сряда, юли 22, 2009

5 години, 7 месеца и 5 дни

Не че съм ги смятала умишлено - понякога мозъкът си прави разни шегички, особено когато сметките са така лесни. От толкова време не бях гледала "Тоска" на сцена. Не защото не са я поставяли. Умишлено, целенасочено, съзнателно я избягвах.
...
Но да се върнем на нестройния разказ, който има за цел да ви светне как точно се озовах в Лондон. В началото на сезона се бях зарекла, че ще ходя в Ла Скала и дори бяхме започнали да кроим планове с един познат, който е в Милано по програма за студентски обмен. Бяхме решили и конкретното заглавие - "Аида", и почти конкретна дата - края на юни. В деня, в който пускаха билетите в продажба обаче нямах достъп до Интернет и, съответно, 2 дни по-късно установих, че билети няма. Ама като казвам няма, имам предвид, че в рамките на тези 2 дни са били изкупени всички билети за всички 6 спектакъла, които, на всичкото отгоре, бяха след цели 3 месеца.
И като ме хвана яд, та реших да видя къде ще пее Брин Терфел по същото време. Имам особен сантимент към него, ако и разбирачите да не го долюбват твърде. Проверявам аз - хоп - щял да пее Скарпия в Кралската опера през юли, а билетите ги пускаха след 6 дни.
Скарпия, Ренато и Родриго са любимите ми оперни персонажи, така че колебание нямаше. Вече си бях научила урока и, съответно, бях паркирана пред компютъра цял час преди заветния момент. Става 10 AM лондонско време, пускат билетите и бааааам! Сайтът блокира. Та ме препращаха по опашки, та ми се извиняваха - след рефрешване на всеки 2 минути, най-сетне успях да вляза в 8 вечерта (пак тяхно време). Както можете да се досетите, бяха разпродадени цели спектакли и извадих истински късмет, че според плановете, трябваше да пътувам за последните представления, а за тях все още имаше места. Иначе щях да видя билети през крив макарон...
...
Простете, че не се разпростирам върху причините, но "Тоска" ми е много любима опера. И много важна такава. И се радвам, че спектакълът беше добър, защото иначе щях да се ядосам. Какво ми хареса? По ред на номерата - хареса ми режисурата. Беше съвсем традиционна, нямаше нищо, което да те накара да се чешеш и чудиш (ако и Тоска да се опита наистина да убие Скарпия с горещ восък, след като вече го беше "убила" сценично с нож), спектакълът беше пищен, героите бяха такива, каквито ги познаваме от оперната драматургия (щото, простете, ама Родриго и Карлос - гейове, ми идва в повече като режисьорска интерпретация (не че е било невъзможно, разбира се ;)).
За пръв път чувам Каварадоси, който да ме накара да не отписвам последно действие. Нерядко съм казвала, че за мен тая опера свършва с финала на второ действие, но Марчело Джордани извади глас, съвсем равностоен на този на Брин Терфел и направи много интересен Каварадоси, без да се отнася и да театралничи. И тъй като тия двете са детските болести на почти всички тенори, не мога да не отбележа отсъствието им у Джордани.
Като се отвори дума за Брин Терфел, неизменно чувам едно и също: малък му бил гласът, затова пеел с Чечилия Бартоли. Оставям настрана факта, че тя не ми е любимка, но че ги харесвам във варианта 2 в 1. Пожелавам на всички певци да имат толкова "малки" гласове, с които да запълват съвсем немалкото пространство на Ковънт Гардън без остатък.
В Te Deum-а бе всичко, което искам да чуя и видя у всеки баритон, който има претенцията да пее Скарпия. Аман от пенсионери, на които им текат лигите по Тоска. Скарпия не е стар, не е слаб, не е луд, не е истеричен. Скарпия е еманацията на всичко онова, което характеризира мъжа. И Брин Терфел успя да го случи на сцената, без почти да помръдне. То е като при говора - няма нужда да крещиш, за да накараш някого да изтръпне; така и при него - нямаше нужда да кръжи из сцената, размахвайки юмруци, за да накара кръвта ти да застине. Просто плуваше във въздуха - с цялото си почти двуметрово тяло. Беше направо елегантен, обран и абсолютно притеснително страховит. А, да - и макар да няма нищо, ама нищо красиво във външността си по принцип и да бе силно гримиран, излъчваше сексапил. Не знам как стана това, но такъв е моят Скарпия и се радвам, че уелсецът се справи. Чак да те хване яд, че го убиха. :)
Нели Миричою замени Дебора Фойгт в ролята на Тоска и, признавам, ме разочарова. Допада ми като Виолета - дори много (покрай нея открих цялата съвременна румънска школа), но като Тоска ме разочарова. Не беше сигурна, бе твърде истерична (не в играта - прокрадна се в гласа й) и на сцената се загуби до двамата наистина прекрасни партньори, които имаше.
Оркестърът ме усмихваше през цялото време. Настоятелната, увличаща сила на онези толкова характерни мелодии на Пучини - е, там беше. Без колебание, страховито, жестоко.
...
Забавно е колко неща се промениха в тези 5 години, 7 месеца и 5 дни. Всъщност, забавно не е думата. По-скоро интересно. Може би и иронично. Важното в случая е, че сключих примирие с "Тоска". Време беше.

Етикети:

вторник, юли 21, 2009

На опера като на параолимпиада

... или един нов прочит на историята за куцо, кьораво и сакато - с все оперните фантоми барабар.
Звучи нелепо. И беше такова - ама и колко, колко хубаво! Съжалявам, че трябва да го кажа, но подозренията ми за абсолютната липса на култура в голяма част от българската публика се потвърдиха безусловно. Ще ви разправям за публиката в Лондон. Залата на Кралската опера е огромна - и по време на трите спектакъла, на които присъствах, не звънна телефон. Нито един. Нито веднъж. И никой не ръкопляскаше насред някоя ария, щото му е хрумнало (даже Марчело Джордани не си получи аплаузите след "E lucevan le stelle", щото в края й няма подходяща пауза).
Същата тази публика обаче може и да се забавлява и доказателство за това бе спектакълът на "Севилският бръснар". Всички очакваме началото, залата се пръска по шевовете (нямаше нито едно празно място, огледах внимателно от птичи поглед) - но вместо диригента, излиза една мила дама, която след дълга поредица извинения казва, че има лоши новини. Колин Лий, който трябваше да видим и чуем в ролята на Алмавива, се разболял. Ооообаче се съгласил да играе, така че имахме един призяпващ напразно граф, вършеещ из сцената, а гласът бе подсигурен от друг тенор, чието име не запомних, уви (но се справи отлично). Застанал човекът в ъгъла на авансцената и пее, а Лий щъка нагоре-надолу, обаче си отваря устата в идеален синхрон. Да живеят диригентите!
С това обаче лошите новини не свършиха. Същата мила дама ни информира, че Джойс ДиДонато, която аз просто умирах да чуя, е счупила крака си по време на премиерата. Всяка друга примадона би отказала останалите спектакли, но Джойс се оказа корава мацка и се появи на сцената. В инвалидна количка (ето и интервюто с американката, а това с пожеланието "break a leg" е жестоко сбъдване на черния хумор на практика). И не само това, ами и отигра чудесно всичко, а гласът й е вълшебен и бесните аплодисменти накрая на "Una voce poco fa", "Dunque io son", както и на финала на самата опера бяха повече от заслужени. Мога да си представя, че това изпитание съвсем не е леко, но тя бе блестяща - и умилително чаровна, забавна, духовита. Истинско съкровище.
Изобщо, представете си картинка - тенорът, който си отваря устата като в мултипликационно филмче, а гласът му идва от другия край на сцената и Розина в инвалидна количка с цикламени пухчета и още по-цикламен гипс, за да е в тон с костюма. Беше си смешно до сълзи - а най-нелепото бе, че именно обстоятелства, несвързани с операта, докараха зрителите до почти истеричен хилеж. Възпитано се смяха - ама се смяха. Много.
Критиката явно харесва Пиетро Спаньоли, който замени заболелия преди месец Саймън Кийнлисайд (исках да го чуя, ама... нищо, друг път). И като се има предвид, че това бе негов дебют в Ковънт Гардън, не мога да не призная, че бе успешен - обаче в конкретната ситуация (то наистина домът на Бартоло бе същинска болница!) останалите просто откраднаха шоуто на Фигаро и (до известна степен) го обезличиха, което бе тъжно, защото Спаньоли има приятен глас, демонстрира актьорски умения, постара се много и изгради един наистина позитивен образ.
Феручо Фурлането е... е... *търси думата*... огромен. Слушала съм доста негови записи и се зарадвах, че ще мога да го чуя и наживо. Продължавам да мисля, че вече е възрастен за Филип в "Дон Карлос" (следващия му ангажимент с Кралската опера), но като дон Базилио бе просто неотразим. Бях на абсолютно последния ред и въпреки това гласът му сякаш ме обгръщаше, достигаше до мен от всички кътчета на залата. Казано накратко, подът потрепери, а нямаше земетресение.
Алесандро Корбели пък направи един очарователен доктор Бартоло - от тези, дето не можеш да им се сърдиш, нито да им се смееш, нито да ги съжаляваш - просто такива, дето си заслужават да ги обичаш и да им прощаваш, а вероятно и да ги разбереш. Беше комичен - дори много - но и много човешки. И пя великолепно ("Un dottor della mia sorte" винаги ме е карала да настръхвам, понеже си е нечовешки зор).
Погледнах какво казва критиката за режисурата на спектакъла - е, според преобладаващите мнения, не била особено добра. На мен пък ми хареса - светла, слънчева, ясна, без глупотевини и самоцелни "модерни" решения; същевременно обаче интересната сценография я пазеше от това да стане твърде "традиционна" (и оттам - скучна). Изобщо, спектакълът беше повече от увлекателен, наистина задържащ вниманието от-до. А гласовете бяха от друго измерение - там няма какво да се коментира. Такова нещо не съм чувала у нас (с точно 2 изключения - при това, в 2 конкретни спектакъла), а не съм в операта от вчера. Нито от онзи ден. Беше просто гениално - това е единствената точна дума. Съвършено преживяване.

