неделя, януари 18, 2009

Сори, Брулен

По-рано ви казах, че трябва да видя премиерното заглавие на СКТ - "История за чайка и банда котараци". Признах и че изпитвам сериозни съмнения, защото режисурата е дело на Катя Петрова, която прави и "Ние, врабчетата" - един доста... скучноват спектакъл, който не бих гледала отново, дори и заради Драги ми господине.
Обаче чайката и котараците са прекрасни. Особено котараците. Всичките. Ама и чайката. И двете.
Истината е, че на тоя спектакъл не му личат "басамаците" (режисьорска му работа, какво да го правиш), от които е сглобен. Т.е. тъкмо напротив - епизодите са много ясно отделени чрез промените в декора и персонажите, които участват в тях, но шевовете в пачуърка не личат, защото енергията си върви съвсем гладко и (без)крайно чаровно.
За актьорския състав не смея много да говоря, защото всички са сладури, а и защото имам чувството, че съм станала неофициален PR на Румен Гаванозов. Досега съм го виждала забравящ, напомнящ, пътуващ, мечтател, скептик, метеоролог... със сигурност забравям нещо, но схванахте идеята. Вече го видях и като "мама" - отговорна, загрижена, обичаща "мама" на малко чайче. К'во като е котарак (да се подразбира и "мъжки")? Някой казал ли е, че котараците не могат да се грижат за малки чайчета с цялата непохватна, но и всеотдайна любов, която единствено те биха могли да изпитат?
Знаете ли... мисля си, че само някой, който не може да лети, би могъл да те научи да го правиш - важното е желанието му да го стори да надхвърля табуто и собствената му невъзможност. Мисълта ми върви тромаво, а действието в спектакъла хвърчи... Затова не ме слушайте мене - просто гледайте постановката. Гарантирам ви, че ще ви хареса. "Мамма!"
А музиката на Стоян Роянов Я-Я е потресаващо добра, възможно най-адекватната за подобен спектакъл. Сценографията заслужава нестихващи аплодисменти - много моя, признавам (ако и да предпочитам марионетки, хехе). В рамките на час на сцената се случиха изключително пълнокръвни образи - изградени по-солидно от тези, които много от драматичните артисти творят в "сериозните" театри. Финалът избухна като връх на енергията (и така трябва да бъде, писна ми от половинчати финали, където енергията пада, когато най не трябва), сюжетът е повече от увлекателен, а актьорите очевидно се забавляваха точно толкова, колкото и публиката (намигване към Мая Бежанска - "Чакай. Устройството е мексиканско." - после що съм обичала кукларите!).
Изобщо, "История за чайка и банда котараци" е едно от най-интересните неща, които съм виждала напоследък. Думата е тъкмо интересен. И пълноценен. И истински. И много последователен, дори привидно простичък. Абе, разкошен. Такова нещо май съм казвала само веднъж за постановка на СКТ досега, затова -доверете ми се. Аз вече съм запланувала различни вътрешни хора, които трябва да го видят и с които ще го гледам пак. Търсете си билети около десети ред, за да видите цялата картинка, без да развалите магията (при подобна сценография и кукли, това е много възможно да се случи).
Колкото до заглавието - да, цитат от текста е. Да, спектакълът е номиниран за ИКАР. Нещо обаче ми подсказва, че Нещото пак няма да се случи. Сори, Брулен. Другите номинирани са "Красавицата и Звяра" на ДКТ-Варна (свалям шапка за разкошната сценография на Мариета Голомехова, но, уви, вече видях моя вариант на тази история в спектакъла на ДКТ-Стара Загора, който, мисля, бе пропуснат някак случайно миналата година) и "Малкият принц" на ДКТ-Пловдив. Обичам пловдивчани - много ги обичам. Но съм обречена да не вярвам на нито един театър, засилил се да поставя точно това заглавие. Има още 3 месеца. Много ми се ще да бъркам.

