Super-Natural/Wariot Ideal

Онзи ден норвежецът разправяше много готин виц, който по същността си визуализираше лафа, че ако вържеш ръцете на италианец, той онемява. Та и аз сега се чувствам хем малко в безтегловност, хем с вързани ръце, хем поонемяла. 

Наистина - има толкова за разказване, а като че не би имало кой да го прочете. И ако преди някой можеше да потърси дадено заглавие в Гугъл и да попадне на блога ми, приемайки статията за съответния спектакъл като препоръка или предупреждение, сега това на практика е невъзможно. 

Чувствам се глупаво да ви разправям за нещата, които гледам тук. And yet, преживяването не се различава за мен самата като емоция от емоцията, предизвикана от спектакъл у дома. Та що пък да не си споделя - и без това никой не остана да ме чете вече. 

Това дълго предисловие има за цел да ви въведе (ужасно тромаво, признавам) в историята за онова, което ме сгази днес от сцената на едно от места за възможно най-алтернативен театър в Прага. По думите на човек, комуто бих се доверила, те са общо 4: Roxy/NOD, Ponec, Archa, Alfred ve dvoře.

Онзи ден ви разправях, че ще ходя да гледам Deep Forest на 20-ти в това последното място. Обаче междувременно реших да си причиня още нещо там, само че по-рано. Тази вечер. 

Ей, мааму стара. Трудно ми се изчерпват епитетите, обаче като свършат, ми идва да изпсувам звучно с надеждата да разберете емоцията ми. :) Мястото ме вдъхновява по начина, по който се радвам на Ателие 313. 

Значи, слизаш от метрото и тръгваш по едни съмнителни пътечки, които се намират под голям пътен възел, тип "детелина". След това драпаш през мъглата по още по-съмнителни улички в притихнал квартал и стигаш до безистен, през който влизаш във вътрешен двор на жилищен блок. Отваряш една метална врата и слизаш в мазето, където вдясно от теб има метална врата, като тия, с които затварят складовете в американските филми (и обикновено държат заложници вътре, ама това е друг въпрос). Зад тази врата е сцената. Пред теб има 2 закачалки от онези за сценични костюми, с накацали по тях дървени и пластмасови закачалки, на които можеш да си оставиш връхната дреха. Номерца няма. Предполагам, не се и краде. Вляво продават билетите, а до ticket office-a е входът за бара, който е още едно ниво под земята. 

Средна възраст на публиката - малко под 25 години, така като гледам. 

Спектакълът е нов, премиерата му е била преди 2 седмици и се надявам да се задържи, макар конкретно в тоя театър да играят по-скоро на проектен принцип, та няма гаранция, че ще го видим пак през декември. Казва се Super-Natural/Wariot Ideal и е дело на Томаш Прохазка, Войта Швейда и Ян Каливода и по описание от страницата на театъра, представлява ето това: "A "theatrilized" music concert evening. Synthetic theatre, the most fitting form for depicting the theme of struggle and survival. Stand-up comedy, monologues, scenic actions, dance, gentle acrobatics, a hint of circus clowning plus mississippi blues, rock, pathetic protest songs, popular heart-rending songs all on the theme of salvation (тук вметка от мен - никога не съм вярвала, че парче като Stayin' Alive на Bee Gees ще пасне толкова добре на театрално представление, още по-малко пък на такова. Ама на', адекватно беше - и то толкова адекватно, че и в момента си прибирам деликатно долната челюст нагоре, спомняйки си конкретната сцена)".

Обаче имайте предвид, че едно наглед така изчерпателно описание doesn't even begin to tell the story of the performance. Ей Богу, тоя един час нито го усетих, нито исках да свършва (чак усетих физическо разочарование, когато актьорите излязоха да се поклонят). И не, не разбрах текста, който не беше малко. И да, сигурна съм, че ако го бях разбрала, сега щях да пиша, че е гениален. И за пръв път наистина ме е яд, че все още не говоря чешки и разбирам съвсем малко. 

Но тоя спектакъл ти разравя сетивата така дълбоко, че се загнездва под рационалните пластове и не ти е нужно да го разбираш. Той просто се усеща - с безнадеждността, жестокостта, битката за надмощие и заедността; човека в необичайна ситуация; момента, в който исках да изкрещя на актьора да внимава, защото имах непреодолимото усещане, че ще се пореже с ножа, с който разрязваше дрехите си. Е, не се поряза, ама и в момента ми е пред очите - с бавните, почти ритуални движения на острието, а аз усещах, че съм синхронизирала дишането си с неговото. Абе, истината е, че за тоя спектакъл си е много трудно да се разказва, защото историята не подлежи на предаване в писан вид. Но експресивността му надмина всичко, което някога съм виждала (бия си тук главата да се сетя за друга постановка, която ми е въздействала така чисто сетивно и не мога и не мога да се сетя). Ако протегнеш ръка, би пипнал енергията при взаимодействието между актьорите, би докоснал театралното действие в най-оголената му същност. Ако това е алтернативният театър на Прага (макар да знам, че не е представителна извадка, уви), искам още от същото, моля!