WishOfShould'veCould'ves

Тоя лаф го чух в "Pushing Daisies" - ужасно готин, слънчев и нереално, ненормално сладък сериал, който е шантав, колкото си ще. По някое време писва, защото е доста еднообразен, наистина, но първият сезон се гледа на един дъх. Препоръчвам го, да знаете. И се подгответе, че колкото и да е готин, по някое време (вероятно) ще ви втръсне, но това не го прави по-малко очарователен. То е все едно... абе, да преядеш с шоколад.

Тааааа... идеята за "уишъвшудъвкудъвс" е много яка, защото събира в една (много странна и още по-странно изглеждаща, написана на кирилица) дума всичко онова, което сме искали да ни се случи някога, което чувстваме, че е трябвало да ни се случи и което знаем, че би могло да ни се случи (пак в миналото).

Утре блогът ми има тематичен, идеен и прочее рожден ден (happy birthday to me!) и по тоя повод взех едно важно решение - т.е. постепенно узрях за него, щото това не е нещо, което се случва overnight - да оставя в миналото всички свои "уишъвшудъвкудъвс" с все носталгията по тях, защото очевидно така е трябвало да стане. И не, не стигам до този извод, защото гроздето е кисело, а защото - ей, Богу! - всичко, което (не) се е случило по определен начин в миналото, е отворило други врати пред мен и ми е дало нови възможности. Вярно, че аз съм от циклещия тип (понякога), но е крайно време да се науча да гледам по-скоро напред във всяко едно отношение - а не избирателно, както досега.

И, да - получавам ред сигнали от Кораба-майка, че моментът за това е настъпил и че процесът може да протече с много по-малко сътресения, отколкото ако го бях стартирала насилствено преди време.

Краят на ноември наистина е много специално време за мен. Не съм го избирала, то така се случи ("то така си беше", нали знаете). Само че си мисля, че ако бях дърво (пък аз съм си такова - при това, не само по име), в края на ноември щеше да се образува поредният пръстен на растежа в дънера ми (знам, че става постепенно, но ми схванахте идеята). Не в края на септември, както би трябвало да е "по автор".

А днес се навърши 1 година от смъртта на Андрей Баташов и, пак днес, на опашката в "Била", се припознах за миг в Ники Бошев. Това е (почти) без връзка с горното. И все пак - днес ми попадна нещо доста хитроумно, но и малко... профанизирано, де да знам. Докато го четях, първото, което ми мина през ума ми бе как ли би реагирал той, ако го бе прочел, понеже е свързано с неговата area of expertise. Което е съвсем, съвсем логично, защото и сто живота да имам, пак бих се сещала да него всеки път, когато застана пред някоя картина.

"Оттогава не е минал и ден, без да си помисля за вас двамата с надеждата, че сте щастливи.

Още няколко реда и ще сгънеш това писмо, ще го пъхнеш мълчаливо в джоба на сакото си, сетне ще скръстиш ръце зад гърба си и ще се усмихнеш като мен сега, когато ти пиша тези последни думи. И аз също се усмихвам, Джонатан - никога не съм преставал да се усмихвам.

Бъдете щастливи, вие двамата!

Приятелят ти Питър"

Честит ми рожден ден.