неделя, октомври 26, 2008

Трети път

Тръгвала съм си от оперни спектакли точно три пъти. Първият път беше един злощастен "Дон Карлос", когато се изстрелях скоростно навън още след дуета на Карло и Родриго в първо действие, защото тенорът бе кошмарен - ама дотолкова, че баритонът млъкна и го остави да си допява дуета, както знае (и може). Малката подробност бе, че видях въпросния красавец точно преди старта - седнал на едни декори с глава, свряна между коленете в очевидна паника и безнадежден опит да си поеме въздух, за да може някакъв кислород да стигне до мозъка му. Тогава го съжалих. Обаче като запя, съжалих себе си и... да, излязох си.
Вторият път май беше през следващия сезон и, отново май, бе последният спектакъл, в който Мартин пя баритонова роля. "Риголето", гостуваше Цветан Цветков от Националната опера, който обаче "пропуснал" да спомене, че идва болен и, съответно, операта си мина без тенор. Майчето почна да нервничи - с пълно право, наистина - ама аз запънах краката: "А, не, аз си тръгвам само след Вендетата." То пък точно след въпросния дует следва антракт, та напуснахме залата с усещане за накърнена гордост, но, все пак, с високо вдигната глава, съжалявайки бедните души, които тепърва щяха да се мъчат с "La donna e mobile". То пък после се оказа, че Цветков е отказал да довърши спектакъла и с тоя антракт се е приключила вечерта.
Днес потретих. Московски театър, представящ "Севилският бръснар", си е обещание отвсякъде. Вярно, позачудих се защо имената на солистите не са намерили място на фатално розовия афиш, обаче, викам си, няма начин - като ги подхванеш, всички от чаршафа са все от "заслужил артист" нагоре, та не им е останала площ, явно. Тц. Друг път трябва да се доверявам на първата си асоциация - не са на афиша, защото не могат да пеят. Толкоз. Без никакви задни мисли и подбуди на графичния дизайн. Никак даже.
Не знам дали съм ви разказвала за нивото на "моите американци" - е, тези хубостници бяха маааалко над тях и, повярвайте ми, наистина бяха неслушаеми. Това ме накара да си тръгна, факт. Но не мислете, че спектакълът е бил лош. Напротив. Напълни ми душата в режисьорски аспект - НЯМА по-добро възможно решение, което да предложи толкова позитивен изход от ситуация като тази. Да, окей, ти си режисьор. Предстои ти да правиш комична опера с певци, които не блестят с особени гласови данни, т.е. уравнението става с много неизвестни и никаква математика не ти помага да го решиш. Затова впрягаш целия им актьорски потенциал, преекспонираш всичко, така че да стигнеш до шаржа, извиняваш се многократно на Росини и пускаш един спектакъл, който кара хората да плачат от смях заради искреното удоволствие на артистите, заради нелепото звучене и още по-нелепия вид и, най-вече, заради пълното отсъствие на каквато и да е претенция за гениалност. В средата на един кошмарен момент за баса (да живее Стоян Стоянджов, прави го изумително добре!), Берта минава и казва на чист български: "Здрастииии!", а после се напива зверски и подкарва действието на руски; Фигаро трака с ножици по време на онази прочута ария (а около него изрисувани девойки пародират "Хофманови разкази" - обаче за една от идеите с този режисьор сме наравно, аз също съм го мислила и ще го направя някой ден - точно в тази ария); Розина си развява полите далеч отвъд границите на приличието и... се опитва да свири на туба (ей, туба беше, нали?) точно в края на "Una voce poco fa", а хористите, усреднени между пародийни образи от "Вълшебната флейта" и намигване към комедиа дел'арте, разказаха играта на серенадата на Алмавива.
И точно това беше най-доброто хрумване - никой, Бога ми, никой не слушаше какво и как звучи на сцената, защото акцентът във всяка сцена падаше на нещо странично, на нещо, което няма нищо общо с онзи, който се тормози и напъва в опит да се срещне с Росини някъде. Но то май само Алмавива нестройно и крайно безрезултатно залиташе към него, останалите персонажи бяха в съвсем различни опери - и тропаха, и охкаха, и се гониха, и се разправяха, и се биха - и бяха много чаровни, отдадени и истински в онова, което правят. А то беше театър около Росини.
Като човек, изкушен от режисурата, стигнах до изключително ценни поуки. "Колегата" е извадил максимално възможното от този състав и това следва да се подчертае дебело. Но, макар и развеселена, все пак си тръгнах - просто онова, което исках да видя, го видях и реших да не слушам онова, което не искам да чуя (а и всички странични шумове от сцената ми дойдоха твърде много). Надявам се, ме разбирате.
Голямата питанка е какво са направили с "Борис Годунов". Защото "Севилският брънар" носи много, но Мусоргски...

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home