Проба-грешка

Опитах да направя нещо заради двама души. Говорила съм много за тях из блога, няма да го правя отново. Не успях - отчасти се издъних аз, отчасти ме издъниха други. Не ме е яд за това, кофти ми е, че в основата на това, че не успях, е невъзможността ми да изпълня едно нещо, което научих от един от въпросните двама души. Така се случва понякога, изтупваш се и продължаваш. Само се радвам, че въпросното "нещо", което научих от него (или поне трябваше да съм научила) е достатъчно дълго, та не върви да си го татуирам. Иначе досега да съм се нашарила. :)

Фактите обаче са категорични. Въпреки временните завои, посоката винаги е напред. И толкова.

М, и гледайте "Полунощ в Париж". Чудесен филм, наистина.

И - последно - един малко дългичък цитат от реч на Кърт Вонегът. Сетих се за него в изборния ден, когато май излязох от вкъщи, само за да си купя студен чай. Ей това е моята предизборна платформа и този път никакви цветове не ме изкушиха. Не бяха и близо дори.

“Дами и господа,

Не се притеснявайте за бъдещето. Или пък се притеснявайте, но знайте, че притеснението ви ще бъде от полза не повече от дъвченето на дъвка при решаване на уравнение по алгебра. Истинските ви проблеми в живота ще бъдат неща, които никога на са ви идвали наум. Истинските беди в живота ви ще дойдат от неща, които никога не са се появявали в обезпокоената ви глава, а ви заслепяват в 4 часа следобед на някой мързелив вторник.

Всеки ден правете нещо, което ви плаши.

Пейте.

Не бъдете безсърдечни към човешката душа. Не търпете хора, които са безсърдечни към вашата.

Не си губете времето в ревност. Понякога ще бъдете в предна позиция, понякога ще изоставате. Надбягването е дълго и в крайна сметка е със самите вас. Помнете комплиментите, които получавате. Забравяйте обидите.

Пазете старите си любовни писма. Изхвърлете старите си банкови извлечения.

Протягайте се.

Не се чувствайте виновни, ако не знаете какво желаете да направите с живота си. Най-интересните хора, които познавам, не са знаели на 22 години какво искат да правят с живота си. Някои от най-интересните 40-годишни хора, които познавам, още не знаят (...)”

Операция "Шменти-капели"

Не знам този лаф да е съществувал преди Б.Б. Но той - така или иначе - напоследък се опитва да наложи някакъв свой измислен божествен статут, та няма да се учудя, ако преди него не е имало нищо и ако се окаже, че той е Пътят, и Истината, и Животът. Примерно.

После един мой доста любим съученик пита как, по дяволите, се превежда това на немски, но покрай цялата словесна диария, обхванала Б.Б., гениалното му творение като че ли остана на заден план.

До филма на Влади Въргала. Трябва да призная, че с него имам известен проблем - с Въргала, не с филма. Като бях някъде към края на основното училище, той гостуваше в Стара Загора и ходих да го гледам. Залагаше на смешното, щото друго в сценария нямаше. Ама на мен не ми беше и смешно, та си излязох. Нещо хуморът му не е мой тип. Бих казала, че предпочитам "смешките" на стария "Аламинут" - когато още бяха Неве, Маца, Дачко, Наката и Робин. Сега не ги гледам - не знам дали ги и дават, дори. Не са ми забавни, изтъркаха се, а и новите актьори... уел...

Да се върна обаче на "Операция "Шменти-капели". Гледах филма поради 2 основни причини - много ми го хвалиха (и, съответно, исках да знам за какво иде реч) и, второ, защото във филма участва и мой ужасно любим актьор, макар и в сравнително малка роля. Ако трябва да сме честни, харесвам и Христо Шопов, и Малин Кръстев, и Захари Бахаров (леле, двамата бяха разкошни в "Три дъждовни дни" - един силно подценяван спектакъл).

Филмът обаче не ми хареса. Беше някаква много неадекватна смесица между "Дунав мост" (като сюжетна линия - с всичката мутровщина, душевното и физическо дебеловратие и прочее) и "Мисия Лондон" (като опит за иронизиране на една твърде тъжна, направо трагична реалност).

Проблематиката в "Мисия Лондон" обаче повече носеше на намигване, ирония и бъзик, ако щете. Смешното в "Операция "Шменти-капели" сякаш бе все на ауфтакт. Някак несвързана с действието, отделни лафове, на които в момента се смееш, но след 10 минути вече не помниш... а и как да е свързана с действието, като някак не е забавно да се избиват хора, изправени срещу стена. Факт.

Освен това, имаше сцени, в които явно бе търсена циганизацията, характерна за част от по-късните филми на Кустурица (нали знаете, че той невинаги е бил "такъв"?). И щяха да са истински забавни и много "хитро" намерени, ако не крещяха източника, който ги е вдъхновил.

На "Шменти-капели" им признавам 2 неща - сцената със сватбата в църквата (много ми хареса как беше заснета, ама какво ли разбирам аз!) и историята с Евлоги и Калинка. Много на място ми изглежда и филмът определено има нужда от нея. Може би дори от една идея повече от тяхната съдба.

Като цяло обаче впечатлението, което остави (поне у мен), е, че се смееш на отделните лафове, докато го гледаш, и после забравяш видяното. Няма дълбочина, не те докосва, всичко е "като на кино", хронологията е пострадала твърде много и вместо интересен, филмът е доволно объркващ като последователност. Произволен екшън, в който са се напънали да вкарат и малко комедия. И резултатът е един сладко-кисел сос, на който обаче са му объркани пропорциите.

А може би аз просто не разбирам хумора на Въргала.

Пак за дневниците

Някога имах дневник - първият беше с шарени листчета и катинарче - от съвсеееем, съвсем детските. Писах някакви пълни глупости в него. Ама такива глупости, че ако сега го намеря, би ми се сторило просто нелепо да седна да го чета - да не говорим и че той беше кофти направен, та се поразпадна леко към края.

Вторият ми дневник е едно от най-ценните ми неща. Беше си дебеличък, подарък от вуйчото на баща ми и на предната корица бях сложила снимка на моята голяма тийн-любов, вратарят на Борусия Дортмунд Щефан Клос. Той, човекът, си направи 4 деца, докато аз вехнех от льобофф по него, ама както и да е. Мисълта ми е, че тоя дневник си беше по-стабиуен от най-стабиуния пернишки мачо и в него има поне едни 2-3 години от живота ми.

Както е казал Оскар Уайлд, човек винаги трябва да си носи дневника, когато тръгва на път, защото винаги трябва да има нещо сензационно и интересно за четене. Да де, ама напоследък тръгвам на път все без дневник и, изобщо, след края на онзи, нещо спря да ми се получава воденето на такъв. Тъкмо когато започнаха да ми се случват най-истинските неща.

И с блога се получава същото - хубавото е, че театралният сезон започва. Май малко ми липсва писането на емоционални щуротии, които само аз си разбирах. Беше много приятно и ми помагаше да си олабвам бесовете. Вместо това обаче, започнах да изживявам въпросните емоционални щуротии и обличането им в думи като че ли ги обезценява леко. Или много, дори.

На 24 септември 2001 година за пръв път попаднах в кукления театър като "голяма". Събитието бе второто издание на "Пиеро". След това не пропусках не само всяко следващо издание - не пропусках и нито едно заглавие от фестивалната програма. И така - до 2011 година.

Тази есен пропуснах "Пиеро". Не съм сигурна дали можете са си представите какво означава това за мен и за моя свят. Да не бъда в Стара Загора в периода 24-29 септември е нещо невиждано за последните 5 нечетни години. И немислимо, честно казано. Вместо това бях в най-кукления град на света. Отпразнувах един прекрасен, наистина уникален рожден ден, но когато се замисля как да разкажа за всичко, случило ми/ни се по време на това 11-дневно пътуване, се изправям пред същата стена, в която някога се разбиха мераците ми да си водя дневник. Та така.

Иначе фестивалът бил минал добре - нямам коментар относно наградените, тъй като не съм гледала спектаклите, но си имам едно на ум. Да видим къде ще бъда след 2 години по същото време. Вариантите са интересни.

И съм се бъгнала. Яко. Шибана работа.

Поне да взема да се самопоздравя с една песен, дето не че ще ме дебъгне, ама я обичам толкова много, че си ме усмихва. И така - без никаква връзка с горното - Will You Still Love Me Tomorrow?