Хофман разказва

Мда, Хофман разказва за любовните си неудачи в последната премиера на Националната опера. Това заглавие има един основен недостатък - съчетава в себе си двете ми любими неща и ме прави особено пристрастна. Спектакълът може да бъде колкото оперен, толкова и куклен - и в постановката на Карталов това се е случило. От друга страна, може да е не само куклена, ами и да бъде превърната в опера на ужасите. Опити са правени и в тази посока и усилието е явно - без обаче да се стига до крайности (това мога да си го пожелая за по-натам, макар да са малко заглавията, които "носят" на това).
Злото бе много зло и много изразително зло (евала за което). Перуките ме убиха обаче - имах усещането, че са оскубали Мартин Илиев от баритоновия му период. То бива еднаква прическа, бива, ама все едно бяха върнали Марто в басовия ключ с машина на времето. :) :) :) А доброто пък бе толкова добро, колкото миловиден и абсолютно loveable може да бъде Костадин Андреев на сцената. Не знам дали е дефект в моята партида, ама като го видя, все искам да го гушкам, да го гушкам... много си го обичам. Но за него - по-после. Трите разказа (плюс пролога и епилога) бяха направени много адекватно, като мой абсолютен фаворит бе сцената с Оливия (куклата, разбита на парчета от Копелиус), а Диана Василева се справи феноменално с ужасно, ужасно трудната Les Oiseaux Dans La Charmille, без да остави и най-малкото впечатление за усилие - нещо повече, сцената й с Хофман изискваше и чисто физическа... работа, което, освен всичко, би накарало всеки мъж на мястото на тенора да се... смути немалко. Малко певци биха се навили на подобно нещо (Косьо Андреев също е от тях, между другото), обикновено схемата при трудните арии е: "Забивам петичка в земята, изпявам я, пък после ще правя каквото кажеш".
И всичко изглеждаше невероятно сладко. Ама точно сладко. И чаровно, и невинно, и естествено. Макар че нарекох тази сцена "Кондомените хора" (или е умишлено търсено, или художникът на костюмите е осъзнал творението си на премиерата и оттогава до днес още се смее с глас), тя определено ми стана любима, наред с финала на второ действие (с баркаролата), който се доближаваше пределно плътно до идеята ми за опера на ужасите и който беше просто безумен. Страховит. Болен. Прекрасен. Брррр... Искам пак, един вид. :)
Имам да ви разправям още доста, но май ще ви го спестя. Само искам да подчертая много, ама много дебело, че се радвам невероятно много за формата на Костадин Андреев. След миналия сезон и безкрайните (сякаш) проблеми, нещото се случва и много се надявам да не е единично събитие и възстановяването му да е пълно. Далеч съм от мисълта, че ще стигне онова ниво от годините на първите ми спомени от него, но отново доказва, че неслучайно бе първият ми любим оперен певец. Истинско щастие бе да чуя аплодисментите за него тази вечер и, най-вече, да чуя пеенето му. В актьорско отношение продължава да ме изненадва изключително приятно - това прави впечатление и в спектакъла като цяло: операта отстъпва част от позициите си пред театъра и вярвам, че ако има заглавие, където това трябваше да се случи, то това бе тъкмо "Хофманови разкази". Може би имаше и малко прекален ентусиазъм на моменти, но това е сред детските болести на оперните певци и щом не пречи на спектакъла, не трябва да им връзваме кусури. :) В този ред на мисли - още 2 думи за Косьо - разчитам, че когато успее да уравновеси всичко (да запази актьорската линия и да обере съвсем мъничко емоциите, концентрирайки се върху пеенето), ще бъде отново на върха. Защото го заслужава.

Изобщо, прекрасна постановка. Да сте ме чували (пардон, чели) да пиша нещо подобно досега? Е, за всичко си има причина. Дано запазят линията, тоя спектакъл е просто бисер. Време беше.

Празно

Сега се връщам от спектакъл на ДКТ Стара Загора. Мда, "Храбрият оловен войник". Не знам дали помните - но ви бях разказала как плаках, когато го гледах почти-премиерно (тъй де, на втората премиера) през септември.
И после се чувствах смачкана, но много жива. Да... ама тогава си позволих да се нарева като малко магаренце/голямо магаре/нещо-твърде-разстроено и единствено Ники Тъмното стана свидетел на случилото се. Ерго, можех да си плача и двойно по-дълго и всичко щеше да е файн.
Днес обаче бях в средата на реда, в центъра на залата и хлипането трябваше да бъде преборено някакси. Стиснах зъби (до изскърцване) и в паузата между финала и пускането на осветлението в салона за аплаузите, трих сълзи самоотвержено, сърдито - какво ти "сърдито", направо яростно. И всичко беше уж чудесно.
Не е честно да са толкова разкошни и да ме разплакват така - никак даже не е честно (поне не бях сама - зад мен едно момиче си хлипаше съвсем явно). И това, като имате предвид, че уж са опитали да балансират малко спектакъла, вкарвайки повече шеги и светли моменти в началото. Даже ми се сториха в повече - окей, знаете, че хората така и така ще плачат накрая.... ами че оставете ги да се наплачат, колко му е?
Първият път, когато гледах спектакъла, беше истинска трагедия. Сега ми е трудно да съм толкова категорична, но фактите са налице. Шеметите разплакаха и проф. Атанас Илков, който седеше на моя ред и мислеше, че вероятно никой не го вижда.
...
Сега ми е празно. Много, много празно - явно невинаги е полезно да триеш сълзи с юмруче в тъмното. Понякога е редно да се наревеш като идиотка със слаба нервна система, за да можеш да се усмихнеш широко след това. Катарзис? Вероятно. Тая вечер ми избяга. Утре ще се гоним повторно с него в "Малката русалка" - отново тяхна продукция, очевидно следваща същата линия.