Етикети:

Когато сезонът в България свърши...

15 юли, светла дата... мрънках неотдавна аз. Нарочно не исках да ви казвам какво ми предстои тогава - не че съм фаталистка, просто очаквах нещо неминуемо да се прецака и не исках да се хваля наляво и надясно с предстоящото пътуване.
Как се озовах в Лондон ще разкажа в някой от следващите материали. Въпросът е, че на 28 април бях горда притежателка на билети за цели 3 спектакъла на Кралската опера (известна още като Ковънт Гардън) - "Бал с маски", "Севилският бръснар" и "Тоска". За Лондон и неговите трудови хора ще ви разказвам в отделен пост, защото го заслужават. Същото важи и за "Севилският бръснар", и за "Тоска", която всъщност бе първопричината да се отправя към Англия. Не съвсем, де, но това ще го бистря утре, защото наистина е забавно как една затворена врата неизбежно води към други - но отворени.
За "Бал с маски" ще ви разкажа съвсем накратко, защото конкретният спектакъл не си заслужава виртуалното мастило. Че не беше лош, не беше - да би се случил в Националната опера в София, би предизвикал фурор.
Рамон Варгас (Рикардо) и Елена Манистина (Улрика) си го изпяха. Толкова. Не че операта предразполага към особени демонстрации на актьорски заложби у певците, но те си бяха откровено скучни. Със същия успех можеха да пеят и концертно изпълнение. Анна Кристи обаче бе прекрасна - нищо извън традиционния образ на Оскар, но как само го изпя! Това с пълненето на душата може да е клише, но в този случай работи с пълна сила. Уви, не така стояха нещата с Анхела Марамбио, която има огромен глас, клонящ обаче по-скоро към мецосопран и Далибор Йенис, когото ми хвалиха преди време.
Ренато е сред тримата ми любимци измежду баритоновите герои - а, както неведнъж е ставало дума, баритонът пък е любимият ми глас. Ето защо се отнасям много ревниво към цялата партия и особено към "Eri tu..." Словакът обаче звучеше сякаш се намира или в тръба, или в баня, озвучена с микрофони. Да не говорим и че артикулира изключително странно срички, състоящи се от "л" и гласна - то просто трябва да се чуе. На "Севилският бръснар" се запознах с двама българи, които изказаха на глас нещото, което аз мислех от предната вечер - Петър Данаилов би се справил много по-добре от Йенис. Не бих могла да бъда по-съгласна, наистина.
Режисурата бе фатална - щом по едно време сценични работници се появиха на сцената, за да разчистват сцената за последната картина... нелепите ливреи, в които бяха напъхани, съвсем не помогнаха за поправяне на лошото впечатление. Очевидно бе работено на принципа "Влез отляво, погледни я, забий пета и пей, после излез отдясно".
Оркестърът обаче бе разкошен - свирят като за последно, извадиха мелодии, които не бях чувала с "нашия" оркестър; и не мога да си изкривя душата - зарадвах се, когато видях името на Васко Василев в програмата. Вероятно има нещо вярно в приказката за пророка в собствената му страна - факт е обаче, че се задържа доста дълго като концертмайстор на Кралската опера.
После ще ви разказвам за "Севилският бръснар" и публиката в Ковънт Гардън. Но веднага ще ви издам една тайна - това бе най-добрият спектакъл, който съм гледала (и слушала) досега.

Етикети: