My best friend, my worst enemy

Така кръстих и първия си албум със снимки от Прага във Фейсбуук. Очертава се да прекарам (не)известно време тук и се надявам до края на престоя ми да имам еднозначен отговор which is it to be. 

Много ми е трудно да я почна тая публикация, защото именно аз, човекът, дето непрекъснато говори за константи (присъствали са в почти всеки текст тук), си грабна шапката и остави всичко познато в името на една пътека, за която говореше често и по тия ширини и която го отведе до една врата, през която или трябваше да вляза, или пътеката зад мен щеше да се обезличи и вероятно да изчезне дори. Та така... нямах кой знае колко богат избор, защото влизайки през тая врата, признах, че съм се "съгласила със себе си" (цитат от случаен и абсолютно безценен разговор, случил се преди години), че съм пораснала достатъчно и че не ме е страх.

Разбира се, истината е, че всъщност се страхувам толкова много, че ми е трудно дори да го обясня. Но е истина и че срещнах подкрепа от толкова много хора, на които не би следвало да им пука кой знае колко за мен - но които очевидно (и изненадващо) вярват. В мен, в правилността на избора ми, в логиката на случване на събитията. 

Нямам никакви гаранции. Никой няма. Но положението беше "сега или никога" и избрах да бъде "сега". Винаги има време за "никога". 

Абстрактната пътека, която само аз си чувствах реална, споменавайки я доволно често из блога, се материализира след точно 11 години. И нямам никаква идея къде ще ме отведе, но й имам доверие - защото до голяма степен осмисляше живота ми през въпросните 11 години и го направи няколко идеи по-красив, по-пълноценен, по-истински, по-... жив.