Просто не знам

Много исках да започна с цитат от песен като заглавие - ама те са толкова много! И всички се блъскат, бутат се, препускат из главата ми и ме карат да се смея с глас.
Аз не мога да пея. Това не го крия. И твърдя, че много трудно ще проговоря италиански, защото ми звучи ужасно чуждо в устата. Но тая вечер пях повече, отколкото съм пяла през последните.... знам ли, сигурно 5 години. И все на италиански. И в момента светя и много, ама много искам да разказвам.
Преди 4 години, когато "Ricchi e poveri" идваха в България, ми бяха последната грижа. Беше 6 май 2005, а аз съвсем не мислех да ходя на концерта им. Не че нямах желание, просто приоритетите ми бяха други. А, да - и получих предложение за брак. Тогава, де, тогава - на 6 май 2005.
Днес, 4 години и 6 дни по-късно, съм все още категорично неомъжена. Ама пък ходих на концерта на "Ricchi e poveri". :)
Преди да ми заобяснявате нещо за възрастта на хората, които ги слушат, държа да отбележа, че половината публика бе съставена от хора моя възраст, които скачаха, пяха, пляскаха, радваха се - точно както правих и аз. Едва тая вечер си дадох сметка, че знам огромна част от песните им съвсем наизуст - от-до. И беше твърде прекрасно.
А тия италианци са големи шемети. Не знам откъде намират толкова енергия, как поддържат такова слънчево, светло излъчване - неуморими и разкошни. Такива са. И са безкрайно обичани от мен.
Истината е, че слушам побъркващо много музика. Но (извън операта) вечните ми любимци са (и ще останат) "Smokie" и "Ricchi e poveri". Детска любов, тийн тръпка, по-улегнали емоции... И усмивка. Това са те за мене.

Концертът продължи 2 ч 20 минути. Пяха почти нон-стоп, след двайстата песен им изгубих бройката. Сега се опитах да ги възстановя, стигнах до 19 (20 с инструментала на пианиста им), но имаше още поне 3-4, които ще изплуват по-късно. Излишно е да споменавам, че залата се взриви на "Sara perche ti amo", "Mamma Maria" и, разбира се, "Che sara". За мое учудване, хората приеха със също толкова голяма радост и една моя ужасно любима песен, която обаче смятах за по-малко популярна: "Come vorrei". Като бях на 13 и уж учех за изпити, си я слушах на една касетка и мислех колко подходяща би била за саундтрака на "Октопод" - за една конкретна сцена. Смятайте колко съм учила тогава, всъщност. :) :) :)

И, изобщо, изпяха всичките ми любими песни (без две, но не мога да искам невъзможното, де), дори изпълниха една, която, забележете! - не бях чувала, но вече ми е абсолютно любима. За "Sei la sola che amo" става дума. Ама че песен се оказа това! А с "Cosa sei" ме поразплакаха. Хубаво де, само ми се насълзиха очите. Малко. Един мъж от публиката изведе жена си на пътечката между блоковете и си танцуваха, все едно бяха само двамата - сякаш в пълната Зала 1 на НДК нямаше никой друг. Cheesy, huh? Мне. Просто мило.

А импровизирания сетлист ще го пусна тук, за да си ги имам написани бяло на черно. Не че има опасност да забравя емоцията, но ето, че 3-4 песни ми избягаха, ужас. Ето защо е и "импровизиран" - още повече, че са поразбъркани (но откриха с "Ciao Italy" и закриха с "Made in Italy" и бис на "Sara perche ti amo"). Нека. :) Хаха, даже ще ги пусна с линкове:

"Ciao Italy"
"Se m'innamoro"
"Acapulco"
"Sei la sola che amo"
"Hasta la vista"
"E penso a te" (тази беше към края и като я чух, направо издивях от кеф :) Една от песните, които се оказа, че знам просто така - неочаквано, но дума по дума)
"Canzone d'amore"
"Voulez vous danser" (моля, не гледайте клипа)
"Mamma Maria" (дали не пях и не скачах, м?)
"Sara perche ti amo" (същата работа. А, да - нямам ударени буквички, сори :))
"Cosa sei" (ама тя наистина е много хубава, а онези двамата няма да ги забравя)
"Come vorrei" (един от любимите ми техни текстове - пък и любима песен изобщо)
"Che sara" (като знам колко съм я пяла самичкааа... ама тя ми се получава добре, впрочем. Ениуей - култовата песен за море, любов... и още нещо. Толкова е прекрасна, че дори не ме е яд, задето е толкова... "комерсиална")
"Dimmi quando" (май само тази не ми е сред съвсем любимите)
"La prima cosa bella"
"M'innamoro di te"
"Parole e musica" (уви, няма я в тюба. Песента е на Анджела и е разкошна - а и тя дръпна такова слово, преди да я изпее...)
"Made in Italy" (а тази иииизобщо не очаквах да я изпеят. И аз не знам защо - май щото я обичам ужасно много и не вярвах да извадя чак такъв късмет. Ама на' - с нея закриха, а аз и мацката до мен му ударихме аааама и танците. Забавното е, че точно тоя текст не го знам добре, та затова се обаждах само на "о шери, шери..." - като всички, де :))
И съвсем за финал повториха "Sara perche ti amo".
...
Kато дръпна чертата, от "моите" песни не изпяха само "L'ultimo amore" (абе... не я ли пяха, всъщност???) и "Un diadema di ciliege", ама за нея не съм се и надявала.
...
Искам пак. Искам! Сега ме извинете - отивам да светя.

P.S. Ако някой от присъствалите на концерта намине оттук, моля, нека ми напише песните, които пропускам, че има да се чудя. Благодаря.