понеделник, октомври 10, 2011

Пак за дневниците

Някога имах дневник - първият беше с шарени листчета и катинарче - от съвсеееем, съвсем детските. Писах някакви пълни глупости в него. Ама такива глупости, че ако сега го намеря, би ми се сторило просто нелепо да седна да го чета - да не говорим и че той беше кофти направен, та се поразпадна леко към края.
Вторият ми дневник е едно от най-ценните ми неща. Беше си дебеличък, подарък от вуйчото на баща ми и на предната корица бях сложила снимка на моята голяма тийн-любов, вратарят на Борусия Дортмунд Щефан Клос. Той, човекът, си направи 4 деца, докато аз вехнех от льобофф по него, ама както и да е. Мисълта ми е, че тоя дневник си беше по-стабиуен от най-стабиуния пернишки мачо и в него има поне едни 2-3 години от живота ми.
Както е казал Оскар Уайлд, човек винаги трябва да си носи дневника, когато тръгва на път, защото винаги трябва да има нещо сензационно и интересно за четене. Да де, ама напоследък тръгвам на път все без дневник и, изобщо, след края на онзи, нещо спря да ми се получава воденето на такъв. Тъкмо когато започнаха да ми се случват най-истинските неща.
И с блога се получава същото - хубавото е, че театралният сезон започва. Май малко ми липсва писането на емоционални щуротии, които само аз си разбирах. Беше много приятно и ми помагаше да си олабвам бесовете. Вместо това обаче, започнах да изживявам въпросните емоционални щуротии и обличането им в думи като че ли ги обезценява леко. Или много, дори.
На 24 септември 2001 година за пръв път попаднах в кукления театър като "голяма". Събитието бе второто издание на "Пиеро". След това не пропусках не само всяко следващо издание - не пропусках и нито едно заглавие от фестивалната програма. И така - до 2011 година.
Тази есен пропуснах "Пиеро". Не съм сигурна дали можете са си представите какво означава това за мен и за моя свят. Да не бъда в Стара Загора в периода 24-29 септември е нещо невиждано за последните 5 нечетни години. И немислимо, честно казано. Вместо това бях в най-кукления град на света. Отпразнувах един прекрасен, наистина уникален рожден ден, но когато се замисля как да разкажа за всичко, случило ми/ни се по време на това 11-дневно пътуване, се изправям пред същата стена, в която някога се разбиха мераците ми да си водя дневник. Та така.
Иначе фестивалът бил минал добре - нямам коментар относно наградените, тъй като не съм гледала спектаклите, но си имам едно на ум. Да видим къде ще бъда след 2 години по същото време. Вариантите са интересни.

И съм се бъгнала. Яко. Шибана работа.
Поне да взема да се самопоздравя с една песен, дето не че ще ме дебъгне, ама я обичам толкова много, че си ме усмихва. И така - без никаква връзка с горното - Will You Still Love Me Tomorrow?

Етикети:

1 Comments:

Blogger Biser Sable said...

това за сензационно за четене нещо е абсолютно вярно! преди време си водих нещо като дневник и като си препрочитам писанията, ме връхлитат много спомени (забавни и не само), но най-важното е, че виждам през колко неща съм преминала и това ми дава сили!
<3

11 октомври, 2011 13:11  

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home