За катрана в меда

Или как един дългоочакван празник се превърна в съвсем предизвестена смърт.
Ако не сте чували името Владимир Стоянов, спокойно - няма да ви заклеймя като пълни оперни лаици (е, ако знаете за кого става дума, печелите бонус-точки, разбира се).
Причината да не го познавате, се крие във факта, че колкото и да е чудесен, той отдавна не пее в България. Всъщност, вероятно не пее у нас, тъкмо защото е "чудесен". Изявява си се човекът из големите оперни театри малко по и много по на запад и радва чуждоземна публика. Бързам да пресека всякакви съмнения и обвинения, които биха предположили, че го критикувам за този му избор. Ако публиката там разбира повече и ако там му се предлагат по-добри условия (в последното не се съмняваме, нали?), то това е най-естественото развитие на нещата.
И, когато преди няколко месеца разбрах, че Владимир Стоянов ще гостува в Националната опера, се зарадвах от сърце, душа и крайно изнервен (и малко изнежен, признавам) слух. Честно казано, дори не ме интересуваше кой е спектакълът, нито кои са останалите солисти. Груба грешка, както се оказа тази вечер - но нямаше как да бъде избегната.
Спектакълът бе "Риголето" - много любима баритонова партия, така че празникът наистина изглеждаше гарантиран.
Ще ви кажа какво се случи вкратце, щото иначе рискувам да си вдигна кръвното и да почна да се въртя от яд като шугава овца. Румен Дойков. Това казва всичко. И, ей Богу, не мога да разбера защо и как той продължава да крепи сцената, след като отдавна е сбъркал операта. Да, може да е бил добър - ама това е било преди поне 10 години. И всеки, който опита да каже нещо, различно от това, се нуждае или от преглед при специалист УНГ, или от два шамара, за да погледне истината в очите.
Няма значение дали харесвате Корели, Дел Монако, някой от Тримата или Краус, да речем - Румен Дойков тази вечер бе толкова близо до някой от тях, колкото, да речем, Цецо до Елвис. Дори малко по-далеч от него. Скъса всичко, което можеше да бъде скъсано и дори сред крайно непретенциозната софийска публика се понесе смутен шум. За да не продължавам да ви/се тормозя, ще ви кажа само, че не излезе на поклоните. Дали не посмя, или не пожела, мога само да гадая, но дори и той - а определено не ти трябва лупа, за да откриеш самочувствието му - очевидно усети и призна провала.
Ще речете, че злорадствам. Съвсем не е така, уверявам ви. Като човек, завъртял се достатъчно дълго из операта и разни други изкуства, мога да призная, че никога не съм (и не бих) се радвала, когато някой актьор си забрави репликите или певец скъса баш финала на "La donna e' mobile" (то все едно останалата част от партията му бе на ред).
Хубавото в ситуацията е, че проблемите вече не могат да бъдат потулвани зад криви усмивки, половинчати комплименти и твърде щедри аплаузи. Лошото обаче е, че бесовете трябваше да се разтанцуват точно в толкова чудесен спектакъл. Кофти timing, indeed.
С катрана приключих, следва медът. Владимир Стоянов не притежава кой знае колко забележително сценично присъствие (актьорска игра, имам предвид). Обаче! Когато имаш толкова голям глас - и наистина имам предвид голям глас - играта става второстепенна съвсем неусетно и липсите в това отношение изобщо не дразнят.
Много ми се иска да ви разкажа за гласа му, но тия дни думите са ми малко и без това. Но всеки, който не е бил в абсолютно препълнената зала на Националната опера, може само да съжалява. Подобни аплодисменти не съм чувала досега (може би на 17-ти и 18-ти юли ще повторя усещането, да видим) - имах чувството, че таванът всеки миг ще рухне, а моментите след края на "Cortigiani, vil razza dannata" запечатах в сърцето си и ги прибрах около спомена за танца на Жоро с плюшеното мече в "Симулатор за чифтосване". Същото усещане за случване. За активно случване на нещата - при това, по правилния начин.

Рядко ви го казвам, обаче... ако не сте присъствали на спектакъла, ви позволявам да се изядете от яд. Хруп, хруп, хруп... Емоцията бе страхотна и кацата с меда не пострада. А катранът се чисти с органични разтворители.
...
Ако съм се сторила твърде груба някому, да знаете, че не съжалявам. Послушното пляскане, затварянето на очите и удобното полягване на стари лаври помага на изкуството у нас точно толкова, колкото финансовата криза. А може би дори по-малко - от кризата ще излезем (някога, някак), но клакьорите с претенции изглеждат неизкореним "сорт"плевели. Просто е жалко, когато закономерните провали се случват в подобни моменти.
...
И, без всякаква връзка с горното (освен, разбира се, това, че става дума за оперна певица): едва ли Линка Стоянова ще прочете това, но използвам моето си нет-пространство, за да й пожелая бързо и пълно възстановяване след катастрофата и да преодолее стреса от нея с цялата си Овнешка категоричност.
С огромна благодарност за най-голямата истина, свързана с живота в изкуството, която научих благодарение на нея преди години.... :) Дано страшното вече е зад гърба й.

Та да ви разправям за "Дон Жуан"

Онези, които ме познават малко по-добре, вероятно очакват да подхвана разказ за отношенията си с Държавна опера - Стара Загора. Ами не, няма да го направя - каквото трябваше да кажа, го казах. На когото трябва. И който трябва, ме разбра. Други не ме разбраха, трети - не искаха да слушат, а на четвърти - не исках изобщо да губя време да обяснявам.
Факт е, че сега влизам там само като зрител. Факт е и че новината за директора в ролята на самия Дон Жуан ми докара напълно неконтролируеми гърчове от неистов кикот. Обаче отидох да видя постановката - заради режисурата, много ми я похвалиха. Италианец, това - онова... В случая "това-онова" означава максимално доближаване до епохата (а тамянът още ме стряска насън); тоалети, причинили сериозни затруднения при обличането и още по-драматични такива - при събличането; великолепно - ама наистина великолепно, заклевам се - и наистина художествено осветление, което толкова ми липсва в "нашите" спектакли... Интересна сценография, красива хореография, ангажирала балет и миманс (вярно, после ми обясниха, че в някакъв момент трябвало да представляват падащи листа, пък аз това не го разчетох, но въпреки това не само не дразнеше, ами си беше красиво, колкото си щеш).
И всичко това бе дело на Стефано Пода - режисьор, хореограф, сценограф (и художник на костюмите)... Абе, само дето не си издирижира операта сам.
За тая работа в оркестрината бе Диан Чобанов. Ако сте чули нещичко от кулоарите на операта, ще знаете, че той "сега се учи да дирижира опера". Дали е вярно или не, не искам да коментирам. Въпросът е, че се старае. Пък и истината е, че режисьорът го бе улеснил максимално, тъй като певците играеха основно зад гърба му, та не се налагаше да им подава кой знае колко. Това, естествено, доведе до сериозни разминавания (на самия Дон Жуан), при това неведнъж - както на премиерата, така и на третия спектакъл, където в "La ci darem la mano" оркестърът и солистите се настигнаха съвсем, ама съвсем накрая.
Като изключим неизбежните разминавания и скучноватия Дон Жуан, лошото озвучаване (към последните редове гласовете просто не се чуваха), спектаклите бяха просто чудесни. По-интересни бяха женските образи (Моцарт, какво да го правиш!). Радостина Николаева (в ролята на Дона Анна) и ... а така, забравих й името, а програмата ми остана в Стара Загора... Датчанка е, кръщавам си я Сузане и толкова (а драматизмът в Линка ми дойде съвсем малко в повече, но тя си ми е отколешна слабост, така че го отдавам на предстоящата премиера на "Палячи" във Варна). Посипвам си главата с пепел и признавам, че беше разкошна Церлина - и, връщайки лентата назад, ми се струва, че тя като че ли бе най-близо до Моцарт. На другият полюс бе Станислава Иванова - "другата" Церлина - която сякаш бе в съвсем различна опера. Още с излизането си на сцената бе решена да се даде на Дон Жуан, пределно бясна на Мазетто, който се видя в чудо, докато се опитваше да я догони из огромното пространство на форума и, евентуално, да установи някакъв контакт с нея. Просто... контрастът с "моята" датчанка бе очеизбождащ, а това категорично не беше Моцарт.
Споменах Мазетто. Та да ви разправям. Тоя момък се казва Атанас Младенов и смятам, че ако пее интелигентно и си пази гласа, има потенциала да се превърне в нещо изключително. Доверете ми се.
Имайте предвид, че Мазетто е по-малка роля от тези на Дон Жуан и Лепорело и, въпреки това, младият баритон ще получи (и заслужава) доста по-голямо внимание от Веселин Стойков и Делян Славов (нищо лично, особено към втория :)). Изгледах 3 представления - нямаше празно при него. Нито едно разминаване с оркестъра, макар да има най-малко пресечни точки с диригента; изключително приятен глас (за слабостта ми към баритона знаете, но има баритони и баритони, има Бастианини и Раймонди, Херлеа и Хворостовски, разбирате ме...); безкрайно сърцата игра и много, ама много естествено поведение на сцената. Имаше усмивка и закачка, пък и младостта си казва думата. Бърза биографична справка показа, че момъкът е едва година по-голям от мене - тъй че му желая безпроблемно развитие и умно да си подбира репертоара, така че да има шанс да развие потенциала си. Има го, разписвам с две ръце - ще стане голямо нещо от него, а аз съм записала и удебелила името му в тефтерЯ, за да го следя нататък. С други думи - да е жив и здрав и да се пази, защото примерите за издухани по никое време гласове са не един и два.
Стига толкова, че пак много писах. В обобщение мога да ви кажа, че спектакълът наистина е страшно интелигентно направен - вярно, вложени са много пари, но и вкус и майсторство на много нива. Певците се постараха, а за онова, което не се случи, трудно биха могли да бъдат обвинявани. В подробности няма да се впускам, ние си знаем абсурдите и им се смеем под мустак. А Радостина Николаева, мойта "Сузане" и Атанас Младенов бяха с идея и нещо над останалите.
...
Знаете ме, критикарка съм. Но това си беше празник, който не подлежи на преразказ. Струва ми се, че с него шефът спаси мястото си до февруари. Който, надявам се, "ще бъде май"...

