сряда, декември 23, 2009

Craciun fericit!

Това би трябвало да значи "Весела Коледа", но тъй като румънският ми стига само до знанието, че любимият ми сериал се казва "Ледже ши ордине - интенти криминали" (мога да го напиша и на румънски, де), може и да бъркам. Факт е обаче, че "Коледа" на тоя толкова странен език наистина е "Крачун". Оставяме питането къде е Малчо и ще ви разправям за Букурещ.
А то има доста за разказване, дори ако изключим концерта, на който, както се досещате, ще отделя специален пост. Мнях-мнях.
Тръгваме ние с Илианка от София в четвъртък през нощта. По принцип трябваше да пътувам с мама, но тя се разболя и се случиха едни екшъни по намиране на спътник, защото "не можеш да тръгнеш сама, не ги знаеш какви са там..." Сещате се.
Та тръгваме ние и моя милост отцепва в блажен сън, още преди да сме излезли от София. И добре, че съм проспала пътя - само усетих, че по едно време спряхме. А ние сме чакали на Бяла около час. Навън - люта зима. Пристигаме в Русе с 2 часа закъснение, до Букурещ закъснението расте още. Виелица, сняг безподобен, в Букурещ задръствания, каквито не можете да си представите. И автобусът ни изплюва на един булевард, по който фучат коли (фучат, защото беше почистен. Ама и за румънското чистене на сняг ще ви разправям...). Няма автогара, няма нищо - ясно е, че ще търсим хостела с такси.
Виждам аз едно свободно приближаващо такова и се хвърлям да го спирам - вътре: о, ужас! Дебел, мазен и много съмнително изглеждащ циганин с естествен гел по косата (обаче прилежно сресана назад) и пърхут, сипещ се по анцуга му. Той знае улицата, но не знае номера. Аз знам улицата, но... също не знам номера. Много сложно стана - особено като почна да ни върти из едни особени квартали и нарочно усилваше музиката, докато говореше по телефона (сякаш пък ние щяхме да разберем нещо).
Аз звъня по телефона на хостела, връзката прекъсва - решавам, че са ми затворили и вече окончателно се вбесявам. Криво-ляво го намираме и с това проблемите ни свършват.
Сега ще ви кажа защо. Хостелът се казва YMCA Universitaria Hostel и го препоръчвам най-горещо на всеки, който има път натам. Още с пристигането ни, домакинът Богдан ни предложи да ни даде най-голямата стая, ако сме склонни да изчакаме около час, докато се освободи и я почистят. Ние си оставихме багажа и той ни даде карта на града, като ни разпита къде искаме да отидем и ни начерта маршрута по нея, предупреждавайки ни за всички "опасности", за които трябва да внимаваме. Направо блокирах от толкова информация. :)
Излизаме, за да вземем билетите за концерта, които ме чакат в офиса на Eventim, който се намира на.... абе, далеч си беше. А ние намръзнахме като за световно. Истината обаче е, че каквото и да разправят за румънците, са страшно отзивчиви хора, наистинаготови да помогнат. И не говоря само за Богдан, който е абсолютен бонбон, ами и за случайните хора, които дори не говореха английски, но си умираха да ни показват пътя по картата.
А в Букурещ е трудно да се ориентираш - уличките са едни малки, криви, сменят си имената. Много, много объркано, наистина. накрая си дадохме сметка, че единствено от хостела до залата сме вървяли в някакво подобие на права линия. :)
Прибираме се в хостела и очаквам да си занесем багажа към стаята и да ни дадат спално бельо. Няма такова нещо - Богдан ни посреща и ни дава единствено ключ. Качвайки се в стаята, установяваме, че багажът ни вече е там, леглата са оправени и в стаята е толкова топло, че спокойно можеш да си стоиш по тениска.
Изобщо, тоя хостел е много славно местенце. Някога е бил детска градина и атмосферата все още е запазена - качила съм много снимки във Фейсбуук, лесно ще разберете какво имам предвид.
Това обаче не е всичко. В деня, когато си тръгвахме, Богдан беше излязъл и жена му е опита безуспешно да ни извика такси. Аз я питах дали ще стигнем до 4, когато тръгва автобусът ни и някакви такива дреболии. Тръгнахме, хванахме си такси и докато чакахме на автогарата (където един дядо държеше под якето си гларус, който го кълвеше настървено), вратата се отвори и влезе... Богдан. Целият зачервен, личеше си, че е бързал, за да не ни изпусне. Аз се шашнах тотално - реших, че сме забравили нещо. Нищо подобно - човекът дошъл (в това адско движение - защото там то наистина е кошмарно) да ни пожелае приятен път и весела Коледа. Е, как да си помисля за друг хостел или дори хотел следващия път, когато в YMCA Universitaria е чисто, топло, евтино и хората са такива!
Че правя реклама - правя. Но тук става дума за нещо повече от печелене на клиенти. Такова отношение се среща много рядко, защото наистина ви говоря за ужасно сърдечни хора, които очевидно обичат това, което правят.
Иначе в Букурещ беше студено (даже с Илианката се будалкахме, че са се родили нови два устойчиви израза:"гостоприемен като Богдан" и "студено като в Букурещ"). Видях се с Рембранд отново (имат 3 негови оригинала в Художествената галерия), Моне, Тинторето, Ван Ейк, Пол Синяк и разни други мои скъпи (буквално) приятели. За пръв път в живота си ядох качамак, научих Илиана да яде шоколад и дори успяхме да се приберем в България навреме, за да се явя на един ужасно важен тест.
А най-забавното беше, че влизайки в таксито на връщане от автогарата, установих, че песента, която върви по радиото в този момент, е "Oh Carol" на Smokie. С Илианката се поздравихме взаимно с нея и знаех, че с теста и всичко останало нещата ще бъдат наред.
Или, с други думи, макар да разбрахме какво им е на чужденците, когато идват у нас, попаднеш ли на правилното място, всичко се подрежда. :) Това е поуката от моята предколедна букурещка приказка.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home