За катрана в меда

Или как един дългоочакван празник се превърна в съвсем предизвестена смърт.
Ако не сте чували името Владимир Стоянов, спокойно - няма да ви заклеймя като пълни оперни лаици (е, ако знаете за кого става дума, печелите бонус-точки, разбира се).
Причината да не го познавате, се крие във факта, че колкото и да е чудесен, той отдавна не пее в България. Всъщност, вероятно не пее у нас, тъкмо защото е "чудесен". Изявява си се човекът из големите оперни театри малко по и много по на запад и радва чуждоземна публика. Бързам да пресека всякакви съмнения и обвинения, които биха предположили, че го критикувам за този му избор. Ако публиката там разбира повече и ако там му се предлагат по-добри условия (в последното не се съмняваме, нали?), то това е най-естественото развитие на нещата.
И, когато преди няколко месеца разбрах, че Владимир Стоянов ще гостува в Националната опера, се зарадвах от сърце, душа и крайно изнервен (и малко изнежен, признавам) слух. Честно казано, дори не ме интересуваше кой е спектакълът, нито кои са останалите солисти. Груба грешка, както се оказа тази вечер - но нямаше как да бъде избегната.
Спектакълът бе "Риголето" - много любима баритонова партия, така че празникът наистина изглеждаше гарантиран.
Ще ви кажа какво се случи вкратце, щото иначе рискувам да си вдигна кръвното и да почна да се въртя от яд като шугава овца. Румен Дойков. Това казва всичко. И, ей Богу, не мога да разбера защо и как той продължава да крепи сцената, след като отдавна е сбъркал операта. Да, може да е бил добър - ама това е било преди поне 10 години. И всеки, който опита да каже нещо, различно от това, се нуждае или от преглед при специалист УНГ, или от два шамара, за да погледне истината в очите.
Няма значение дали харесвате Корели, Дел Монако, някой от Тримата или Краус, да речем - Румен Дойков тази вечер бе толкова близо до някой от тях, колкото, да речем, Цецо до Елвис. Дори малко по-далеч от него. Скъса всичко, което можеше да бъде скъсано и дори сред крайно непретенциозната софийска публика се понесе смутен шум. За да не продължавам да ви/се тормозя, ще ви кажа само, че не излезе на поклоните. Дали не посмя, или не пожела, мога само да гадая, но дори и той - а определено не ти трябва лупа, за да откриеш самочувствието му - очевидно усети и призна провала.
Ще речете, че злорадствам. Съвсем не е така, уверявам ви. Като човек, завъртял се достатъчно дълго из операта и разни други изкуства, мога да призная, че никога не съм (и не бих) се радвала, когато някой актьор си забрави репликите или певец скъса баш финала на "La donna e' mobile" (то все едно останалата част от партията му бе на ред).
Хубавото в ситуацията е, че проблемите вече не могат да бъдат потулвани зад криви усмивки, половинчати комплименти и твърде щедри аплаузи. Лошото обаче е, че бесовете трябваше да се разтанцуват точно в толкова чудесен спектакъл. Кофти timing, indeed.
С катрана приключих, следва медът. Владимир Стоянов не притежава кой знае колко забележително сценично присъствие (актьорска игра, имам предвид). Обаче! Когато имаш толкова голям глас - и наистина имам предвид голям глас - играта става второстепенна съвсем неусетно и липсите в това отношение изобщо не дразнят.
Много ми се иска да ви разкажа за гласа му, но тия дни думите са ми малко и без това. Но всеки, който не е бил в абсолютно препълнената зала на Националната опера, може само да съжалява. Подобни аплодисменти не съм чувала досега (може би на 17-ти и 18-ти юли ще повторя усещането, да видим) - имах чувството, че таванът всеки миг ще рухне, а моментите след края на "Cortigiani, vil razza dannata" запечатах в сърцето си и ги прибрах около спомена за танца на Жоро с плюшеното мече в "Симулатор за чифтосване". Същото усещане за случване. За активно случване на нещата - при това, по правилния начин.

Рядко ви го казвам, обаче... ако не сте присъствали на спектакъла, ви позволявам да се изядете от яд. Хруп, хруп, хруп... Емоцията бе страхотна и кацата с меда не пострада. А катранът се чисти с органични разтворители.
...
Ако съм се сторила твърде груба някому, да знаете, че не съжалявам. Послушното пляскане, затварянето на очите и удобното полягване на стари лаври помага на изкуството у нас точно толкова, колкото финансовата криза. А може би дори по-малко - от кризата ще излезем (някога, някак), но клакьорите с претенции изглеждат неизкореним "сорт"плевели. Просто е жалко, когато закономерните провали се случват в подобни моменти.
...
И, без всякаква връзка с горното (освен, разбира се, това, че става дума за оперна певица): едва ли Линка Стоянова ще прочете това, но използвам моето си нет-пространство, за да й пожелая бързо и пълно възстановяване след катастрофата и да преодолее стреса от нея с цялата си Овнешка категоричност.
С огромна благодарност за най-голямата истина, свързана с живота в изкуството, която научих благодарение на нея преди години.... :) Дано страшното вече е зад гърба й.