In Memoriam*

Днес цял ден съм като болна - меко казано. Не знам дали помните една публикация, която пуснах седмица преди Коледа - пожелах си коледно чудо, ама не за мен, а за човек, който очевидно отчаяно се нуждаеше от него. Уви, развръзката е в две части и е от тъжна по-тъжна.
Научих за втората част снощи - по толкова нелеп начин, че ако не бе толкова трагично, щеше да си бъде направо смешно. Само дето изобщо не ми е до смях, напротив - цял ден ходя в несвяст, главата ми дрънчи като празна тенекия, не знам на кой свят се намирам и ми иска да се щипя силно, силно, докато се събудя. Или докато въпросният човек се събуди. Обаче нито аз ще открия, че е било лош сън (цяла нощ сънувах, че всъщност не е бил той, но на сутринта получих потвърждението), нито той ще се върне.
Казано накратко, има двама души, които успяха да бръкнат в характера ми и да му понаместят чарковете след пубертета. И двамата са хора, спечелили искреното ми, неподправено, абсолютно възхищение - ерудирани, интересни, очарователни, качествени личности. Личности. Хора със знания и мисия. Хора, които знаят как да предадат тези си знания по начин, който би накарал околните да слушат в захлас, да помнят и да приемат разкошните петъци като подарък, който чакат всяка седмица - да бързат да си легнат в четвъртък, за да дойде по-скоро утрото на следващия ден. Съвсем по детски.
Единият от тях - онзи, който ни изпрати с думите "Благодаря ви за усмивките" - си отиде. Само хората, които го познаваха, могат да осъзнаят мащабите на тази загуба, а аз безкрайно съжалявам, че не можах да помогна коледното му чудо да се случи. И макар да ми се иска да продължа да се щипя, съм убедена в едно - вече е успял да размени няколко думи с Рембранд (коментарът му за тази негова картина още ме боде). :)
А аз ще го помня винаги и ще бъда вечно благодарна, че съм имала честта да го познавам. Уникална личност.

Ироничното в случая е, че снощи публикувах тази песен по повод годишнината от смъртта на Ал Бартън, любимият ми вокалист на Smokie. Кой би могъл да предположи...

"I'm gonna live my life like every day's the last.
Without a simple goodbye - it all goes by so fast...
Now that you're gone - I can't cry hard enough,
No - I can't cry hard enough for you to hear me now.
Gotta open my eyes, and see for the first time
I've let go of you like a child letting go of his kite.

There it goes, up in the sky
There it goes, beyond the clouds
For no reason why - I can't cry hard enough
I can't cry hard enough for you to hear me now.

And I look back in vain, see you standing there
When all that remains is an empty chair...
And now that you're gone,
I can't cry hard enough
No, I can't cry hard enough for you to hear me now..."

Често се шегуваше, че тъй като много от гениите са починали на 37-годишна възраст, той разбрал, че не е гений, щом навършил 38. Е, вероятно това бе единственото нещо, за което не бе прав.

* Умишлено не пиша имена и ще помоля, ако има коментари на хора, които знаят за случилото се, да бъдат възможно най-деликатно формулирани.

Явно не е имало нужда да спестявам името: Светлин Русев успя отново да ме разплаче, защото знае за какъв човек пише... Днес точно си мислех, че Николай Бошев не беше нито от, нито за този свят. Дано почива в мир.