Без заглавие (нарочно)

"All changes, even the most longed for, have their melancholy; for what we leave behind us is a part of ourselves. We must die to one life before we can enter another."

Това го оставих без заглавие, защото иначе трябваше да го нарека "Сбогувания", а то реално не са такива, но иначе щеше да стане много описателно. 

В една седмица си набутах толкова емоции, които - сами по себе си - могат да ми докарат сериозни проблеми (те хората и от по-малко получават инфаркт). За капак, ги съчетах с разни други (нямах избор). И манджата стана не с грозде, ами с мушмули направо. Само за да придобиете представа, да ви кажа, че в момента в София върви Панаирът на куклите, а аз не само не съм отишла на нито един спектакъл, ами и се сетих за откриването с един ден закъснение. Смятам, разбирате за какво става дума, при условие, че иначе през тази седмица въпросното събитие щеше да се е превърнало в безспорен център на цялото ми същество и съществуване. 

Никой не е умрял. Това е важно да се подчертае и да се знае, щото иначе някой може да се притесни. Проблемът обаче дойде, когато си дадох сметка, че трябва да кажа "Чао" на една камара народ и - най-вече - че вероятно Нищо Никога няма да бъде Същото. Подобно - може би да. Сигурно някои приятелства ще се заздравят (искрено се надявам това да се случи и ще положа съзнателни усилия да стане) - но просто няма да бъдат Същите. 

Краят на една ера, както казах на Нед. Май измежду всичките ми приятели той ми беше най-труден - за сбогуване, за оставяне. Тая дума много ме бъгва и ми е кофти, та кофти. Защото имам чувството, че оставям зад себе си 13 години, в които ми се случиха толкова много и толкова разнообразни неща, които вече няма да се върнат - 13 години, събрани в отношенията ми с него, тъй като той стана свидетел на всичко. И беше до мен през цялото това време - без да ме съди, за което (т.е. и за което) ще съм му вечно благодарна. Просто вече никога няма да се върнем във времето, в което една четворка по химия бе най-големият ми проблем и "сбогуването" ми с Нед ми даде да го разбера. 

Нед, Боби, Петя (която пък ще става леля), Стефан, еМ, Ес Кей, всички приятели от Форума на СУ. Тегавко е. Защото - пак казвам - те хората са си тук (или там, ама все тая, като се има предвид колко бързо се преодоляват разстоянията днес), но Нещата вече няма да бъдат Същите, колкото и усилия да полагаме. Искрено се надявам да греша. 

И дори няма да започвам да говоря за родителите ми или за Огнян. Че там вече си е е*ало майката, честно. 

Остава само да вярвам, че промяната наистина е за добро и да скоча. Вероятно със затворени очи, че ако ги отворя и се огледам, може да се уплаша. "Every ending is also a beginning - we just don't know it at the time. I'd like to believe that's true." Нали през май ви писах как ревах на финала на миналия сезон на "Престъпни намерения"? Е, и тогава имаше защо, и сега. Викам си: "Споко, Роки!" и си се смея на акъла. Но е факт, че вече няколко души ме поздравиха за смелостта и за това, че съм решила да си следвам мечтата. А оттам насетне - каквото, такова. 

И това наистина ще си го татуирам, ама много дълго, бе: ...because I finally understand there are things we don't want to happen but have to accept; lessons we don't want to know but have to learn and people we can't live without but have to let go." Макар и за малко. 

Следващата ми публикация ще бъде - живот и здраве - от там. :) Дотогава - поздрав с една песен, която всички знаете, но едва ли сте се заслушвали в текста.