Празно

Сега се връщам от спектакъл на ДКТ Стара Загора. Мда, "Храбрият оловен войник". Не знам дали помните - но ви бях разказала как плаках, когато го гледах почти-премиерно (тъй де, на втората премиера) през септември.
И после се чувствах смачкана, но много жива. Да... ама тогава си позволих да се нарева като малко магаренце/голямо магаре/нещо-твърде-разстроено и единствено Ники Тъмното стана свидетел на случилото се. Ерго, можех да си плача и двойно по-дълго и всичко щеше да е файн.
Днес обаче бях в средата на реда, в центъра на залата и хлипането трябваше да бъде преборено някакси. Стиснах зъби (до изскърцване) и в паузата между финала и пускането на осветлението в салона за аплаузите, трих сълзи самоотвержено, сърдито - какво ти "сърдито", направо яростно. И всичко беше уж чудесно.
Не е честно да са толкова разкошни и да ме разплакват така - никак даже не е честно (поне не бях сама - зад мен едно момиче си хлипаше съвсем явно). И това, като имате предвид, че уж са опитали да балансират малко спектакъла, вкарвайки повече шеги и светли моменти в началото. Даже ми се сториха в повече - окей, знаете, че хората така и така ще плачат накрая.... ами че оставете ги да се наплачат, колко му е?
Първият път, когато гледах спектакъла, беше истинска трагедия. Сега ми е трудно да съм толкова категорична, но фактите са налице. Шеметите разплакаха и проф. Атанас Илков, който седеше на моя ред и мислеше, че вероятно никой не го вижда.
...
Сега ми е празно. Много, много празно - явно невинаги е полезно да триеш сълзи с юмруче в тъмното. Понякога е редно да се наревеш като идиотка със слаба нервна система, за да можеш да се усмихнеш широко след това. Катарзис? Вероятно. Тая вечер ми избяга. Утре ще се гоним повторно с него в "Малката русалка" - отново тяхна продукция, очевидно следваща същата линия.