5 години, 7 месеца и 5 дни

Не че съм ги смятала умишлено - понякога мозъкът си прави разни шегички, особено когато сметките са така лесни. От толкова време не бях гледала "Тоска" на сцена. Не защото не са я поставяли. Умишлено, целенасочено, съзнателно я избягвах.

...

Но да се върнем на нестройния разказ, който има за цел да ви светне как точно се озовах в Лондон. В началото на сезона се бях зарекла, че ще ходя в Ла Скала и дори бяхме започнали да кроим планове с един познат, който е в Милано по програма за студентски обмен. Бяхме решили и конкретното заглавие - "Аида", и почти конкретна дата - края на юни. В деня, в който пускаха билетите в продажба обаче нямах достъп до Интернет и, съответно, 2 дни по-късно установих, че билети няма. Ама като казвам няма, имам предвид, че в рамките на тези 2 дни са били изкупени всички билети за всички 6 спектакъла, които, на всичкото отгоре, бяха след цели 3 месеца.

И като ме хвана яд, та реших да видя къде ще пее Брин Терфел по същото време. Имам особен сантимент към него, ако и разбирачите да не го долюбват твърде. Проверявам аз - хоп - щял да пее Скарпия в Кралската опера през юли, а билетите ги пускаха след 6 дни.

Скарпия, Ренато и Родриго са любимите ми оперни персонажи, така че колебание нямаше. Вече си бях научила урока и, съответно, бях паркирана пред компютъра цял час преди заветния момент. Става 10 AM лондонско време, пускат билетите и бааааам! Сайтът блокира. Та ме препращаха по опашки, та ми се извиняваха - след рефрешване на всеки 2 минути, най-сетне успях да вляза в 8 вечерта (пак тяхно време). Както можете да се досетите, бяха разпродадени цели спектакли и извадих истински късмет, че според плановете, трябваше да пътувам за последните представления, а за тях все още имаше места. Иначе щях да видя билети през крив макарон...

...

Простете, че не се разпростирам върху причините, но "Тоска" ми е много любима опера. И много важна такава. И се радвам, че спектакълът беше добър, защото иначе щях да се ядосам. Какво ми хареса? По ред на номерата - хареса ми режисурата. Беше съвсем традиционна, нямаше нищо, което да те накара да се чешеш и чудиш (ако и Тоска да се опита наистина да убие Скарпия с горещ восък, след като вече го беше "убила" сценично с нож), спектакълът беше пищен, героите бяха такива, каквито ги познаваме от оперната драматургия (щото, простете, ама Родриго и Карлос - гейове, ми идва в повече като режисьорска интерпретация (не че е било невъзможно, разбира се ;)).

За пръв път чувам Каварадоси, който да ме накара да не отписвам последно действие. Нерядко съм казвала, че за мен тая опера свършва с финала на второ действие, но Марчело Джордани извади глас, съвсем равностоен на този на Брин Терфел и направи много интересен Каварадоси, без да се отнася и да театралничи. И тъй като тия двете са детските болести на почти всички тенори, не мога да не отбележа отсъствието им у Джордани.

Като се отвори дума за Брин Терфел, неизменно чувам едно и също: малък му бил гласът, затова пеел с Чечилия Бартоли. Оставям настрана факта, че тя не ми е любимка, но че ги харесвам във варианта 2 в 1. Пожелавам на всички певци да имат толкова "малки" гласове, с които да запълват съвсем немалкото пространство на Ковънт Гардън без остатък.

В Te Deum-а бе всичко, което искам да чуя и видя у всеки баритон, който има претенцията да пее Скарпия. Аман от пенсионери, на които им текат лигите по Тоска. Скарпия не е стар, не е слаб, не е луд, не е истеричен. Скарпия е еманацията на всичко онова, което характеризира мъжа. И Брин Терфел успя да го случи на сцената, без почти да помръдне. То е като при говора - няма нужда да крещиш, за да накараш някого да изтръпне; така и при него - нямаше нужда да кръжи из сцената, размахвайки юмруци, за да накара кръвта ти да застине. Просто плуваше във въздуха - с цялото си почти двуметрово тяло. Беше направо елегантен, обран и абсолютно притеснително страховит. А, да - и макар да няма нищо, ама нищо красиво във външността си по принцип и да бе силно гримиран, излъчваше сексапил. Не знам как стана това, но такъв е моят Скарпия и се радвам, че уелсецът се справи. Чак да те хване яд, че го убиха. :)

Нели Миричою замени Дебора Фойгт в ролята на Тоска и, признавам, ме разочарова. Допада ми като Виолета - дори много (покрай нея открих цялата съвременна румънска школа), но като Тоска ме разочарова. Не беше сигурна, бе твърде истерична (не в играта - прокрадна се в гласа й) и на сцената се загуби до двамата наистина прекрасни партньори, които имаше.

Оркестърът ме усмихваше през цялото време. Настоятелната, увличаща сила на онези толкова характерни мелодии на Пучини - е, там беше. Без колебание, страховито, жестоко.

...

Забавно е колко неща се промениха в тези 5 години, 7 месеца и 5 дни. Всъщност, забавно не е думата. По-скоро интересно. Може би и иронично. Важното в случая е, че сключих примирие с "Тоска". Време беше.