7 години и 2 месеца по-късно

Мечтали ли сте си за машина на времето? Да си щъкате напред-назад в живота и да си превъртате любимите моменти като на лента? Е, да, ама нямааааа... Или поне подобни възможности са така редки, че ще е престъпление, ако не ги разпознаете и не се възползвате от тях.
Затова и ще ви разкажа за една такава случка, която ме поразплака от щастие днес - от абсолютно, съвършено и завършено щастие. Да не говорим, че в момента си слушам "Vieni... La mia vendetta..." (ама Пертузи прилича на Арагорн и това е!) и се размазвам от кеф. Добре, че Стефан вчера ми я припомни в един също толкова прекрасен следобед с торта, туршия и опера. :)
Но! Да не се отнасям, че това ми е запазена марка.
Казала ли съм ви как започна всичко? Под всичко имам предвид всепоглъщащата любов към кукленото изкуство, която не само, че не отслабва с времето, ами и придобива особена завършеност - аргументите се трупат, цъфтят и превръщат хилавото дръвче, наречено: "Харесвам!" в пролет от емоции и прединфарктни състояния по телефона след поредния спектакъл.
24 септември 2001 година. Тогава за пръв път се озовах от другата страна на куклената барикада, за да бъда пометена от онова изчерпателно и неподлежащо на описание всичко. 3 дни преди 16-я си рожден ден знаех, че нищо няма да бъде същото - но не можех да формулирам това мъгливо усещане, преди да видя това, заради което пиша днес.
Първото чудо, което ме влюби в кукленото изкуство - мен - очите, сърцето и разума на 16-годишна хлапачка - това бе "Мечтата на пътуващия актьор". Георги Спасов, да. Когато, години по-късно, дойдох в София, това бе първото нещо, което исках да видя - естествено, вече не се играеше, така че опаковах чистите емоции, останали като единствен спомен, и ги прибрах на лавицата, етикетирана с "любов".
Честичко се сещам за този спектакъл. Вече помня само светлината и усещането, че си дал сърцето си някому и разчиташ единствено на добрата му воля, за да ти го върне непокътнато.
И днес, прибирайки се от курс, мернах една почти незабележима и крайно безлична бележчица на светофара до нас. Дори не знам защо си направих труда да се завлека и да я прочета, при условие, че умората бе взела връх и бях напълно изключила за околния свят. И... една мъничка сълзичка тръгна да се цепи от колектива, напускайки окото ми. Да. Датата е 28 ноември, а мястото - "Ателие 313". от 19.00 часа.
"Ателие"-то връща в програмата си спектаклите за възрастни, а на мен ми предстои да видя отражението си в едно скъпоценно огледало - образ, който ще дойде до мен със 7 години и 2 месеца закъснение. Машина на времето, какво ще кажете?
И, знаете ли... преди година, приблизително по същото време, ви разказвах, че в края на ноември в гората на мумините стават чудеса. Няма нищо случайно... (запомнете това многоточие, надявам се скоро да имаме повод пак да си говорим за онзи театър, който се е наместил в съществото ми като нещо повече от прах, светлина и думи).