вторник, юли 21, 2009

Когато сезонът в България свърши...

15 юли, светла дата... мрънках неотдавна аз. Нарочно не исках да ви казвам какво ми предстои тогава - не че съм фаталистка, просто очаквах нещо неминуемо да се прецака и не исках да се хваля наляво и надясно с предстоящото пътуване.
Как се озовах в Лондон ще разкажа в някой от следващите материали. Въпросът е, че на 28 април бях горда притежателка на билети за цели 3 спектакъла на Кралската опера (известна още като Ковънт Гардън) - "Бал с маски", "Севилският бръснар" и "Тоска". За Лондон и неговите трудови хора ще ви разказвам в отделен пост, защото го заслужават. Същото важи и за "Севилският бръснар", и за "Тоска", която всъщност бе първопричината да се отправя към Англия. Не съвсем, де, но това ще го бистря утре, защото наистина е забавно как една затворена врата неизбежно води към други - но отворени.
За "Бал с маски" ще ви разкажа съвсем накратко, защото конкретният спектакъл не си заслужава виртуалното мастило. Че не беше лош, не беше - да би се случил в Националната опера в София, би предизвикал фурор.
Рамон Варгас (Рикардо) и Елена Манистина (Улрика) си го изпяха. Толкова. Не че операта предразполага към особени демонстрации на актьорски заложби у певците, но те си бяха откровено скучни. Със същия успех можеха да пеят и концертно изпълнение. Анна Кристи обаче бе прекрасна - нищо извън традиционния образ на Оскар, но как само го изпя! Това с пълненето на душата може да е клише, но в този случай работи с пълна сила. Уви, не така стояха нещата с Анхела Марамбио, която има огромен глас, клонящ обаче по-скоро към мецосопран и Далибор Йенис, когото ми хвалиха преди време.
Ренато е сред тримата ми любимци измежду баритоновите герои - а, както неведнъж е ставало дума, баритонът пък е любимият ми глас. Ето защо се отнасям много ревниво към цялата партия и особено към "Eri tu..." Словакът обаче звучеше сякаш се намира или в тръба, или в баня, озвучена с микрофони. Да не говорим и че артикулира изключително странно срички, състоящи се от "л" и гласна - то просто трябва да се чуе. На "Севилският бръснар" се запознах с двама българи, които изказаха на глас нещото, което аз мислех от предната вечер - Петър Данаилов би се справил много по-добре от Йенис. Не бих могла да бъда по-съгласна, наистина.
Режисурата бе фатална - щом по едно време сценични работници се появиха на сцената, за да разчистват сцената за последната картина... нелепите ливреи, в които бяха напъхани, съвсем не помогнаха за поправяне на лошото впечатление. Очевидно бе работено на принципа "Влез отляво, погледни я, забий пета и пей, после излез отдясно".
Оркестърът обаче бе разкошен - свирят като за последно, извадиха мелодии, които не бях чувала с "нашия" оркестър; и не мога да си изкривя душата - зарадвах се, когато видях името на Васко Василев в програмата. Вероятно има нещо вярно в приказката за пророка в собствената му страна - факт е обаче, че се задържа доста дълго като концертмайстор на Кралската опера.
После ще ви разказвам за "Севилският бръснар" и публиката в Ковънт Гардън. Но веднага ще ви издам една тайна - това бе най-добрият спектакъл, който съм гледала (и слушала) досега.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home