Сори, Брулен

По-рано ви казах, че трябва да видя премиерното заглавие на СКТ - "История за чайка и банда котараци". Признах и че изпитвам сериозни съмнения, защото режисурата е дело на Катя Петрова, която прави и "Ние, врабчетата" - един доста... скучноват спектакъл, който не бих гледала отново, дори и заради Драги ми господине.
Обаче чайката и котараците са прекрасни. Особено котараците. Всичките. Ама и чайката. И двете.
Истината е, че на тоя спектакъл не му личат "басамаците" (режисьорска му работа, какво да го правиш), от които е сглобен. Т.е. тъкмо напротив - епизодите са много ясно отделени чрез промените в декора и персонажите, които участват в тях, но шевовете в пачуърка не личат, защото енергията си върви съвсем гладко и (без)крайно чаровно.
За актьорския състав не смея много да говоря, защото всички са сладури, а и защото имам чувството, че съм станала неофициален PR на Румен Гаванозов. Досега съм го виждала забравящ, напомнящ, пътуващ, мечтател, скептик, метеоролог... със сигурност забравям нещо, но схванахте идеята. Вече го видях и като "мама" - отговорна, загрижена, обичаща "мама" на малко чайче. К'во като е котарак (да се подразбира и "мъжки")? Някой казал ли е, че котараците не могат да се грижат за малки чайчета с цялата непохватна, но и всеотдайна любов, която единствено те биха могли да изпитат?
Знаете ли... мисля си, че само някой, който не може да лети, би могъл да те научи да го правиш - важното е желанието му да го стори да надхвърля табуто и собствената му невъзможност. Мисълта ми върви тромаво, а действието в спектакъла хвърчи... Затова не ме слушайте мене - просто гледайте постановката. Гарантирам ви, че ще ви хареса. "Мамма!"
А музиката на Стоян Роянов Я-Я е потресаващо добра, възможно най-адекватната за подобен спектакъл. Сценографията заслужава нестихващи аплодисменти - много моя, признавам (ако и да предпочитам марионетки, хехе). В рамките на час на сцената се случиха изключително пълнокръвни образи - изградени по-солидно от тези, които много от драматичните артисти творят в "сериозните" театри. Финалът избухна като връх на енергията (и така трябва да бъде, писна ми от половинчати финали, където енергията пада, когато най не трябва), сюжетът е повече от увлекателен, а актьорите очевидно се забавляваха точно толкова, колкото и публиката (намигване към Мая Бежанска - "Чакай. Устройството е мексиканско." - после що съм обичала кукларите!).
Изобщо, "История за чайка и банда котараци" е едно от най-интересните неща, които съм виждала напоследък. Думата е тъкмо интересен. И пълноценен. И истински. И много последователен, дори привидно простичък. Абе, разкошен. Такова нещо май съм казвала само веднъж за постановка на СКТ досега, затова -доверете ми се. Аз вече съм запланувала различни вътрешни хора, които трябва да го видят и с които ще го гледам пак. Търсете си билети около десети ред, за да видите цялата картинка, без да развалите магията (при подобна сценография и кукли, това е много възможно да се случи).
Колкото до заглавието - да, цитат от текста е. Да, спектакълът е номиниран за ИКАР. Нещо обаче ми подсказва, че Нещото пак няма да се случи. Сори, Брулен. Другите номинирани са "Красавицата и Звяра" на ДКТ-Варна (свалям шапка за разкошната сценография на Мариета Голомехова, но, уви, вече видях моя вариант на тази история в спектакъла на ДКТ-Стара Загора, който, мисля, бе пропуснат някак случайно миналата година) и "Малкият принц" на ДКТ-Пловдив. Обичам пловдивчани - много ги обичам. Но съм обречена да не вярвам на нито един театър, засилил се да поставя точно това заглавие. Има още 3 месеца. Много ми се ще да бъркам.