вторник, декември 15, 2009

Please don't tell me how the story ends...

Покрай тия малки и големи радости, които сама си създавам и които съвсем умишлено, нарочно и прочее се стремя да забелязвам, бях позабравила, че животът не е цветя, рози и тук-таме някой неприятен изпит, след който въздъхваш с облекчение и си пускаш плейъра да дъни любима музика на макс, отброявайки дните до събитието.
И точно защото в подобни моменти явно човек се нуждае от шамарче, което да го поосвести малко, си получих моето заслужено такова. Но трябваше ли да бъде за сметка на друг човек? Все едно ме вкараха в 3D филм със сюжет от онези, които са ми твърде любими. Стига да не ги виждам пред себе си в делника; стига да не ги живея аз самата; стига да не ги живеят хора, за които ми пука.
Защото - вие не ме познавате, но да си кажа - аз много, ама страшно много и страшно често рева на филми. За сметка на това, за да се разплача за нещо в реалния живот, драмата трябва да е пълна и, освен това, да става дума за мен самата (егоистче, go figure). Да, ама не.
Майната му на европейското кино, което иначе толкова обичам. Добрите хора не заслужават тъжни развръзки.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home