He said, she said

Преди време добавих - погледнете вдясно - мини-рубриката "He said, she said". Идеята беше да вписвам там интересни цитати, имащи значение за мен, съотнесени към един или друг момент от живота ми. Или айде, нека не звучи така помпозно - просто думички, които имат смисъл, щом става дума за мене. Забавно е, че първият подобен цитат бе на Кристо - не помня точните думи, но смисълът бе да не се дразня от две... дами... щото животът щял да ги докопа. Всъщност, май беше, че сесията ще ги докопа, ама тия двете са на възраст, в която никаква сесия не ги лови - та затова го промених на "тях животът ще ги докопа". Дали ги докопа или не - не знам. Не ме и интересува, а това май е най-важното.
Въпросът е, че рубриката остана - по едно време в нея се мъдреше цитат от песен на "Смоуки" (разбира се), а в последните месец-два съм оставила цитат от песен на "Ricchi e poveri" - "perché domani sarà un giorno migliore". Или, казано по нашенски, "защото утре ще бъде един по-добър ден".
Защо ви го разправям това? Защото преди малко Нед пита как мога да бъда толкова щастлива. Ей така, от нищото. Ето как.
Едната сесия свърши, доволна съм. Татко намерил паднало от гнездото си гълъбче и го отгледа, за да порасне и заякне достатъчно, така че да може да полети. Той го кръсти Белогушко, аз тайничко му виках Лъки, а на тати - Мама Зорбас. Който е гледал "История за чайка и банда котараци" ще разбере.
Белогушко отлетя, татко пък намери блъснато от кола малко сойче, което занесохме в "Зелени Балкани", където, надявам се, ще му помогнат. Чакаме новини. Като сложим и гарвана Петручо, който отгледахме от съвсем малко пиленце и който хич не искаше да си ходи, няма да е трудно да стигнете до извода, че пернатите много си падат по татко. Ама буквално.
Действието, както се досещате, се развива у дома. Там прогнозата за времето се губи в някаква черна дупка - ако вярвате на метеоролозите, да сме се удавили тези дни - а то, представете си, валя точно една нощ. 2 часа, ако трябва да сме точни. Там мирише и на липи. Искам мускалче с такъв аромат. Но всъщност май е излишно, смесен е с кръвта ми. Фабрично - за добро или лошо.
Летях с мотоделтапланер. Знаете ли колко е готино? Леле, леле, ле-ле... Както опитах да обясня на нашите, не самото усещане, че летиш, е толкова страхотно - а 100 %-овото доверие, което очевидно си способен да изпиташ, поверявайки живота си в ръцете на напълно непознат човек, който лети с теб. Като казвам "напълно непознат", имам предвид, че така и не научих името му. Само знам, че е от София, че е страхотен и че не ме бе страх дори и за миг - а летяхме на над 1000 м. височина почти 15 минути. Беше изключително преживяване, а снимков материал може да видите ето тук .
Междувременно спечелих и награда от "Хеликон", която превърнах в "Дървото на нощта" на Капоти (дива радост, чудесно четиво), "Разкази с неочакван край" на Роалд Дал, "Ако пътник в зимна нощ" на Итало Калвино, "Петте четвъртини на портокала" на Джоан Харис и "Разкази под екстази", само защото исках да си имам нещо на Бегбеде - изчетох го назаем, та ми стана гузно.
Офффф... толкова е постно! Или поне така звучи. Истината е, че Роси ми каза, че "направо цъфтя" и хич не ми хрумна да й противореча, защото е истина. А защо е истина? Защото прекарах страхотно време с хората, които обичам, защото бях у дома и бях спокойна; защото днес Велизар щеше да навърши 41 години и, макар че си отиде преди 2 години, аз си го спомням и ще продължавам да го помня с обич и да почитам паметта му със спомена за първото детско влюбване, което така и не е минало границата на пеперудите в стомаха, но което събужда усещане за безмерна топлота и нежност.
И още защото - мамка му - летях с делтапланер и много искам да го направя пак; защото гледах брилянтен спектакъл (но за него и за страхотното откритие - утре и отделно); защото имам бял ленен панталон, който ми стои чудесно и, най-вече, защото ако сам не вярваш, че утре ще бъде по-добър ден, той няма как да стане такъв. Ето затова съм толкова щастлива. Неподправено, истински, слънчево щастлива - хората често бъркат посоката на движение. Всички търсят причините за щастието вън. А понякога просто трябва да спрат и да оценят прекрасните неща, които им се случват, докато те блеят, търсейки поводи да бъдат щастливи.
Утре ще ви разправям за "Дон Жуан". Уляля...

