История с куче без куче

Или с далак без далак. Или с два далака. Изобщо, последните ми приключения.
Като добиче, учило малко биология, знам с известна сигурност, че имам далак някъде из чарковете си. Като дете на родители-лекари, даже имам и някаква представа къде се намира. Като нормален средностатистически човек обаче знам, че не би трябвало да се вълнувам от подобни теми, които, така или иначе, са обективен факт. Та затова се и изненадах, когато нещото, което припознах като далак, ме подпря ей така, изведнъж.
Прерових в ума си няколкото възможни диагнози, за които се сетих, Интернет също ме светна по въпроса и онзи ден, след последния изпит при Ес Кей, баща ми си ме прибра у дома, за да проверим дали съм прихванала нещо от доктор Хаус.
Не съм. Според доктора, дето ме гледа на ехограф така щателно, че в края на прегледа имах гел и зад ушите (не се будалкам), това, което откри, не можело да е причина за подпирането. Кое можело да бъде, не стана ясно, обаче това - не може! Защо ви разказвам това - оказа се, че освен далака, който, по правило, би следвало да е един на брой, си имам и едно малко далаче към него - един вид, резервни части. Признавам, не бях го очаквала.
Няма да се оплаквам от сестрата, дето ми взе кръв - все пак, има да ми връща. След като ми взема кръв последния път, аз кротко припаднах, а баща ми, който й се води нещо малко шеф, бе там и, на всичкото отгоре, си сецна кръста в опит да ме хване, за да не си разбия кухата китара на стълбите. Така че момичето има защо да трепери, ама трябва ли иглата, влязла във вената, да излиза през лакътя ми, а? В това време една друга скица ме разпитва за концерта на Тото Кутуньо. Мълча, щото оная дълбае, мене ме боли, а другата се хили: "Изгуби звук и картина нещо, а?" А, не, викам си, просто не е оферта да ти разправям за концерт, на който не съм била, докато онази пиявица забива някакво желязо в нещастните ми вени... После й викам: "Айде сега да ти кажа за концерта..."
И не, не мога да се сдържа, ще спестя имената, но тоя разговор не мога да не го пусна.

Действащи лица сме аз, баща ми и докторът на ехо-то:
Докторът: Плодове ядете ли?
Аз: Да, даже напоследък май прекалявам малко с тях.
Докторът: Хм... а друга храна?
Аз: Ами... нормално за пролетта - пилешко, малко риба, салати със зехтин, таратор... сладолед и шоколад...
Докторът: Кюфтета, кебапчета?
Аз (леко шашната): Не, много рядко.
Докторът: А хляб ядете ли?
Аз: Не.
Докторът: Ама съвсем не?
Аз (все още живея с надеждата, че това има общо с прегледа и евентуалната диагноза): Е, да кажем, 1 филийка на 4 дни.
Докторът: Ами с какво го замествате?
Аз: С варени пресни картофи.
Докторът: Уф, то и аз пробвах да спра да ям хляб, ама ми е гладно, гладно... И сега как ми се ядат череши... ама ще ходя да си бера в петък, когато сестрата я няма, че миналия път й съборих всичките саксии върху кушетката... А кафенце пиете ли?
Аз: Не, никакво, става ми лошо от него...
Докторът: Даже нес?
...
(след малко)
Докторът: А, тя моята жена нещо замина тия няколко дни.
Баща ми: Ама... смята ли да се връща, или...? :)
Докторът: Абе, ще се връща - ама знаеш ли колко ми е хубаво: будя се сутрин, нищо не ме дразни...
Баща ми: ... нищо не те притеснява...
(тук се разхилвам с глас, защото цитират текст от "Голямото кихотене", без да имат и най-малка представа за това)
Докторът: Тъй ами! Децата ми викат: "Тате, ще чистим ли?", аз им отговарям: "Като си дойде майка ви". Сутринта: "Тате, гладни сме.", аз им казвам: "Ей ви пари, отивайте да ядете."

И тъй, след един разговор от такова естество, продължил през целия преглед, се оказа, че имам 2 далака и някои дребни несъвършенства, като прегъната жлъчка, на която много ще й се карам, задето се е сгънала... Обаче докторът с черешите, дето ме разпитваше за диети, е пич.