неделя, юни 01, 2008

1 юни В края на ноември

Ето още една дата, която има статута на вселенски празник из тия виртуални географски ширини. Също като 30 ноември, датата, на която празнуваме Деня на детето, е придобила почти сакрален статут.
И ако днес из всички блог-места из Интернет можете да намерите линк към песента от „Войната на таралежите” в изпълнение на Бате Асен (Кисимов), аз съм избрала нещо доста по-… мое. Защото тази песен се превърна в химн на децата, подобно на “Lavender Song” на Миша Сполянски и ролята, която това парче играе за гей-движението. А така е тъпо – какъв е смисълът да се избере един-единствен ден, който да се празнува като ден на детето? Това означава ли, че останалите дни са дни на възрастните, в които Бате Асен е забранен, защото си отиде не-пораснал? Става съвсем като шоколадите за сирачетата по Коледа – практика, която винаги ме е отвращавала до лудост.
Та, да си дойдем на думата. На 1 юни маса народ се сеща, че не е загубил детското в себе си и се втурва да слуша сърцераздирателния (не, няма ирония – нито капка) текст: „…А, Б, В, тире, запетая – забравих ги вече, амин!”… „И днес моят собствен наследник извършва геройски бели – не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря… дали?” Само дето през останалите 360 и кусур дни от годината, детето у тези хора е опашкулено в стари пелени и захвърлено в тоооолкова тъмно кътче от съществото им, че и Майкъл Джексън не би могъл да го открие. Защото да си дете е детинско. Инфантилно, наивно…
Аз пък съм дете целогодишно. Не знам дали е похвално – чувала съм да ми казват и с укор: „Ех, какво дете си и ти!” Но тогава ми става тъжно – не заради това, че аз не съм пораснала, а че всички „деца” около мен помъдряха твърде бързо: имат сериозни професии, стабилни връзки и проекти за бъдещето. Или поне си мечтаят за всичко това. А аз все още съм някъде на пясъчния бряг на Сарафово, опитвам да храня котката Тишо (а после – и Емил Боев) с мед и замислям пъклени планове, които обаче никога не се осъществяват; събирам плакати на „Борусия” (Дортмунд) и ходя на куклен театър. По много.
И, вместо да роня сълзи на тази толкова прекрасна песен, си припомням един „дописан” куплет-отговор, събрал в себе си всичко онова, което някога съм искала да кажа на възрастните:

"Знам къде са ми детските книжки –
не събират в сандъците прах.
Не е лошо да си безгрижен,
но е лошо да те е страх…"


Автор е komata. Не я познавам, но я чувствам близка – не само заради Зайчето с карираните уши и Туве Янсон.
* И, най-сетне, два поздрава от мен – все пак, празник е.
"Петимата от "Моби Дик" и Джиджо, с благодарности към Пипа (:)), задето ми го "върна". Ех, и това, разбира се.

А аз самата често се чувствам така - като изключим бръсненето. ;)

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home