вторник, декември 05, 2006

Когато се сбъдват мечтите...

Ама как се познаваааам… колко добре се познавам! Знаех си аз, че спортният дух и жаждата за рекорди (Citius, Altius, Fortius, сеш’те се), които дремят летен сън, маскирани нейде у мен, ще се събудят с бойни викове още щом първата снежинка, отпусната от Началството, ги докосне.

След като стана болезнено ясно, че от мен скиор няма да излезе (така де, нито ще съм новата Магдалена Форсберг (не я обичам, ама си я биваше…), нито Михаела Дорфмайстер), реших да се преориентирам спешно. И какво, моля ви се, роди болният ми мозък, както си кибичих под един надпис, който казваше Lavaan/Till fartyget/To the ship... Неволно се присетих за дамите, поставили рекорд по най-много…кхм… партньори в един „сеанс”. Подобни амбиции аз нямам, но думата ми бе за спането (кой както го разбира). Установих, че вероятно държа рекорда по най-много места, където човек е спал (в най-буквалния смисъл) в рамките на едно денонощие. Бърза рекапитулация – след 2 безсънни нощи поради емоции и крайни срокове, успях геройски да заспя в 3 различни финландски влака и едно такси във Вааса, а онова, което предстоеше да се случи, включваше блажено захъркване и в чакалнята на ферибота, 3 шведски влака, една гара, за която ще стане дума по-късно и още едно такси.

Като стана дума за Швеция, вероятно тук е моментът да се зачуди що съм дирила там (самоцензурирам се, вероятно някои от вас си задават въпроса по друг начин ;)). На, мечти… И онова чудовище, дето ми крещя, заглушавайки всичко, докато не му угодих и не миряса: „Заведи ме в Оооостерсуууунд, иначе ще направя такаааа, че да съжаляваш вееечно…” (представете си кукла-призрак с обработен глас и напръскана с фосфоресциращ спрей) И тъй като не исках да съжалявам вееечноооо, какво можех да направя – поведохме се двамата на разходка (при все, че 26-часово пътуване в едната посока трудно биха могли да минат за „разходка”).

В такива моменти усещам, че номерът с Търговецът на кристал няма да минава още дълго, тъй като онова чудовище ме повлече за косите право в посока към Мека. Впрочем, номерът вече не минава и пред мен самата, но пък за сметка на това осъзнах какво всъщност е имал предвид Коелю с този герой. Знаех си, че не може да бъде толкова просто…

Сега като се замисля, само много лудо същество може да се юрне само по нощите в страна, която не познава и да чака 3 часа влак на самотна гара в средата на нищото в 3 сутринта. Така де, не беше и съвсем само, понеже точно като във филмите на ужасите, се появи някакъв черен сомалиец (ама много черен, казвам ви), дето смяташе, че ще уговори въпросното същество да не се страхува от него, щото имал жена и 3 дъщери. Айде де, не на мене тия. Ама се прежалих, де (то не че имаше къде да ида) – в резултат на това си лафихме с него над час и половина, обсъждайки гражданските войни, емиграцията и световния мир, както и проблемите на международната журналистика. И всичко това, в 3 сутринта на световноизвестната шведска гара Онге.

Трябва да призная - късметлия съм, че стигнах изобщо дотам, като се има предвид, че Интернет ми изигра лоша шега и ме прати да чакам несъществуващ влак още в Умео. Там шоуто го спестявам, само ще кажа, че малко преди полунощ бях започнала да си търся хотел и ще споделя едно име – Агнета. Евалла й правя на тая жена, за нея е писана песента на Богданчето Карадочева: „Дано, дано, даноооо…” Та така, тя беше въпросното добро същество, което ме хвана за ръка и ме качи на един алтернативен влак, който в крайна сметка, ме отведе до Остерсунд по същото време и ми спести поне 3 бели кичура в косата. Не стига това, ами ми връчи и визитка, за да я търся „винаги, когато имам нужда”. На въпроса ми дали се очаква да й звънна в 2 през нощта и да и кажа, че съм in trouble, тя ми каза, че очаква точно това… Сами разбирате за какво говоря.

И така, сутринта на 30 ноември 2006, няколко минути след 7, смъкнах сака си на гарата в Остерсунд, а катедралата ме посрещна, обвита в мъгла и излязла сякаш от любовен роман от началото на миналия век.

Точно в този момент, застанала пред гарата, ухилена и безумно щастлива, осъзнах, че този блог неслучайно се нарича „В края на ноември”…
(to be continued later in the evening)

Етикети: