четвъртък, декември 15, 2011

Преди много години

Миналото ме застига. По много линии, по много начини - всъщност, дори по начини, които не бих си и представила тогава.
Не ми се иска тази публикация да бъде за мен, но отсега усещам, че така ще стане. Преди години (леле, наистина станаха толкова!) ви разказвах за Борис Априлов, който - без изобщо да ме познава - е написал един текст, който някога ме отнесе от сцената. Текст, който - честно! - не е сложен за разбиране, дори напротив. Обаче се искат сетива. Хората не го разбраха, спектакълът бе свален от сцена след малко повече от половин сезон, през който аз го бях наизустила от гледане и изтръпвах всеки, всеки път.
Става дума за "Хиляда и вторият". Тогава Борис Априлов бе само име от афиша за мен (признавам го не без известен срам), но невъзможността ми да науча повече за него по онова време, му придаваше още по-особено обаяние и истински притегателен чар. После го свързах с Лиско, а по-късно - и с известен брой творби за възрастни, които обаче така и не успях да намеря (докопах се само до "Деликатно настроение"). Останаха в паметта ми като заглавия.
Но "Хиляда и вторият" бе текст, белязал битието ми по-нататък. Защото това бе първият миг, в който си дадох сметка, че съвършенството е постижимо и е напълно по силите на човека. И никак не преувеличавам. След това "Малки(те) трагедии" на Андрей Денников затвърдиха това мое усещане, но... трябваше да минат години, докато това се случи.
Защо се връщам към тази история? Защото днес, 13 години по-късно (специално проверих, пиесата се е играла през сезон 1998-1999, помня, че падна от сцена през февруари), притежавам не едно, а две копия от текста, който пари в ръцете ми. Толкова сериозна не съм била, усещането е съвсем... физическо. Пари ми.
Две различни версии (по-кратка и по-дълга), които дъщерята на Ахото - художничката Джина Василева, която за мен е чест вече да познавам и лично - ми подари на проведената днес конференция, в чийто фокус бяха Борис Априлов и Станислав Стратиев. Първата ми мисъл бе, че трябва да кажа на Петя, защото тя съпреживя всички емоции, в които горях тогава. На моята си клада. Обаче се уплаших. Ами ако не помни? Прииска ми се да разкажа на баба, защото тя интуитивно знаеше, че този текст е истински важен за мен и ми намери афиши за спектакъла, един от които вися на стената в стаята ми дълги, дълги години. Обаче не мога. Затова пиша тук, след като вече прочетох едната редакция. Удивително... минали са 13 години, а аз още помня интонацията на Ивелин Керанов. И не само.
Ето, виждате ли - казах ви, че това ще се завърти около мен. Но наистина е твърде лично. Лично беше и за много от участниците в конференцията, които представиха доклади за творчеството на Борис Априлов - Джина (момиче! Ако четеш това - да знаеш, че си прекрасна. Ако не го четеш - пак.), Юлиян Жилиев, Светлана Стойчева (много, много ми допадна нейният текст), Петър Стефанов, Росица Чернокожева, Вихрен Чернокожев.
Мнозина разказаха спомените си за Ахото и у всеки от тях прозираше една особена тъга не само за него, а и за всеки един талант, оставил света малко по-тъмен, тъжен и скучен след отпътуването си. Но в думите им се открояваше и споделената от всички ни радост, че има хора, които помнят; хора, които искат да помнят; хора, които искат да разкажат и на други, за да не се забрави.
В крайна сметка, това, че човек е жив, докато са живи онези, които го помнят, не е казано случайно. И намирам, че е много вярно.
А моето минало ме застигна отново в много точен момент. И, заклевам се, никога не ми е хрумвало дори, че някога ще държа в ръцете си това съкровище и ще мога да върна часовника дори и за миг назад. Ама на'... Неведоми са пътищата...

Етикети: , ,

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home