сряда, ноември 21, 2012

Prales (Handa Gote)

Предполага се, че по това време трябва да спя. Сефте!
Обаче как се заспива, като днешното театрално преживяване ми махна главата и сега възглавницата ми е силно безработна. Очите ми са светнали като фарове на ЗИЛ, а в главата ми, която остана някъде в "Алфред" кънти: "I wanna wish you a merry Christmas, I wanna wish you a merry Christmas from the bottom of my heart... Feliz Navidad, Feliz Navidad...". Чак дотук го чувам, а театърът е в Холешовице (на 6 спирки с метрото оттук).
Тя историята с песента е редно да остане последна, ама така и така я отпочнах... Тъкмо снощи я слушах и си мислех колко нелепо би звучала в спектакъл и днес... оп! На сцената. Брутално добро попадение, а като я разпознах, ченето ми директно се срути, удряйки пода. Както казваше единият от великаните в "Храбрия шивач", "те' такъви каменци нема". Та и аз така: "те такъви съвпадъци нема!". Ама на', имало. 
Сещате се коя е песента, знаете я - жизнеутвърждаваща, радостна и... дойде като финал на спектакъл, който ме сгази от сцената, както са ме газили само "Крап" и "Храбрият оловен войник". Такава безнадеждност лъха от него, толкова категорично намерена на сцената, че не ти остава място за тълкуване. Шибана работа отвсякъде. Излизаш от театъра и осъзнаваш, че мразиш веселите песни в плейъра си и нервно ги превърташ, докато не го спреш съвсем. Музиката те дразни. Хората те дразнят. Не ти се прибира, защото си даваш сметка, че между 4 стени ще си съвсем като животно в клетка и че тоя пърформънс ти е опнал нервите като струна на diddley bow (инструмент, който - срам за мен - открих съвсем наскоро).
Така се бях захласнала по време на представлението, че се облегнах с цялата си тежест на ранената длан (попробих си една вена с резбарско ножче, та имах и преживявания в хирургията на спешното в петък по нощите) и приквичах от болка. И едновременно с това си дадох сметка, че това моето е нищо.
Изобщо, Prales/Deep Forest на Handa Gote е спектакъл, който ти жигосва съзнанието със съвсем конкретни картини - кулата от камъни, раненото животно/човек, което обикаля сцената с канара на гърба си и едва достига до малката тенджерка с вода... Абе, трябва да се види. Спектакълът е почти без думи и не му и трябват, нито пък биха били достатъчни, за да го опишат. В най-общи линии, е преживяване, което ти ебава майката (без никакво извинение). 
Обаче пък последната сцена също беше като кадър от уникално абсурден и доста брутален филм. Също и забавен, макар и по много извратен начин. Единият от актьорите, облечен в роба, подобна на тази на монасите от един от всичките ордени (няма да импровизирам с името, да не стане гаф), отгоре със сако на вариететен водещ (тъмносиньо със син брокат, класа!), мокър, защото се поливаха с "Кока-Кола", пее "Feliz Navidad", а зад него другият актьор със същата такава роба, също мокър, с маска на диво животно и огромен дървен чук в ръце. Замахна и... представлението свърши. А аз тия дни трябва да ида до "Алфред" да видя дали главата ми ще е готова да се прибере. Ако не е, не бих могла да я виня.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home