Напоследък съм скучна

То кога ли съм била особено интересна, де... Вярно, едно светло детенце разправя, че искало да стане като мене, когато порасне, но мисля, че има предвид нещо около лудостта ми. А тя вече е факт и фактор, та не си струва да я говоря изобщо.
Но който ме чете тук и във Фейсбуук, неминуемо ще забележи един повтарящ се мотив, който ме е обзел тия дни и владее съзнанието ми почти изцяло. Мда, тъй като и скучните неща около мен са повече или по-малко откачени, да ви кажа, че става дума за човек, починал преди 42 години. И половина, всъщност.
Днес си направих една мъничка равносметка и не можах да сдържа почудата си - народът масово е луд за обвързване (лафът е на госпожица Микофф, all credit to her) и полудява все повече. All you need is love, там-там-та-рам-та-ра-рам и някакви такива песни, песенчици и песнища, посветени на малко странното (според мен) желание за обвързване. Това, предполагам, е разбираемо - вероятно просто съм сама от твърде дълго време и съм се научила да виждам цветовете достатъчно красиви, за да не изпитвам нужда от половинки, четвъртинки и други дроби. Цяла съм. Завършена - и се харесвам.
Ще питате тогава кой е тоя, дето хем е обсебил съзнанието ми, хем е мъртъв от почти половин век - Еторе Бастианини. Има още време, докато ви писне да четете за него, затова ще се възползвам и ще ви кажа за един парадокс, свързан със скромната ми персона. Аз се доверявам лесно на хората, но извън семейството ми има само един човек, на когото имам безусловно доверие (онова с руската рулетка - помните ли, бях ви разправяла за това миналата година по приблизително същото време). А с него дори не сме близки - никак даже. И по-близки няма да станем, но това не пречи да му вярвам - такова едно, вътрешно усещане, което не ме е подвело досега. На същия принцип има и един човек, когото обичам, въпреки, че сме се разминали с цели 18 години - и това е именно Бастианини.
Дадох си сметка, че той е автоматичният отговор на съзнанието ми, когато ме налегнат прозаизмите - появява се сам като противодействие на силите на злото (сесийно, депресарско или каквото друго може да бъде то). И всичко изглежда по-лесно и преодолимо. Мда, вероятно това е определението за вдъхновение. Той ми е вдъхновението. И до 2-3 седмици ще бъда горда притежателка на биографичната му книга (намериха се добри хора, а аз пък преведох някаква сума на един антиквариат в Цюрих и скоро книгата ще потегли към ръцете ми :) :) :)). И понеже това все едно не е достатъчно, още по-скоро ще си получа и плочата с последния му запис - нещо, което има адски голяма емоционална стойност за мен и което се оказа прекрасен подарък покрай нервите от последните дни.
Фука се, ще речете вие. Да се фуках, ако вярвах, че ще разберете за колко ценни за мен неща ви говоря. А пък те са си, съответно, книга и плоча. ... Колко е хубаво, че хората могат да придават различна стойност на едни толкова обикновени предмети чрез собственото си усещане за ценността им!
Всъщност, щях да ви разправям друго. Вчерашната сутрин (+ ранният следобед, всъщност) беше един малък ад. После правих контролна, която ме бе наплашила до настръхване и много се радвам, че се справих (въпреки нервите, признавам). След това обаче отидох на лекция по съвременна музика (така де, Музиката на 20. век), която продължи почти 4 астрономически часа - без нито една почивка. Не ги усетих. Въпреки умората, въпреки глада (не бях яла почти цяло денонощие), който се предполагаше, че трябва да изпитвам, въпреки недоспиването от последните дни - не ги усетих. А има предмети, по които трудно издържам и 2 учебни часа, при това - с пауза между тях... Та си мислех - май така трябва да се определя "призванието" на учениците и да се обръща по-малко внимание на "престижността" на училищата и специалностите...

Говоря очевидни неща - тоест, време ми е да си лягам. Лека нощ!

Забелязали ли сте, че по време на сесия...

... ставате изключително организирани, стига, разбира се, да не става дума за учене? Това е някаква аксиома, знам ли (това "знам ли" се отнася до твърде... рудиментарното ми познание в областта на математическите термини, което пък ми напомня, че скоро се събирахме с класа и разправях на класната, че още сънувам кошмари с нейно участие). Оф, отплеснах се - мисълта ми е, че студентските общежития, квартири и мансарди (точно под звездите) светват от чистота, всяка неизмита чашка дразни до полуда, а изд(ев)ателствата се наговарят да пуснат на пазара най-готините и чакани (понякога с години, както е в моя случай) книги - ми ето го и доказателството:Тая книга я чакам от деня, в който отгърнах и последната страница и видях задната корица на "Сянката на вятъра". Сега й се зверя насреща в Amazon и категорично отказвам да си я поръчам в следващите 2 седмици, защото това би означавало да си прецакам и без това доволно претакованата сесия. Едно, че ще ми отнеме време, докато я прочета и второ, емоциите ще ме хвърлят в познатата невъзможност да се занимавам с прозаичности дълго след това. Дали въпросните емоции ще са положителни, или ще ми се иска да набия Сафон - ще видим. Няма как да знам - въпросът обаче е, че му вярвам. Ама съвсем безрезервно.

Невъзможност да се занимавам с прозаичности... Мда, това е основна характеристика на сесийното време. Тези дни намерих и едни нови записи на Бастианини, които ме отнесоха и ме накараха да си задам фундаменталния въпрос: "Защо така бе, джанъм?" Има неща, в които има смисъл. Ама такъв смисъл, който си им принадлежи изначално, безусловно и безвъпросно. Има обаче и такива, дето както и да ги малтретираш, мъчиш и преобразяваш в главата си, все са лишени от него. И тогава съществото ти се бунтува, защото колкото и да пудря някои неизбежни делнични глупости, те няма да станат нито по-интересни, нито по-полезни, нито по-смислени, нито по-... мои, ако щете. Понеже дори и да успея да се излъжа, че чудото е станало, се появява някой, който качва записи на Еторе; някой, който ми показва биографичната му книга (която в момента издирвам); някой, който ме кани на театър или опера... или някой като Бошев, или като Ес Кей, или... знам ли и аз?
Точно като ме налегнат безмислиците, се появява нещо съвсем смислено, колкото да ми се подиграва, да ми се хили насреща. Ей така, да ми се покаже, че го има. И после - що ме били наскачали бесовете... Въпросът е да стисна зъби и да се радвам на живота - ама не в паузите между нещата, които ме дразнят, а съвсем извън тях. И да натискам копчето за пауза, колкото да ги разкарам от пътя си.
15 юли. Мда. После има да разправям ааааааааадски много. 15 юли.
...
Четох блога на Нуша. Там видях линк към ето този сайт, който охотно те светва коя песен е била на върха на чартовете във Великобритания на датата, на която си се родил. И щото нали вече се уточнихме, че си нямам друга работа, си поиграх. "Моята" песен се оказа "Dancing in the streets". Никак не е лоша, но, разбира се, пак тъй като няма какво да правя, си поиграх с още няколко рождени дати. Изненади, както можете да се досетите, нямаше - покрай една от датите изскочи и ужасно любима моя група, но вече дотолкова съм свикнала на подобни "съвпадения", че само изсумтях едно "Ама разбира се..." и затворих сайта. Явно съм станала съвсем невпечатлителна. Вече раздавам култовото "да са живи и здрави" наляво и надясно. Ако човек сам не си пази душевното здраве, няма кой да го пази вместо него. Пък аз, както сами можете да се убедите - а някои от вас (онези, които ме познават лично, де) го знаят със сигурност - съм спец по тая част.
15 юли. Обратното броене започна.

