Хофман разказва

Мда, Хофман разказва за любовните си неудачи в последната премиера на Националната опера. Това заглавие има един основен недостатък - съчетава в себе си двете ми любими неща и ме прави особено пристрастна. Спектакълът може да бъде колкото оперен, толкова и куклен - и в постановката на Карталов това се е случило. От друга страна, може да е не само куклена, ами и да бъде превърната в опера на ужасите. Опити са правени и в тази посока и усилието е явно - без обаче да се стига до крайности (това мога да си го пожелая за по-натам, макар да са малко заглавията, които "носят" на това).
Злото бе много зло и много изразително зло (евала за което). Перуките ме убиха обаче - имах усещането, че са оскубали Мартин Илиев от баритоновия му период. То бива еднаква прическа, бива, ама все едно бяха върнали Марто в басовия ключ с машина на времето. :) :) :) А доброто пък бе толкова добро, колкото миловиден и абсолютно loveable може да бъде Костадин Андреев на сцената. Не знам дали е дефект в моята партида, ама като го видя, все искам да го гушкам, да го гушкам... много си го обичам. Но за него - по-после. Трите разказа (плюс пролога и епилога) бяха направени много адекватно, като мой абсолютен фаворит бе сцената с Оливия (куклата, разбита на парчета от Копелиус), а Диана Василева се справи феноменално с ужасно, ужасно трудната Les Oiseaux Dans La Charmille, без да остави и най-малкото впечатление за усилие - нещо повече, сцената й с Хофман изискваше и чисто физическа... работа, което, освен всичко, би накарало всеки мъж на мястото на тенора да се... смути немалко. Малко певци биха се навили на подобно нещо (Косьо Андреев също е от тях, между другото), обикновено схемата при трудните арии е: "Забивам петичка в земята, изпявам я, пък после ще правя каквото кажеш".
И всичко изглеждаше невероятно сладко. Ама точно сладко. И чаровно, и невинно, и естествено. Макар че нарекох тази сцена "Кондомените хора" (или е умишлено търсено, или художникът на костюмите е осъзнал творението си на премиерата и оттогава до днес още се смее с глас), тя определено ми стана любима, наред с финала на второ действие (с баркаролата), който се доближаваше пределно плътно до идеята ми за опера на ужасите и който беше просто безумен. Страховит. Болен. Прекрасен. Брррр... Искам пак, един вид. :)
Имам да ви разправям още доста, но май ще ви го спестя. Само искам да подчертая много, ама много дебело, че се радвам невероятно много за формата на Костадин Андреев. След миналия сезон и безкрайните (сякаш) проблеми, нещото се случва и много се надявам да не е единично събитие и възстановяването му да е пълно. Далеч съм от мисълта, че ще стигне онова ниво от годините на първите ми спомени от него, но отново доказва, че неслучайно бе първият ми любим оперен певец. Истинско щастие бе да чуя аплодисментите за него тази вечер и, най-вече, да чуя пеенето му. В актьорско отношение продължава да ме изненадва изключително приятно - това прави впечатление и в спектакъла като цяло: операта отстъпва част от позициите си пред театъра и вярвам, че ако има заглавие, където това трябваше да се случи, то това бе тъкмо "Хофманови разкази". Може би имаше и малко прекален ентусиазъм на моменти, но това е сред детските болести на оперните певци и щом не пречи на спектакъла, не трябва да им връзваме кусури. :) В този ред на мисли - още 2 думи за Косьо - разчитам, че когато успее да уравновеси всичко (да запази актьорската линия и да обере съвсем мъничко емоциите, концентрирайки се върху пеенето), ще бъде отново на върха. Защото го заслужава.

Изобщо, прекрасна постановка. Да сте ме чували (пардон, чели) да пиша нещо подобно досега? Е, за всичко си има причина. Дано запазят линията, тоя спектакъл е просто бисер. Време беше.