Напоследък съм скучна

То кога ли съм била особено интересна, де... Вярно, едно светло детенце разправя, че искало да стане като мене, когато порасне, но мисля, че има предвид нещо около лудостта ми. А тя вече е факт и фактор, та не си струва да я говоря изобщо.
Но който ме чете тук и във Фейсбуук, неминуемо ще забележи един повтарящ се мотив, който ме е обзел тия дни и владее съзнанието ми почти изцяло. Мда, тъй като и скучните неща около мен са повече или по-малко откачени, да ви кажа, че става дума за човек, починал преди 42 години. И половина, всъщност.
Днес си направих една мъничка равносметка и не можах да сдържа почудата си - народът масово е луд за обвързване (лафът е на госпожица Микофф, all credit to her) и полудява все повече. All you need is love, там-там-та-рам-та-ра-рам и някакви такива песни, песенчици и песнища, посветени на малко странното (според мен) желание за обвързване. Това, предполагам, е разбираемо - вероятно просто съм сама от твърде дълго време и съм се научила да виждам цветовете достатъчно красиви, за да не изпитвам нужда от половинки, четвъртинки и други дроби. Цяла съм. Завършена - и се харесвам.
Ще питате тогава кой е тоя, дето хем е обсебил съзнанието ми, хем е мъртъв от почти половин век - Еторе Бастианини. Има още време, докато ви писне да четете за него, затова ще се възползвам и ще ви кажа за един парадокс, свързан със скромната ми персона. Аз се доверявам лесно на хората, но извън семейството ми има само един човек, на когото имам безусловно доверие (онова с руската рулетка - помните ли, бях ви разправяла за това миналата година по приблизително същото време). А с него дори не сме близки - никак даже. И по-близки няма да станем, но това не пречи да му вярвам - такова едно, вътрешно усещане, което не ме е подвело досега. На същия принцип има и един човек, когото обичам, въпреки, че сме се разминали с цели 18 години - и това е именно Бастианини.
Дадох си сметка, че той е автоматичният отговор на съзнанието ми, когато ме налегнат прозаизмите - появява се сам като противодействие на силите на злото (сесийно, депресарско или каквото друго може да бъде то). И всичко изглежда по-лесно и преодолимо. Мда, вероятно това е определението за вдъхновение. Той ми е вдъхновението. И до 2-3 седмици ще бъда горда притежателка на биографичната му книга (намериха се добри хора, а аз пък преведох някаква сума на един антиквариат в Цюрих и скоро книгата ще потегли към ръцете ми :) :) :)). И понеже това все едно не е достатъчно, още по-скоро ще си получа и плочата с последния му запис - нещо, което има адски голяма емоционална стойност за мен и което се оказа прекрасен подарък покрай нервите от последните дни.
Фука се, ще речете вие. Да се фуках, ако вярвах, че ще разберете за колко ценни за мен неща ви говоря. А пък те са си, съответно, книга и плоча. ... Колко е хубаво, че хората могат да придават различна стойност на едни толкова обикновени предмети чрез собственото си усещане за ценността им!
Всъщност, щях да ви разправям друго. Вчерашната сутрин (+ ранният следобед, всъщност) беше един малък ад. После правих контролна, която ме бе наплашила до настръхване и много се радвам, че се справих (въпреки нервите, признавам). След това обаче отидох на лекция по съвременна музика (така де, Музиката на 20. век), която продължи почти 4 астрономически часа - без нито една почивка. Не ги усетих. Въпреки умората, въпреки глада (не бях яла почти цяло денонощие), който се предполагаше, че трябва да изпитвам, въпреки недоспиването от последните дни - не ги усетих. А има предмети, по които трудно издържам и 2 учебни часа, при това - с пауза между тях... Та си мислех - май така трябва да се определя "призванието" на учениците и да се обръща по-малко внимание на "престижността" на училищата и специалностите...

Говоря очевидни неща - тоест, време ми е да си лягам. Лека нощ!