Етикети:

четвъртък, януари 15, 2009

Ай, ай, ай, с какво открих 2009-та

Ужасно много обичам спектакли с (пред)история. Това е нещото, което често спасява нещо, което иначе не ми е харесало, но в случая не бе така. Дали ми е харесало, или и (пред)историята не можа да го спаси, ще разберете сами след малко.
Миналата година, точно по това време, един мъж ме спря на пл. "Славейков". Мен, разбира се, мама ме е учила, че с непознати не бива да говоря, ама тоя беше от познатите непознати, защото започна с паролата "Обичаш ли да ходиш на театър?". Обичам, казвам аз. Ами тогава, така и така, да те поканя на един спектакъл по Бегбеде... нататък историята я знаете, а това, разбира се, бе самият Зорбас Николаско.
Тогава не си взех билет, защото при комбинацията от "шизофренен" и "Бегбеде", веднага ми изплува образът на Сава, който обаче беше при брат си в Япония, та нямаше как да идем заедно. И сега, докато бях в Стара Загора, Миро ми пише, че е срещнал някакъв странен човек (и т.н.т. - виж историята по-горе) и си бил взел два билета за 14-ти. Чудесно, казвам аз, и без това му се каня отдавна.
Естествено, след този разговор, забравям напълно, докато Миро не ми напомня на 14-ти със среднощен sms. Пак по-добре така, отколкото да ми бе звъннал 5 минути преди началото с думите: "Къде си?"

Well... мястото е "Backstage" - един много приятен клуб, компанията е чудесна, а очакванията - нулеви. За безопасност на движението, един вид. Аз, по принцип, гледам с много добро око на спектаклите в алтернативни пространства, защото те обикновено се правят от алтернативни хора. Маги Митева, например, някога играеше "Туп-туп" и "1'67" в "Три уши". Разбира се, понякога различието е твърде самоцелно и резултатите - безсилие с претенции, но то това се случва и в големите театрални салони, в резултат от терзанията на някои от големите имена.
Та... за Заро. Той, предполагам, ще отрече (защото знам, че шета из нета) написаното непосредствено по-долу, но, неволно или не, подражава на Баташов в твърде голяма част от спектакъла. Като се почне от закачките с публиката (впрочем, съвет - обуздай си малко подставените лица, сам не разбираш колко ти пречат на моменти. Обери ги малко, сериозно!), излизането от роля, за да се скара за някой забравен мобилен телефон, изгонването на режисьора Камен Костов от клуба, мимиките и култовия разговор по телефона, когато трябваше да обяснява на една дама, че я обича, и в това време си чоплеше зъбите и се опитваше да си натика ръката до лакътя в гърлото (Баташов пък си лъскаше обувките), дори интонацията в началото (историята с кучетата) и историята на Баташов за ергенското парти. Дори и финалът с "Аз ви обичам. Обичайте се и вие." Едно към едно. Който е гледал двата спектакъла, ще знае за какво говоря, очевадно е.
Но пак - не се лъжете. Спектакълът е интересен, провокативен е, без да напуска границите на нормалното (които, признавам, при мен са малко по-широки); абе - спектакъл с история и спектакъл, който гради история, защото Заро не е от хората, които биха си оставили магарето в калта. Евалла му правя за което, впрочем.
Шизофренен е дума, която наистина описва доста добре "Екстази" - но е малко пресилена. Просто това е типът театър, който подхожда на място като "Backstage" и на актьор като Заро. Забавен, сериозен, леко циничен, екстравагантен и оп! - провокиращ. Провокира те да заемеш позиция, след като излезеш от клуба - това, аджеба, хареса ли ти, или не. Абе, съвсем като Бегбеде, който не ми е твърде любим, но когото заобичах още мъничко след снощи. Просто защото Заро явно си го обича и много държи да ни го покаже по начина, по който той го разбира. Което мен ме устройва идеално, защото, усетя ли любов към спектакъла по време на самото представление, великодушно прощавам разни дреболии.
Да, липсва му мъничко хореография в движенията (е, не, Заро, не казвай, че не може и пипкавостта да се изпипа - знаеш, че е възможно :)), на моменти енергията пада прекалено, но актьорът знае какво и защо прави. Надявам се. Щото ако не знае, то налучква доста добре. :)

Вярно, не съм завършила PR, но във ФЖМК придобих представа за това и онова и, трябва да ви кажа, че много уважавам Заро - той се занимава съвсем сам с изграждането на имиджа си и успява на 100% в това свое начинание. Почти всеки го е срещал или гледал и, респективно, има съответното мнение. Огромна част от мненията за него като човек, са негативни, но ми се ще да вярвам, че и това е част от играта. Важното е да няма безразлични. :) Колкото до егото - точно аз нямам право да го виня за каквото и да е, защото не страдам от излишна скромност. Само му се радвам, че вярва в себе си до самообожествяване. Че твори митология около спектакъла и че всеки път го играе "за последно". Сигурно се е заричал публично двайсетина пъти, но продължава да обикаля около Попа и "Славейков", разпитвайки: "Обичаш ли да ходиш на театър?"

