За изгубения пулс и финландските спомени

По принцип съм си обещала, че няма да пиша повече от една публикация на ден, защото човек рядко има какво толкова да казва. Обаче не мога да пропусна тоталното ослънчване днес и, по-точно, тази вечер - ослънчване, последвало напоителния рев около един от любимите ми филми. Ох, да, пак даваха "На брега" по Hallmark и аз пак го гледах - за, има-няма, двайсети път. Излишно е да споменавам, че го знам наизуст, но финалът продължава да ме разплаква, само дето сега ме докосват други неща и откривам детайли, които досега не съм забелязвала.
И, тъкмо когато реших да се оттегля в постелята, макар и с риск утре очите ми да са на понички (а трябва да уча по икономическа социология, че в понеделник ще видим кой кум, кой - сват, и кой на Шумпетер е брат) и... се появи Мауро. Вие не познавате Мауро, но той е едно изключително щуро създание от италиански произход, което прескачаше през терасите на четвъртия етаж на общежитието в Юваскюла, за да пита как е на фински "keys", но, тъй като те нямат дълго [i], аз реших, че пита за "kiss" и му казах и двата глагола за "целувам", а той, осъзнал грешката, прескочи обратно в своята тераса и погна съквартиранта си да го целува, крещейки: "Suudella, suudella!", без дори да му мине през ума да го спрегне. То това бе цяло приключение, което май някога някъде съм описвала, и от което ме болеше коремът от смях, а Аша (полската ми съквартирантка) си скъса тениската на вратата на хладилника - отново в пристъп на неконтролируем хилеж.
Мауро е скица. Мауро е диагноза. Мауро е Многострадалният Геновев, успял да пипне най-коварния грип в цяла Финландия и да пребивава в едно полутечно състояние цяла седмица, заобиколен от кърпички, за направата на които са били изсечени няколко финландски гори и с абсолютно култова скиорска шапка... през август. Жалка гледка си беше, няма лъжа, няма измама. По това време заради него без малко да пребия двама пълни тъпанари, които решиха, че щом той е болен, на мен ми трябва нов партньор за изпита по фински. Sorry, dudes, викам им аз, a friend in need is a friend indeed. Казано по нашенски, приятел в нужда се познава - даже и в грип.
Същият Мауро, с когото сме се смяли до побъркване на пълни глупости и който замина за Вааса в края на август, само за да ме тероризира по Скайп всеки път, когато сложа там цитат от песен на Ricchi e poveri.
Бяхме се забравили с него, не сме се чували от... уф, леле... отдавна беше. Междувременно той си е изгубил пулса (това така и не го разбрах до края на дълбокомисления ни разговор), щастлив е и работи в банка. Ако има човек, когото не мога да си представя да работи в банка, това е той. Мауро. Оказа се, че и той не си се представя да остане там задълго и, подобно на мен, продължава да търси. И също така, пак подобно на мен, още не се е дипломирал. Само дето е с 4 години по-голям от мене. И просто made my day. Или, по-скоро, made my night. Обичал да си говори с мен. Знам. :)
* Впрочем, кой беше казал, че по време на студентски обмен е престъпление да не преспиш с чужденец? Е, аз съм престъпник, явно, но пък си намерих един-двама ценни приятели. Което ми напомня, че трябва да се обадя на Аша.