

Скоро не съм писала - ама не защото няма какво (помня си обещанията от по-рано), ами просто ситуацията е... както казва един приятел на баща ми: "Да си е*е мишка ухото."  Някак трябва да издрапам до средата на юни, след което ще почнат други драми от разнообразно естество и пак сътресения и нерви, ама поне ще има малко почивка между двете полувремена.

А дотогава - един лаф, който Недсъна ми каза, когато се видяхме последно и който днес ме накара да се захиля (при все абсурдността на ситуацията). Таааа, да. Каза ми: "Споко, Роки!", ама така, както само той може да го каже. Разбира се, нямаше предвид мен, защото за пръв път не ми се влизаше в подробности относно драмите около мен (установих, че като споделя, не ми става по-малко мрънкащо, само натоварвам и ангажирам хората около мен, та за сефте, ама май наистина за сефте, му спестих терзанията си, поне докато не минат), обаче пък е готина мантра.

Ще гледам да видя и "Зигфрид", ама не знам кога ще успея и дали изобщо ще стане (а имам и изисквания относно конкретен състав, който искам да чуя). Така че тогава със сигурност ще пиша, че много се събра за разправяне.

Та така.

"Споко, Роки!"

Поглеждайки назад...

...си давам сметка колко неща ми се случиха през последната една година. И колко не се, ама това е друг въпрос. От последния път, когато писах тук, се промени едно основно нещо - вече съм магистър (крайно време беше и това чудо да остане зад гърба ми - и можеше да се случи още през октомври, ама... нейсе. Уча се на търпение и смирение, така че избирам да махна с ръка на цялата история).
В момента съм у дома, а тук клавиатурата и мишката ме карат да се зверя непрекъснато в монитора, за да не се окаже, че пиша пълни глупости (не и без да искам, де). Иначе щях да ви разкажа за "Приказка за скитника - Крал" и за реПремиерата на "Пълните съчинения на Уилям Шекспир". Второто събитие е от особена важност и просто не бих могла да пропусна да ви разправям за него. Но генералното заключение от тия дни е, че явно съм достатъчно пораснала, за да искам важните за мен хора да са истински, неподправено, стопроцентово щастливи. Дори и без мен. Това е нещо ново. И не, не си мислете, че съм била някаква зла, завистлива и ревнива егоистка досега - просто много ми се искаше да съм набъркана по някакъв начин в щастието на важните си хора. Докато сега си давам сметка, че това съвсем не е задължително и - което е по-важното - I can not only live with that but also be perfectly OK with it.

Един много готин Ръб

Ръбът на небето.

Напоследък стана така, че се връщам у дома все по-често. В кукления театър, имам предвид. Това е много як феномен - без значение в коя точка от света се намирам, дори само споменаването на куклен театър ме кара да се чувствам "вкъщи". Ама така е, всеки го хапят някакви калинки - моите се случиха куклени.

Думата ми е за номинирания за Икар спектакъл на ДКТ-Пловдив "По ръба на небето". Обикновено Икарите не ги дават на тия, за които стискам палци аз, но тази продукция едва ли ще я подминат. Мащабен спектакъл, доста ефектен, а и миналата година ми се струва, че ги поощетиха, като ги пропуснаха (макар да се зарадвах за Икара, който дадоха на "История за чайка и банда котараци", ми се струва, че "Малкият принц" заслужаваше наградата поне толкова).

Идеята за куклен мюзикъл е амбициозна, но ако се направи добре, определено носи страхотен заряд. Тук е моментът да спомена, че режисьор на спектакъла е Веселка Кунчева, която винаги много ме е радвала и на която имам голямо доверие, а в комбинация с уникално свежия актьорски състав на ДКТ-Пловдив... е, нямаше какво повече да искам. Те носят невероятна енергия, която очевидно е и много заразна, защото я предават без никакво видимо усилие на публиката и си личи, че играят не само с хъс, но и с небивал кеф. А това винаги - при наличието и на добър текст - означава добър спектакъл.

Казвайки това, Мария Станкова малко ми липсваше като негов автор. Ако имаше нещо, което не ми допадна в представлението, това бе онази.. ох.... пипкавост, леките залитания в мънички лиготийки тук и там. Не казвам, че е фатално, просто на моменти стоеше леко инфантилно за порасналите зрители и спектакълът натежаваше. И беше доста дълъг, та ми се стори, че спокойно можеше да е десетина-двайсет минути по-кратък, без да пострада съществено като качество.

Преди да решите, че не съм го харесала - напротив. Много е хубав, дори - ефектен (номерът с ръба на небето си беше впечатляващ), с поука, която обаче не е изказана дразнещо на следач на финала, с готини песни и много танци (мисля, че за пореден път ще отбележа, че в кукления театър името Румен си е направо сертифицирано по ISO като знак за качество - Румен Караманов е възхитителен, ако и ролята му да е сравнително малка - поне в сравнение с другите спектакли, в които съм го гледала. Леле, как танцува тоя човек! Ле-ле!).

Татяна Етимова и Живко Джуранов заслужено обраха овациите с ролите на Тишо и Шо тяхната история за приятелството, преодоляло предразсъдъците. Шо беше наистина прекрасна, а Живко продължава да ме изумява. Гледала съм го вече в няколко заглавия - развитието му е - неизменно и непрекъснато - възходящо. И, ей Богу, не знам откъде го извади тоя глас! :)

Така де. Наминах само да споделя, че им стискам палци за Икар и в двете категории (за куклено изкуство и за майсторско осъществяване на спектакъла). Не съм гледала "Деволюция" на Ателие 313, но ми се струва, че тая година е ред на пловдивчани. Наблюденията ми през изминалите години показват, че за тая работа си има ред и той се спазва. Да видим. :)