На 28-ми ще се самопогребва (ох, не питайте, нали ви обясних за PR-a, който си прави съвсем професионално), вадейки "мръсна" премиера под нов псевдоним. Спектакълът се казва "Червена точка-18" и аз определено ще го гледам. Защото, някакси, вярвам, че ако има актьор, комуто да позволя да ми говори "мръсотии" от сцената (и да му дам шанс да ми хареса), това вероятно ще е Заро. Просто защото ама хич не му пука.

* Тук ще вмъкна един мъничък съвет... ама наистина мъничък. Убедена съм, че пак е част от пиар-стратегията, пък и не съм кой знае какъв фен на Камен Донев, но, Заро, ако четеш това - внимавай с гаврите от сцената. Човек има право на вкус, пък бил той и лош. ;) За фамозното наливане на водката мога само да те поздравя и да ти кажа "Наздраве!" И не, не отговаряй, не отговаряяяяяяй! :)

Етикети:

вторник, януари 06, 2009

Да пием за...

Ахаааааа! ИзненадАх ли ви, дето има една дума? Празниците тъкмо привършиха (ако сте успели да слаломирате успешно между Ивановците, разбира се), пък мен пак на пиене ме влече - че и вас подлъгвам... Но така е - когато човек има повод да пие, ще пие. Някои пият от радост, други - от мъка, трети, разбира се, от сутринта. Четвърти най-редовно пият по една студена вода, а за такива като мен пиенето за нещо си е по-скоро идея, отколкото реална практика. И добре, че е така, че иначе черният ми дроб щеше да скимти крайно нажалено.
Писах, че трябва да пием за константите - за всички неща, които очертават пътеката като малки и безкрайно важни камъчета, без които всичко би било просто една безтегловност без препинателни, пътни и прочее знаци. И ситуацията щеше да е, както пеят Smokie (няма как, почваме новата година с тях) - "how do you get there when there's nowhere to go". И когато те наскачат лудите или се озовеш седнал на поредния кръстопът, виждаш познатата пътека. И ти е ясно, че е тя. Тя и никоя друга, защото и ти си точно ти, а не някой друг.
Снощи гледах един филм - If Only - псевдопоучителен, леко наивен, но нелош, в крайна сметка. Та там имаше един лаф - повечето хора всъщност знаят какво искат. Може да не знаят как да го постигнат, но знаят какво наистина искат. Абсолютно.
Днес имах 2 интересни разговора. Непровокирани от мен, напълно независими един от друг, с относително непознати хора - получих признания, които не съм търсила и които наистина не очаквах. И мъглата пак се вдигна, за да видя, че пътеката винаги ще е там и винаги ще ме чака. Интересно е, че предният път, когато това се случи - и когато признанието бе толкова значимо, че, оглеждайки се стъписано, се запитах дали се случва на мен - бе ден преди 24 май - момент, в който аз изчезвам. Поне за малко.
Затова и днес се смях от сърце. Много. Беше светло - въпреки схванатото нервче и съвършено безумните задачи, мисълта за които ме съсипва. Всички те са някакви пресечки, в които трябва да се навра с надеждата да събера някое и друго диамантче или бонус-точки. Накрая обаче знам, че пак се връщам на главния път, който павирам сама за себе си. Бавно - може би по-бавно, отколкото бих желала - но методично и, ще ми се да вярвам, неотклонно.
Ето защо предлагам да пием за всички, които ме питат какво ще правя с толкова дипломи и какво ще е следващото. Всъщност, вие пийте за тях. Аз ще пия за това, че знам отговорите. И за това, че съм пич. И за това, че утре татко има рожден ден.

Етикети: