вторник, октомври 16, 2012

Как без малко щях да се татуирам

Добре де, малко излъгах. Много против доброволното жигосване съм, но ако е имало момент, в който съм била окей с мисълта да го сторя, то беше вчера. Разбира се, нямах идея точно какво искам да си нарисувам (само ориентировъчна тема), нито къде, нито пък къде в Прага да го направя, така че да е безопасно и да не ми смъкнат кожата от гърба, а само да я изрисуват. Та със скоростта, с която го реших, се и отказах, щото не съм съвсем изкукуригала (все още). Но самият факт, че тая мисъл ми хрумна и за секунда дори, показва, че явно наистина ми се случва нещо значимо. 
Когато писах предната публикация, асансьорът още не беше съвсем наясно накъде смята да тръгва. Имаше няколко бая значителни пропадания, които ме накараха да се съмнявам в себе си и в правилността на избора си, но от вече десетина дни насам се чувствам все по-добре и по-добре буквално с всеки изминал ден - а вчера на прибиране леко прехвърчах, дори. И вярвам, че посоката е правилна и че движението се осъществява по разписание. Хората тук говорят с мен като с колега, а не като със студент; шарени са до безобразие - ама не от тоя тип насилствена шареност, която, имайки за цел да те различи от другите, те уеднаквява с тях, тъй като и те се стремят към различност. Просто са шарени като характери и дори и просто общуването с тях си е (без)ценен опит. Да не говорим и че - като прост пример - за точно час и половина сценография научих повече, отколкото за 2 години и половина в НБУ. И че тъй като сметнахме, че този час и половина все пак ни е недостатъчен, говорихме с преподавателя, който почти моментално се съгласи да удвои часовете. Изобщо, нещата се случват - да, с малко изтощаващи темпове, но затишието у дома и без това бе успяло почти да ме съсипе, та подобно разнообразие е много добре дошло. 
Времето ми се усмихва, разходих се до Ичин, който се оказа абсолютно разкошен град (в събота  може да ида и до Карлови вари), ходя на театър почти всяка вечер и вече успях да изгледам доста емблематични неща, опитвам се да живея в чешкия ритъм и да се радвам на живота (пардон, последното ми идва отвътре) и с всяка фибра на тялото си усещам какво щастие е да имаш възможността да изживееш мечтата си.
И пак, и отново - не знам къде ще ме отведе тази пътека. Вариантите са много, а някои от тях сигурно не са ми и хрумнали дори. Но знам, че за моментът това е единствено вярното решение за мен; знам, че се и поразболях, но не ми и хрумва да си остана у дома и това моментно неразположение ми е по-скоро дразнител, отколкото драма. Знам, че последната почти една година беше смазваща за мен в психически и емоционален аспект (всъщност, едва сега си давам сметка точно колко съсипваща е била) и че за последните 10 дни тук се чувствам по-жива и смислена, отколкото през последните 10 месеца в България. Процесът е продължителен, но посоката е оздравяване - във всеки един смисъл. 

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home