Хофман разказва

Мда, Хофман разказва за любовните си неудачи в последната премиера на Националната опера. Това заглавие има един основен недостатък - съчетава в себе си двете ми любими неща и ме прави особено пристрастна. Спектакълът може да бъде колкото оперен, толкова и куклен - и в постановката на Карталов това се е случило. От друга страна, може да е не само куклена, ами и да бъде превърната в опера на ужасите. Опити са правени и в тази посока и усилието е явно - без обаче да се стига до крайности (това мога да си го пожелая за по-натам, макар да са малко заглавията, които "носят" на това).
Злото бе много зло и много изразително зло (евала за което). Перуките ме убиха обаче - имах усещането, че са оскубали Мартин Илиев от баритоновия му период. То бива еднаква прическа, бива, ама все едно бяха върнали Марто в басовия ключ с машина на времето. :) :) :) А доброто пък бе толкова добро, колкото миловиден и абсолютно loveable може да бъде Костадин Андреев на сцената. Не знам дали е дефект в моята партида, ама като го видя, все искам да го гушкам, да го гушкам... много си го обичам. Но за него - по-после. Трите разказа (плюс пролога и епилога) бяха направени много адекватно, като мой абсолютен фаворит бе сцената с Оливия (куклата, разбита на парчета от Копелиус), а Диана Василева се справи феноменално с ужасно, ужасно трудната Les Oiseaux Dans La Charmille, без да остави и най-малкото впечатление за усилие - нещо повече, сцената й с Хофман изискваше и чисто физическа... работа, което, освен всичко, би накарало всеки мъж на мястото на тенора да се... смути немалко. Малко певци биха се навили на подобно нещо (Косьо Андреев също е от тях, между другото), обикновено схемата при трудните арии е: "Забивам петичка в земята, изпявам я, пък после ще правя каквото кажеш".
И всичко изглеждаше невероятно сладко. Ама точно сладко. И чаровно, и невинно, и естествено. Макар че нарекох тази сцена "Кондомените хора" (или е умишлено търсено, или художникът на костюмите е осъзнал творението си на премиерата и оттогава до днес още се смее с глас), тя определено ми стана любима, наред с финала на второ действие (с баркаролата), който се доближаваше пределно плътно до идеята ми за опера на ужасите и който беше просто безумен. Страховит. Болен. Прекрасен. Брррр... Искам пак, един вид. :)
Имам да ви разправям още доста, но май ще ви го спестя. Само искам да подчертая много, ама много дебело, че се радвам невероятно много за формата на Костадин Андреев. След миналия сезон и безкрайните (сякаш) проблеми, нещото се случва и много се надявам да не е единично събитие и възстановяването му да е пълно. Далеч съм от мисълта, че ще стигне онова ниво от годините на първите ми спомени от него, но отново доказва, че неслучайно бе първият ми любим оперен певец. Истинско щастие бе да чуя аплодисментите за него тази вечер и, най-вече, да чуя пеенето му. В актьорско отношение продължава да ме изненадва изключително приятно - това прави впечатление и в спектакъла като цяло: операта отстъпва част от позициите си пред театъра и вярвам, че ако има заглавие, където това трябваше да се случи, то това бе тъкмо "Хофманови разкази". Може би имаше и малко прекален ентусиазъм на моменти, но това е сред детските болести на оперните певци и щом не пречи на спектакъла, не трябва да им връзваме кусури. :) В този ред на мисли - още 2 думи за Косьо - разчитам, че когато успее да уравновеси всичко (да запази актьорската линия и да обере съвсем мъничко емоциите, концентрирайки се върху пеенето), ще бъде отново на върха. Защото го заслужава.

Изобщо, прекрасна постановка. Да сте ме чували (пардон, чели) да пиша нещо подобно досега? Е, за всичко си има причина. Дано запазят линията, тоя спектакъл е просто бисер. Време беше.

Празно

Сега се връщам от спектакъл на ДКТ Стара Загора. Мда, "Храбрият оловен войник". Не знам дали помните - но ви бях разказала как плаках, когато го гледах почти-премиерно (тъй де, на втората премиера) през септември.
И после се чувствах смачкана, но много жива. Да... ама тогава си позволих да се нарева като малко магаренце/голямо магаре/нещо-твърде-разстроено и единствено Ники Тъмното стана свидетел на случилото се. Ерго, можех да си плача и двойно по-дълго и всичко щеше да е файн.
Днес обаче бях в средата на реда, в центъра на залата и хлипането трябваше да бъде преборено някакси. Стиснах зъби (до изскърцване) и в паузата между финала и пускането на осветлението в салона за аплаузите, трих сълзи самоотвержено, сърдито - какво ти "сърдито", направо яростно. И всичко беше уж чудесно.
Не е честно да са толкова разкошни и да ме разплакват така - никак даже не е честно (поне не бях сама - зад мен едно момиче си хлипаше съвсем явно). И това, като имате предвид, че уж са опитали да балансират малко спектакъла, вкарвайки повече шеги и светли моменти в началото. Даже ми се сториха в повече - окей, знаете, че хората така и така ще плачат накрая.... ами че оставете ги да се наплачат, колко му е?
Първият път, когато гледах спектакъла, беше истинска трагедия. Сега ми е трудно да съм толкова категорична, но фактите са налице. Шеметите разплакаха и проф. Атанас Илков, който седеше на моя ред и мислеше, че вероятно никой не го вижда.
...
Сега ми е празно. Много, много празно - явно невинаги е полезно да триеш сълзи с юмруче в тъмното. Понякога е редно да се наревеш като идиотка със слаба нервна система, за да можеш да се усмихнеш широко след това. Катарзис? Вероятно. Тая вечер ми избяга. Утре ще се гоним повторно с него в "Малката русалка" - отново тяхна продукция, очевидно следваща същата линия.

Просто не знам

Много исках да започна с цитат от песен като заглавие - ама те са толкова много! И всички се блъскат, бутат се, препускат из главата ми и ме карат да се смея с глас.
Аз не мога да пея. Това не го крия. И твърдя, че много трудно ще проговоря италиански, защото ми звучи ужасно чуждо в устата. Но тая вечер пях повече, отколкото съм пяла през последните.... знам ли, сигурно 5 години. И все на италиански. И в момента светя и много, ама много искам да разказвам.
Преди 4 години, когато "Ricchi e poveri" идваха в България, ми бяха последната грижа. Беше 6 май 2005, а аз съвсем не мислех да ходя на концерта им. Не че нямах желание, просто приоритетите ми бяха други. А, да - и получих предложение за брак. Тогава, де, тогава - на 6 май 2005.
Днес, 4 години и 6 дни по-късно, съм все още категорично неомъжена. Ама пък ходих на концерта на "Ricchi e poveri". :)
Преди да ми заобяснявате нещо за възрастта на хората, които ги слушат, държа да отбележа, че половината публика бе съставена от хора моя възраст, които скачаха, пяха, пляскаха, радваха се - точно както правих и аз. Едва тая вечер си дадох сметка, че знам огромна част от песните им съвсем наизуст - от-до. И беше твърде прекрасно.
А тия италианци са големи шемети. Не знам откъде намират толкова енергия, как поддържат такова слънчево, светло излъчване - неуморими и разкошни. Такива са. И са безкрайно обичани от мен.
Истината е, че слушам побъркващо много музика. Но (извън операта) вечните ми любимци са (и ще останат) "Smokie" и "Ricchi e poveri". Детска любов, тийн тръпка, по-улегнали емоции... И усмивка. Това са те за мене.

Концертът продължи 2 ч 20 минути. Пяха почти нон-стоп, след двайстата песен им изгубих бройката. Сега се опитах да ги възстановя, стигнах до 19 (20 с инструментала на пианиста им), но имаше още поне 3-4, които ще изплуват по-късно. Излишно е да споменавам, че залата се взриви на "Sara perche ti amo", "Mamma Maria" и, разбира се, "Che sara". За мое учудване, хората приеха със също толкова голяма радост и една моя ужасно любима песен, която обаче смятах за по-малко популярна: "Come vorrei". Като бях на 13 и уж учех за изпити, си я слушах на една касетка и мислех колко подходяща би била за саундтрака на "Октопод" - за една конкретна сцена. Смятайте колко съм учила тогава, всъщност. :) :) :)

И, изобщо, изпяха всичките ми любими песни (без две, но не мога да искам невъзможното, де), дори изпълниха една, която, забележете! - не бях чувала, но вече ми е абсолютно любима. За "Sei la sola che amo" става дума. Ама че песен се оказа това! А с "Cosa sei" ме поразплакаха. Хубаво де, само ми се насълзиха очите. Малко. Един мъж от публиката изведе жена си на пътечката между блоковете и си танцуваха, все едно бяха само двамата - сякаш в пълната Зала 1 на НДК нямаше никой друг. Cheesy, huh? Мне. Просто мило.

А импровизирания сетлист ще го пусна тук, за да си ги имам написани бяло на черно. Не че има опасност да забравя емоцията, но ето, че 3-4 песни ми избягаха, ужас. Ето защо е и "импровизиран" - още повече, че са поразбъркани (но откриха с "Ciao Italy" и закриха с "Made in Italy" и бис на "Sara perche ti amo"). Нека. :) Хаха, даже ще ги пусна с линкове:

"Ciao Italy"
"Se m'innamoro"
"Acapulco"
"Sei la sola che amo"
"Hasta la vista"
"E penso a te" (тази беше към края и като я чух, направо издивях от кеф :) Една от песните, които се оказа, че знам просто така - неочаквано, но дума по дума)
"Canzone d'amore"
"Voulez vous danser" (моля, не гледайте клипа)
"Mamma Maria" (дали не пях и не скачах, м?)
"Sara perche ti amo" (същата работа. А, да - нямам ударени буквички, сори :))
"Cosa sei" (ама тя наистина е много хубава, а онези двамата няма да ги забравя)
"Come vorrei" (един от любимите ми техни текстове - пък и любима песен изобщо)
"Che sara" (като знам колко съм я пяла самичкааа... ама тя ми се получава добре, впрочем. Ениуей - култовата песен за море, любов... и още нещо. Толкова е прекрасна, че дори не ме е яд, задето е толкова... "комерсиална")
"Dimmi quando" (май само тази не ми е сред съвсем любимите)
"La prima cosa bella"
"M'innamoro di te"
"Parole e musica" (уви, няма я в тюба. Песента е на Анджела и е разкошна - а и тя дръпна такова слово, преди да я изпее...)
"Made in Italy" (а тази иииизобщо не очаквах да я изпеят. И аз не знам защо - май щото я обичам ужасно много и не вярвах да извадя чак такъв късмет. Ама на' - с нея закриха, а аз и мацката до мен му ударихме аааама и танците. Забавното е, че точно тоя текст не го знам добре, та затова се обаждах само на "о шери, шери..." - като всички, де :))
И съвсем за финал повториха "Sara perche ti amo".
...
Kато дръпна чертата, от "моите" песни не изпяха само "L'ultimo amore" (абе... не я ли пяха, всъщност???) и "Un diadema di ciliege", ама за нея не съм се и надявала.
...
Искам пак. Искам! Сега ме извинете - отивам да светя.

P.S. Ако някой от присъствалите на концерта намине оттук, моля, нека ми напише песните, които пропускам, че има да се чудя. Благодаря.

Брей-брей

Да нямаш какво да напишеш в блога си в продължение на 2 седмици, си е направо за ожалване. Хич и не го отричам. Отношенията продължават да се обтягат там, където съм знаела, че това ще стане, но и там, където най-малко съм го очаквала. Крайно необяснима работа, indeed. Вместо обаче да нося световната вина пред всички за неща, които съм казала или направила (неумишлено или предизвикано, дори - а'ма и хората!), все още се радвам за онова, което се случи вчера след драматична развръзка (сравнима само с женски бой в магазин с намалени булчински рокли в американски филм). Не, сериозно - разбрах какво им е на тия жени - макар и съвсем да не иде реч за чик-драма.
Засега ще си затрая относно естеството на събитието (по-скоро на събитията) - но вече чакам с нетърпение началото на сесията (и, съответно, края й - защото средата на юли очевидно ще бъде май :)). Отсега ми е хвърковато-щастливо-почти-надрусано-доволно.

И си промивам мозъка - случайно открих един уникален запис и сигурно го извъртях стотина пъти от снощи насам. Как е възможно да са толкова прекрасни - ама и двамата? И толкова истински, и да изглеждат така влюбени, и да дават толкова надежда! Не, сериозно - вижте ги. Ако такава любов може да съществува между двама души дори само на сцената - то възможно ли е да съществува и в живота - и не, нямам предвид погледите им, а излъчването, което безпогрешно води към една-единствена думичка? Аз отговора съм го открила твърде отдавна, пожелавам ви го и на вас. :)
http://www.youtube.com/watch?v=RqWFkJXJASw - накачих този клип навсякъде, просто защото са толкова светли, че ми стоплят душичката безотказно. Не ви ли приличат на Красавицата и Звяра?
И във връзка с последното изречение (преди клипа) - емоционалната памет е изключително важна, защото дава моментални отговори на много въпроси и спестява много нерви. Разбира се, разумът е важен, но, помислете си - колко пъти сте размишлявали върху някоя случка до главоболие, без да стигнете до конкретен (задоволителен) отговор? Не става само с акъл - нищо не става само с акъл.
Sense and sensibility, това е. И по-малко нерви за неща, които не ги заслужават. Това е априлската поука.

Да пиша тук е все едно...

Часът е 2:27 АМ. Осъзнавам, че майка ми ще прочете това и пак ще се обясняваме защо стоя будна по нощите. Още повече, че да пиша тук по това време на нощта е все едно да изпия някакво количество много твърд алкохол и, залитайки, да питам дали ма' уважа'ати.
Алкохол обаче не съм близвала от седмици и съвсем нямам намерение да откровенича, предразположена от момента от денонощието.
Просто исках да ви похваля много "Три дъждовни дни" в Театър 199, "Риголето" на 5 април (или поне значителни части от него) и да ви пожелая светли празници. В момента слушам последния запис на Еторе Бастианини, така че нежеланието да пиша повече, е обяснимо, предполагам.
...
Вчера установих, че попадам под влиянието на чужда Сатурнова дупка. Както вече казах, няма лошо, просто бих предпочела да не бе така. И то не защото не мога да понеса няколко несгоди - като взривяване на контакт, изгаряне на друг, меланхолия и обтегнати отношения с редица познати (вярно, далечни, ама се заформи тенденция - качествена и, най-вече, количествена - която не мога да не отбележа). И, ако се върнете една година назад в публикациите, ще видите, че и през 2008 този период е белязан от разнокалибрени проблеми. През 2006 пък, приблизително по същото време, се разминах с 4 тона, които паднаха там, където (с абсолютна сигурност) трябваше да бъда в онзи момент и където не бях - поради чиста случайност (дали?). Но нищо. Нека бъде така - не е лишено нито от смисъл, нито от причина.
А утре, живот и здраве, с Косьо ще се водим на сладкарница. :)
...
Светъл Великден, какво друго да ви пожелая... И не се давайте на черногледството, което е завладяло хората край мен - смейте се, обичайте се и да не ви пука. Животът е прекрасен. Ако не вярвате на мен, доверете се на Бенини и горчивия му смях. И си пуснете баркаролата от "Хофманови разкази". :)

Пфу, най-сетне малко справедливост

...ред и дисциплина.
Помните ли как се бях изнервила за Икар-ите миналата година? Щото аз помня. Не се прави така - поне не на всеослушание. Както и да е, де - аз успях да поздравя Яна Цанкова тогава - не че нея това я грее.
Как да ви кажа... аз съм зодия Везни. Ако има нещо, което мразя - ама мразя до посиняване, вбесяване и мръсноезичие - това е несправедливостта. Та сега се радвам, че наградите тази година се случиха точно по този начин.
Признавам, че имаше точно две категории, които ме интересуваха - куклено изкуство и поддържаща мъжка роля. И в двете спечелиха "моите хора" - Столичен куклен театър с "История за чайка и банда котараци" и Ангел Генов. За първите вече писах - наистина се радвам, но щях да се радвам не по-малко и ако наградата бе отишла при ДКТ Пловдив за "Малкия принц". Адски катартично преживяване си беше, та нямаше да е лишено от смисъл да получат приза. Но спектакълът на СКТ ги превъзхождаше с музикалната... "концепция" (споменах, че си падам по работата на Стоян Роянов Я-Я, нали), с нестандартната сценография... абе, имаше едни гърди (пардон, едни тръби) преднина, та си получи "заслуженото".
За Ангел Генов... какво да ви кажа - той заслужаваше този приз (даже не този, ами за главна мъжка роля) още за "Еквус" преди 6 години в Стара Загора, та няма как да не му се зарадвам. Просто е качествен - добър материал, отлична закваска и много талант. Светъл е, един такъв, та дано расте още (и извън театър "София" ;)).
И тъй... доволна съм. 2 от 2. Но пак правя уговорката, че ми е малко жал за пловдивчани. Ако случайно някой от тях чете това - прегръщам ви много :) И... може би догодина. *кима уверено* Те правят много читав театър и това несъмнено ще бъде оценено.
...
Една вметка. Не в смисъл на между другото, а в смисъл на отделно. Наградата на Юлия Огнянова. Не бях прочела информациите, че ще й бъде дадена такава и се изненадах - ама искрено и много приятно.
Сетих се за първия път, когато я видях - присъства на един от първите фестивали "Пиеро" и когато влезе в театъра - а там цареше небивала суматоха, както можете да си представите - тълпата просто се отдръпна в две посоки и направи нещо като шпалир, за да може тя да мине. Беше просто някакъв спонтанен израз на искрена почит. Аз тогава все още не знаех коя е тя, разбрах минути по-късно, когато попитах един актьор, а поне 5 души започнаха да ми разказват, един през друг, за нея. И очите им искряха, искряха...
Тя е мъничка. - не знам дали сте забелязали колко е дребничка, всъщност. Но е сред най-големите, най-важни и най-чисти хора, които театърът има щастието да притежава. И е повече от прекрасна.

Тия награди бяха доста "мои", честно.

Писах

Писах и трих. После пак писах. И пак трих. И сега пак пиша - вече с ясната идея, че всъщност няма да напиша нищо.
Щях да ви разказвам за "Набуко" и Петър Данаилов, но пък щях и неволно да ви оставя с грешни впечатления. Дали мога да обобщя, че просто се радвам на красивите и безкрайно талантливи хора, без оглед на "възраст, пол, занятие"?
Всъщност, писах, за да нарисувам маска. Трих, за да я махна.
...
9 години от "Набуко" в Стара Загора.
Помня и едно контролно по литература - забравила съм въпроса, но помня, че писах за тая опера, и то - със зелен химикал. Имах 5,50 (май пак заради пълен и кратък член - на Райкова й беше хоби да ме тормози по тоя въпрос).
4 години от едно дадено обещание.
2 сълзички в тъмното. Никой не видя, заклевам се. Нито тогава, нито сега.
И една болка, която приветствам и която е повече от полезна, докато не се наложи да я обяснявам.
...
И пак няма да ме разберете. Обвинявали са ме в много грехове - гордост, предразсъдъци, продължавайте си по Джейн Остин, все съм ги чувала - за много от нещата вероятно са прави и не съжалявам за това. Но, продължавайки стилистиката от снощи - там, където другите виждат драми, мъка, тегоби и мрачини, поводи за отчаяние и суицидни мисли, аз виждам своите 500 млн. звънчета, които ми се смеят от небето. И тук не правя уговорки за овце и рози, защото, оставяйки Розата "сама" на моята мъничка планета, бях нарисувала на овцата не само намордник, но и каишка, с която да го закопчея здраво. Така Розата е в безопасност, аз продължавам да търся онова, което накрая самО ще ме намери и се усмихвам на милионите звънчета, които никой никога не би могъл да ми отнеме.

Пф... просто исках да кажа, че Петър Данаилов бе прекрасен, а това стана ужасно лично, без да има каквото и да е общо с него. Ама така става, когато пиша и трия.

И отново за един малък принц

През миналия сезон СКТ извадиха премиера, за която ми е тъжно да говоря и с която и те не се гордеят. С други думи, посегнаха леко неподготвени на "Малкият принц" и му поразказаха играта.
Но признавам, че и аз съм свръхкритична, когато става дума за това заглавие, защото в него има много повече истини от клишетата, обезценени от постоянното им развяване като прани гащи. Роза, лисица, планета, овца, опитомяване, намордник... които обаче почти изобщо не са роза, лисица, планета, овца, опитомяване, намордник. Тези дни мислих доста върху това - покрай серия от разговори с хора, повече или по-малко "вещи в занаята" - та ми се струва, че достигнах до една моя версия за нещата, която обаче ще трябва малко да почака.
Вероятно поради горните причини (плюс категоричната ми убеденост, че "Малкият принц" е философски текст и трябва да се пипа внимателно), бях доста скептична към спектакъла на ДКТ Пловдив, номиниран за ИКАР тази година.
Истината е, че свързвам пловдивчани с 3 спектакъла на трите полюса (не се смейте, три са, ПЪК - представяйте си емблемата на "Мерцедес" :)) - "Хамлет", в който се влюбих, "Юбю крал", който ме усъмни леко, но пък то и дадаизмът е (дори твърде) тиха вода; и "Желанието, наречено Фауст" - спектакъл, след който не знаех дали да се смея, дали да плача, или да избягам с писъци от залата. Много безумен беше, заклевам се - после фестивалните хора на "Пиеро" цъкаха като зле сверени часовници... дълго. Ама пък още го помня, факт. То за подобен спомен забрава наистина няма. :) :) :)
Оффф, това пак ще бъде дълго, та май ще се наложи да го съкратя - надрусаният бълхалив Лиско беше повече от прекрасен - толкова истинска (т.е. жива) кукла не бях виждала от бая време насам (с необходимото уточнение, че за каквото и да говоря оттук насетне, примерите неизменно изключват "Малки трагедии"), страшно очарователна, умилителна, прекрасна.
Румен Караманов потвърди новата поговорка - "От кал да е, Румен да е." (аааама него го помня още от "Юбю крал", та изненади нямаше). Сценографията беше простичка, но си свърши задачите, а ако тръгна да ви развивам концептуално идеите, ще съмне. Така че ще ги спестя - само ще отбележа, че "поуките" бяха изведени адекватно, чисто и сбито. И метафорите прозираха, така че розата не бе само роза, а опитомяването - не бе просто опитомяване. Безкрайно ми хареса разгърнатият финал, в който нищо не мина между другото, емоцията бе уловена до възможния предел.
Изобщо, беше разплакващ спектакъл, много искрен, пулсиращ от емоция и няма да скрия, че ако им дадат ИКАР-а, няма да съм разочарована.
Знаете ли... мисля си, че видяното тази вечер може да се обобщи само с едно изречение: "Ааа, можело значи!"

Чисто хипотетично

Да речем, че чисто хипотетично, някъде съществува един актьор. Един много добър актьор. Така. Отново чисто хипотетично, той се случва да бъде и прекрасен режисьор с ясна мисъл и чудесни идеи. И, пак хипотетично, същият този актьор - по абсолютно непонятни причини (вероятно просто щото е читав) - се навива да дойде да прави спектакъл в България (да речем).
Единственото, което очаква, е от българска страна да му предложат конкретни дати и да уточнят условията - фаза, която, както сами можете да се досетите, следва да дойде после първоначалния (хипотетичен) хвърковат ентусиазъм. Минават месеци. Чисто хипотетично започвам да си мисля, че става дума за известно количество прах в очите на хипотетично съществуващите хора, които абсолютно хипотетично залагат на случването на подобен спектакъл.
Разбира се, не е проблем, че техните очаквания биха били излъгани - и без това у нас за това хипотетично събитие подозира едва един хипотетичен човечец, който е съвсем без значение за конкретната (макар и хипотетична) случка. Мда... но когато освен този човечец, бива смотан и онзи хипотетичен актьор, за когото стана дума по-горе, е някак неприятно.
Не за пръв път подобни уговорки остават чисто хипотетични и като спомен за съответния проект се задоволяваме само с демонстрираните (хипотетично) добри намерения. Днес обаче се опитвам да реша едно съвсем реално уравнение, включващо 15 актьора и един спектакъл и все не му намирам края. Нито пък логиката (освен спасителната дума за българското изкуство - "щат"). Докато ги има щатните места, ще има и подобни хипотетични ситуации.
Разбира се, разчитам, че става дума просто за известно забавяне на плановете, макар да останах с друго впечатление от краткия диалог с едно от хипотетичните лица, съвсем случайно забъркани в хипотетичната ситуация. На негово място, би ми било през... хипот...енузата за подобни ангажименти, ама на' - пука му. Дано не се окаже единственият.

Не ме разбирайте грешно - тази история за момента наистина е хипотетично случваща се - съвсем условно, тъй като има много фактори, които евентуално биха извинили неяснотите. Но ако отново прътът в колелата се окаже типичната "хубава, но българска работа", ще започна да се замислям сериозно. Засега приемам само, че става дума за редица събития, породили нуждата от отсрочка. И ми е малко тъпо, задето се наложи да напиша това "нещо", в което няма нито реални хора, нито реални институции - историята просто следва разказа за всички хубави неща, които са могли да се случат някога - чисто хипотетично.

Аз съм Моцарт.

Това твърдение едва ли ви носи повече информация от "Аз съм чайка." (и едва ли ви звучи по-адекватно от него). Да бъдем честни - звучи като диагноза (или повод за такава).
Но да, аз наистина съм Моцарт. Утре пък - съвсем.
Стискайте палци изненадата да се получи така, както е замислена - защото е наистина чудесна и е за човек, който я заслужава.
Всъщност, вижте пак това изречение: "звучи като диагноза (или повод за такава)." Ако аз кажа, че съм Моцарт, това би било повод за диагноза. Ако го каже той, би било диагноза. Хронична, доживотна гениалност, обреченост. Ето защо заслужава да го зарадваме. Ще докладвам за ефекта, стига нещата да се случат според очакваното.

Впрочем, споменах ли, че "КуклАрт" излезе? То това стана още в края на януари, но сесията ме увлече и май пропуснах да се похваля. :) Цялото тичане на фестивала през септември си е заслужавало, Нещото звучи достатъчно адекватно на фона на останалите текстове в списанието. А това, поне за момента, е достатъчно.

А сега пак ще хвърча - тия дни отново нямам време да дишам. От Нова година насам съм стъпила едва 4-5 пъти в театър. Забележете, дори и на "Дон Кихот" не отидох, а това вече е събитие.

За какво мечтаят хората?

Каква новина може да ги накара да настръхнат? Може би предстоящ концерт на Мадона или "Пейн"? Нова кола? Послушна, мила, нешвъклива ниска жена с плоска глава и липсващ преден зъб? Да имат много пари? Съседът им да се пукне от яд, завиждайки за благосъстоянието им?
Дали пък не мечтаят за нови светове, паралелни вселени, край на войните и глада? Или пък сънуват, че получават "Оскар"? Или че стават Мис Юндола или нещо от сорта?
Дали не си представят, че целуват Спайдърмен - нали се сещате, онази целувка, с главата надолу... Или че мъжът им е Брад Пит, а те самите приличат малко нещо на Анджелина Джоли (тъй де, или обратното)?

Аз пък си мечтая онова, което научих днес, да се окаже вярно и този спектакъл наистина да се осъществи. И тогава Кирякос ще има бутилка уиски от мен, а съседът - всички причини да се пукне от яд, но няма да го знае и, вместо това, ще се кефи звучно на мачовете от родното първенство, докато жена му - онази с плоската глава - отваря бутилка бира със зъби. Понякога на човек му трябва съвсем мъничко, за да бъде щастлив. Наистина.
А аз съвсем нямам мерак да ставам Мис Юндола.

... тогава, приятел, запали си цигара...

... налей си едно питие...
Така продължава песента от долния пост. А аз не пуша. Но пък неохотно преотрих бирата през зимата - в името на светлите същества, на някои от които (хубаво де, множественото число ми е проблем тези дни) мога да се обадя в 3 през нощта и да кажа: "Имам проблем."
И да затворя. И дори само от това би ми олекнало. Зимният "Туборг" наистина не е лош - последван от тъмно "Столично" в "При Кмета", трагично запушен нос и небивал смях, последвал нелепи вицове. Някои от тях съвсем не бяха смешни, ама... като те унесе инерцията... Още се хиля за нормандския елен, който паднал от склона, след като видял Любо.
Всъщност, няма нищо за разказване - открихме Историческия музей (Бога ми, крааааайно време беше!), с татко седяхме току под зарята и цветята в небето разцъфваха, избухваха и угасваха над главата ми....
Видях много хора. Призраците са константа. Но моля... не ме разбирайте грешно. Те са там за хубаво.
Спукаха ми вената лошо, кулинарният разврат продължи дълго, посетих един строителен обект, за който тепърва много ще се говори и който не произведе нужното впечатление върху бедната ми, явно крайно невпечатлителна, психика.
И ме нападна кукер. Знам, не съм ги споменавала, но те са повече от свръхемоция за мен. Дълга история, но беше хубаво и имам мнооооого, много снимки от игрите. Знаех си, че трябва да остана у дома поне до 3ти март. После и аз подскачах от емоциите, които реших дори да не опитвам да разказвам - няма смисъл.
А сега е ред на театралните дни - ако не дадат ИКАРа на "История за чайка и банда котараци", ще се ядосам. Много. Миналата година наградите бяха като лична плесница - ей така, само за мене. "Никои"... Пффффффф! И хем знам, че ги дават на квотен принцип и СКТ нямат квота, хем се надявам, хем се ядосвам. Будала.

Споменах ли, че "The Angel's Game" излиза на 1 юни? А? А? Аааааа?

Когато нещата вървят наобратно...

.. когато наистина чувстваш се зле... Сещате ли се - много адекватна песничка.
Но тъй като ще си говорим за неща, които вървят наобратно, да ви питам - може ли да ви е безобразно светло и хубаво, макар всичко да сочи, че следва да ви е съвсем "наобратно"?
Да, сесията продължава и да, изглежда все по-безкрайна. И да, писна ми да уча - и да, нямам време за куклен театър, щото много успешно и крайно мазохистично си ангажирах съботите и неделите. Ей така, колкото да съм сигурна, че нямам почивен ден.
Точно тая вечер си имам поводи да ми е криво, напоследък спя малко и, изобщо, не е сега моментът да светя като АЕЦ. Ама на'. Шебекът си е шебек.
Преди време писах, че пътечката е ясна и че ще си я павирам с търпение и вяра. Само дето, водена от сляпото убеждение, че пътят е само напред, не се бях обръщала назад и не знаех, че след (или, всъщност, редом с) мен вървят още хора. Които, представяте ли си, вярват. Вярват, бе.
Бележка - трябва да се оглеждам по-често. Сега отивам да се донасмея (ама че дума!), ако, междувременно, ченето ми не се откачи, разбира се.

