На опера като на параолимпиада

... или един нов прочит на историята за куцо, кьораво и сакато - с все оперните фантоми барабар.

Звучи нелепо. И беше такова - ама и колко, колко хубаво! Съжалявам, че трябва да го кажа, но подозренията ми за абсолютната липса на култура в голяма част от българската публика се потвърдиха безусловно. Ще ви разправям за публиката в Лондон. Залата на Кралската опера е огромна - и по време на трите спектакъла, на които присъствах, не звънна телефон. Нито един. Нито веднъж. И никой не ръкопляскаше насред някоя ария, щото му е хрумнало (даже Марчело Джордани не си получи аплаузите след "E lucevan le stelle", щото в края й няма подходяща пауза).

Същата тази публика обаче може и да се забавлява и доказателство за това бе спектакълът на "Севилският бръснар". Всички очакваме началото, залата се пръска по шевовете (нямаше нито едно празно място, огледах внимателно от птичи поглед) - но вместо диригента, излиза една мила дама, която след дълга поредица извинения казва, че има лоши новини. Колин Лий, който трябваше да видим и чуем в ролята на Алмавива, се разболял. Ооообаче се съгласил да играе, така че имахме един призяпващ напразно граф, вършеещ из сцената, а гласът бе подсигурен от друг тенор, чието име не запомних, уви (но се справи отлично). Застанал човекът в ъгъла на авансцената и пее, а Лий щъка нагоре-надолу, обаче си отваря устата в идеален синхрон. Да живеят диригентите!

С това обаче лошите новини не свършиха. Същата мила дама ни информира, че Джойс ДиДонато, която аз просто умирах да чуя, е счупила крака си по време на премиерата. Всяка друга примадона би отказала останалите спектакли, но Джойс се оказа корава мацка и се появи на сцената. В инвалидна количка (ето и интервюто с американката, а това с пожеланието "break a leg" е жестоко сбъдване на черния хумор на практика). И не само това, ами и отигра чудесно всичко, а гласът й е вълшебен и бесните аплодисменти накрая на "Una voce poco fa", "Dunque io son", както и на финала на самата опера бяха повече от заслужени. Мога да си представя, че това изпитание съвсем не е леко, но тя бе блестяща - и умилително чаровна, забавна, духовита. Истинско съкровище.

Изобщо, представете си картинка - тенорът, който си отваря устата като в мултипликационно филмче, а гласът му идва от другия край на сцената и Розина в инвалидна количка с цикламени пухчета и още по-цикламен гипс, за да е в тон с костюма. Беше си смешно до сълзи - а най-нелепото бе, че именно обстоятелства, несвързани с операта, докараха зрителите до почти истеричен хилеж. Възпитано се смяха - ама се смяха. Много.

Критиката явно харесва Пиетро Спаньоли, който замени заболелия преди месец Саймън Кийнлисайд (исках да го чуя, ама... нищо, друг път). И като се има предвид, че това бе негов дебют в Ковънт Гардън, не мога да не призная, че бе успешен - обаче в конкретната ситуация (то наистина домът на Бартоло бе същинска болница!) останалите просто откраднаха шоуто на Фигаро и (до известна степен) го обезличиха, което бе тъжно, защото Спаньоли има приятен глас, демонстрира актьорски умения, постара се много и изгради един наистина позитивен образ.

Феручо Фурлането е... е... *търси думата*... огромен. Слушала съм доста негови записи и се зарадвах, че ще мога да го чуя и наживо. Продължавам да мисля, че вече е възрастен за Филип в "Дон Карлос" (следващия му ангажимент с Кралската опера), но като дон Базилио бе просто неотразим. Бях на абсолютно последния ред и въпреки това гласът му сякаш ме обгръщаше, достигаше до мен от всички кътчета на залата. Казано накратко, подът потрепери, а нямаше земетресение.

Алесандро Корбели пък направи един очарователен доктор Бартоло - от тези, дето не можеш да им се сърдиш, нито да им се смееш, нито да ги съжаляваш - просто такива, дето си заслужават да ги обичаш и да им прощаваш, а вероятно и да ги разбереш. Беше комичен - дори много - но и много човешки. И пя великолепно ("Un dottor della mia sorte" винаги ме е карала да настръхвам, понеже си е нечовешки зор).

Погледнах какво казва критиката за режисурата на спектакъла - е, според преобладаващите мнения, не била особено добра. На мен пък ми хареса - светла, слънчева, ясна, без глупотевини и самоцелни "модерни" решения; същевременно обаче интересната сценография я пазеше от това да стане твърде "традиционна" (и оттам - скучна). Изобщо, спектакълът беше повече от увлекателен, наистина задържащ вниманието от-до. А гласовете бяха от друго измерение - там няма какво да се коментира. Такова нещо не съм чувала у нас (с точно 2 изключения - при това, в 2 конкретни спектакъла), а не съм в операта от вчера. Нито от онзи ден. Беше просто гениално - това е единствената точна дума. Съвършено преживяване.