понеделник, февруари 14, 2011

Почти година

Все си повтарях, че не съм писала от доста време. Ама това доста време взе, че се оказа повече от 9 месеца. Които аз не усетих - или тъкмо напротив, голямата част от тях ги усетих толкова болезнено, че все едно бях изтръпнала и всичко минаваше покрай мен ееееей така. После се случиха разни неща, после други не се случиха, после почнаха да се случват много работи наведнъж и реших най-сетне да задействам колелото. Измъкването от блатото е приоритет и прерогатив не само на Мюнхаузен, ще знаете.
И едновременно с това, всичко стана много лично. От работите, за които някак не искаш да пишеш нито в нета, нито в дневник, нито никъде. Защото думите понякога обезценяват преживяванията.
2010 година беше тежка и пълна с уроци. И никак не драматизирам - струва ми се, че беше една от двете години, в които претърпях значително развитие като личност. Не е като да съм циклила на едно място през останалото време, но яките шамарчета, които проверяват пичовщината ми, са нещо, което трябва да бъде отделено от инерцията.
Дали съм пич? Не знам, времето ще покаже. Четох си разни светивалентински постове тук отпреди 3 години и направо не можах да се позная в прочетената агресия. Сега съм се кротнала доста, но - за сметка на това - се научих как да не позволявам да ми се качват на главата и къде точно минава границата, дето ако я преминеш в общуването си с мен, ще ти се види тесен светът. Или, с други думи, станала съм извънредно благ и мил човек, който обаче няма да си остави магарето в калта и който, струва ми се, започна да се вглежда по-внимателно в хората около себе си, търсейки Нещо. Може би това беше и един от най-значимите уроци от изминалата година: част от хората ми станаха интересни, спрях да гледам на тях като на лабораторни плъхчета и започнах да се замислям повече за мотивацията и действията им; за онова, което казват (което е източник на големи драми понякога, честно), за онова, което не казват и за онова, от което имат нужда.

Но много въпроси все още стоят без отговор. А кълбото прежда - ах, каква изненада! - отново се заплита. Колкото до 2011... избягвам да правя планове, защото както казваше героинята на Сандра Бълок в "Докато ти спеше": "Слава Богу, че баща ми бе прав - нещата невинаги се подреждат според плановете ти." Или нещо такова. Просто ще гледам да поддържам тоя курс - новите посоки пред мен също са интересни, а някои от тях ме карат да вярвам, че цялото това време не е било изгубено и блъскането, което на моменти ми се е струвало лишено от смисъл, всъщност си е заслужавало, защото ме извежда на пътека, която исках да намеря отдавна. Нататък: каквото-такова и колкото-толкова. Тая работа с плановете не действа.

И още нещо. Искам да се върна. Този блог ми липсва(ше). Разказвала съм ви защо никът ми във форума на СУ е Търговецът на кристал, струва ми се - вече не запъвам крака пред промените. Осъзнавам, че някои са за добро, а с други не мога да се боря. Но продължавам да държа на взжните за мен константи - нещата, които са си все същите около мен и за които мога да се хвана, когато всичко останало пропада. Е, блогът ми е събрал толкова бесове през годините, че ако седне да го чете някой, който ме познава слабо или не е познава хич, ще се хване за главата. :) И с право - ама то малко ли преживявания са кодирани по някакъв начин тук... Идеята ми е, че все още си държа на константите и блогът ми е една от тях. А и имам да наваксвам откъм куклен театър ехеееееей...

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home