Безсънна критика

В едно добре позабравено упражнение по литературен анализ (затрупан от статистически, драматургичен, музикален и душевен такъв), не мога да не отбележа, че моето друго Аз снощи очевидно е вилняло над клавиатурата, натраквайки някакви непонятни за мен неща.
Кратка ретроспекция на сти(сме)хотворните му опити показва много ясно някаква странна психологическа незадоволеност, която то очевидно изпитва. Трябва да се отбележи обаче и подчертаното нежелание за контакт, колкото търсен, толкова и избягван. Неслучайно в повечето опити се говори за потенциална раздяла - нежелана от субекта, който обаче е преследван от фаталистичното усещане за нейната предпопределеност и необходимост.
Впечатление прави и топосът, избран за срещите на лирическата героиня с безименния обект на нейните чувства - сънят. В него всичко е позволено, детабуизирано, но, същевременно, нереално. Интимността на чувството се проявява в крайно интимната форма на диалогизирания монолог (диалогизиран, тъй като, макар другият да няма думата, той присъства в сцената във времето на случването й)...
***
Ахахаха, това упражнение трябва да го правя по-често - не съм предполагала, че е толкова забавно. Другото Аз се опитва да мрънка, защото съм се подигравала с чувствата, които то си въобразява, че има, без да си позволи дори да ги адресира към някого, а аз седя и се будалкам с него... с безкрайно обичлива усмивка, намигайки на наивната му невинност.