Любовни песни

А, не, не, няма да ви говоря за Свети Валентин. Не че нямам какво да ви кажа, ама и без това миналата година прекалих... пък знам ли, ако ме цапне словото, може и да пиша. Но по-скоро не. Нито имам желание, нито има смисъл - да си се обичат хората, като са решили - и дата да си определят дори. Не ме бъркат особено, само дето от розово и червено вече почва да ми се гади. Ще видим какви луди ще ме награбят към 14-ти, може и да драскам празнични безмислици тук.
Изгубих се много - сесията е дълга, изтощителна, нямам време да ида на опера, за театър да не говорим, нямам време да дишам (ама навикът е голяма работа!), нямам време и да мисля, което е единственият бонус от цялата история.
За филмчета обаче се намират по 2 часа вечер. И ми се иска да направя луда реклама на едно такова. Замислете се - колко филма съм споменавала тук? "A Good Woman", "Breakfast at Tiffany's","What Dreams May Come", "P.S. I Love You" и, много се надявам, "Nuovo Cinema "Paradiso" (ако не съм, да знаете, че е задължителен за гледане!).
Ето за този филм иде реч - "Любовни песни" се казва. Това е официалният трейлър, но, трябва да подчертая (ама много дебело!), че е доста сбъркан - липсва една важна "подробност", затова и ще ви светна с няколко думи защо, аджеба, трябва да го гледате. Става дума за трима млади хора, които живеят в Париж и намират начин да се обичат - тримата, да - с известни сътресения, залитания, чуденки и всички "екстри", които подобни объркани отношения предлагат. Един ден обаче някой от тримата си отива (в смисъл на "умира") и останалите трябва да се справят със загубата. Като казвам "останалите", нямам предвид само другите двама от тройката, а и всички около тях. Ииии... "Любовни песни" се занимава и със справянето с емоциите, които смъртта поражда у живите - там, всъщност, е акцентът. Как продължава животът, когато изгубиш някого; докъде стигат търсенията, странностите, кой може да ти поднесе най-неочакваната утеха и на кого можеш да кажеш: "Не искам да ме обичаш много - искам да ме обичаш дълго." Мда, това е финалната реплика във филма. Финалът просто ми изпълни душичката с радост и смисъл - какво се случва, когато намериш и трябва ли да търсиш, изобщо даваш ли си сметка дали и какво търсиш...На доста места разни хора казват, че приличал на "Мечтатели" на Бертолучи. Двата филма нямат нищо общо, като изключим факта, че а/става дума за нетрадиционни отношения и б/ като следствие от а/ - са провокативни. Е, и Луи Гарел, разбира се, но сериозно - не са дори и близки като сюжет, усещане и емоция.
Пропуснах ли нещо? О, ама разбира се - филмът е чудесен мюзикъл, който надминава "Мамма миа" в пъти, просто го отвява - при това, без да има каквито и да било претенции. Песните на Алекс Бопен са прекрасни, свалих си саундтрака и си припявам на някакъв много, много измислен френски. Пропуснах и Луи Гарел - съвсем умишлено. За него ще кажа само, че има егати-шармантната-френска-болнава-странна-неустоима-Монмартр-почти-мансардна-красота-която-на-екран-криви-душове-ама-честно. Толкоз.
Абе, филмът е бисер, психотест и тест за толерантност в едно. За мен е и шедьовър - има си и цветови отпечатък: убити тонове с цветен акцент почти във всеки кадър и... е ужасно неустоим. Странен и светъл, но ако не ви хареса, не винете мен. Както много правилно се казва в трейлъра - "Honore's films aren't just films you like - you develop little weird crushes on them." Иначе казано, или ще го бъде, или хич. :D :D :D
Но наистина чувствах нужда да го споделя, твърде разкошен е, за да не ви светна за съществуването му. В момента издирвам субтитри за още 2 филма на Кристоф Оноре - очакванията вече са огромни. :)
* Ох, много искам да ви дам линкове към любимите ми песни от филма... но ще ви разваля удоволствието от постепенното навлизане в атмосферата му, тъй че ще им се радвам сама. (...) Ако някой се сбърка да го гледа, моля после да сподели впечатления - интересно ми е.

Сори, Брулен

По-рано ви казах, че трябва да видя премиерното заглавие на СКТ - "История за чайка и банда котараци". Признах и че изпитвам сериозни съмнения, защото режисурата е дело на Катя Петрова, която прави и "Ние, врабчетата" - един доста... скучноват спектакъл, който не бих гледала отново, дори и заради Драги ми господине.
Обаче чайката и котараците са прекрасни. Особено котараците. Всичките. Ама и чайката. И двете.
Истината е, че на тоя спектакъл не му личат "басамаците" (режисьорска му работа, какво да го правиш), от които е сглобен. Т.е. тъкмо напротив - епизодите са много ясно отделени чрез промените в декора и персонажите, които участват в тях, но шевовете в пачуърка не личат, защото енергията си върви съвсем гладко и (без)крайно чаровно.
За актьорския състав не смея много да говоря, защото всички са сладури, а и защото имам чувството, че съм станала неофициален PR на Румен Гаванозов. Досега съм го виждала забравящ, напомнящ, пътуващ, мечтател, скептик, метеоролог... със сигурност забравям нещо, но схванахте идеята. Вече го видях и като "мама" - отговорна, загрижена, обичаща "мама" на малко чайче. К'во като е котарак (да се подразбира и "мъжки")? Някой казал ли е, че котараците не могат да се грижат за малки чайчета с цялата непохватна, но и всеотдайна любов, която единствено те биха могли да изпитат?
Знаете ли... мисля си, че само някой, който не може да лети, би могъл да те научи да го правиш - важното е желанието му да го стори да надхвърля табуто и собствената му невъзможност. Мисълта ми върви тромаво, а действието в спектакъла хвърчи... Затова не ме слушайте мене - просто гледайте постановката. Гарантирам ви, че ще ви хареса. "Мамма!"
А музиката на Стоян Роянов Я-Я е потресаващо добра, възможно най-адекватната за подобен спектакъл. Сценографията заслужава нестихващи аплодисменти - много моя, признавам (ако и да предпочитам марионетки, хехе). В рамките на час на сцената се случиха изключително пълнокръвни образи - изградени по-солидно от тези, които много от драматичните артисти творят в "сериозните" театри. Финалът избухна като връх на енергията (и така трябва да бъде, писна ми от половинчати финали, където енергията пада, когато най не трябва), сюжетът е повече от увлекателен, а актьорите очевидно се забавляваха точно толкова, колкото и публиката (намигване към Мая Бежанска - "Чакай. Устройството е мексиканско." - после що съм обичала кукларите!).
Изобщо, "История за чайка и банда котараци" е едно от най-интересните неща, които съм виждала напоследък. Думата е тъкмо интересен. И пълноценен. И истински. И много последователен, дори привидно простичък. Абе, разкошен. Такова нещо май съм казвала само веднъж за постановка на СКТ досега, затова -доверете ми се. Аз вече съм запланувала различни вътрешни хора, които трябва да го видят и с които ще го гледам пак. Търсете си билети около десети ред, за да видите цялата картинка, без да развалите магията (при подобна сценография и кукли, това е много възможно да се случи).
Колкото до заглавието - да, цитат от текста е. Да, спектакълът е номиниран за ИКАР. Нещо обаче ми подсказва, че Нещото пак няма да се случи. Сори, Брулен. Другите номинирани са "Красавицата и Звяра" на ДКТ-Варна (свалям шапка за разкошната сценография на Мариета Голомехова, но, уви, вече видях моя вариант на тази история в спектакъла на ДКТ-Стара Загора, който, мисля, бе пропуснат някак случайно миналата година) и "Малкият принц" на ДКТ-Пловдив. Обичам пловдивчани - много ги обичам. Но съм обречена да не вярвам на нито един театър, засилил се да поставя точно това заглавие. Има още 3 месеца. Много ми се ще да бъркам.