събота, юли 13, 2013

Олимпиада

Права бях: малко като се пооправих, максимално отворените ми сетива си се прибраха и спря да им дреме. Та дотук с особено особената ми връзка с музиката напоследък (койт' е*ал, е*ал - кака се ожени) - отношенията ми с нея се върнаха в границите на нормалната обсесия, която си имам по принцип. Което ми напомня, че Romeo and Juliet на Dire Straits се очертава да е моята песен на моето си лято. Не знам как (и дали) може да има нормален човек, който да не я харесва.
Тези дни обаче осъзнах друго (след ред емоции, сред които и два докторски минимума, и двата взети с отличен и с похвала, единият от които - и с температура 39 градуса в адска жега): как няма да се кефя на спорта толкова много, като на мен животът ми е организиран около принципите на Пиер дьо Кубертен и винаги е било така. Не знам кое е яйцето и кое - кокошката (и кое от тях е първо for that matter), но е факт. Също е факт и това, че винаги, още от съвсем малка, гледам спорт много жадно, отдадено, с любимци в почти всеки вид и всяка дисциплина, с хабене на нерви (ужасно е!), с бягане от училище някога, за да гледам биатлон (имахме си някакво негласно споразумение с нашите: старая се в училище, изкарвам си отлични оценки, а те си затварят очите за някой четвъртък или петък, в който "ама хич не ми се ходи на училище". Разбира се, гледах да не злоупотребявам, де).
Много хора, които ме познават слабо, не могат да разберат тази ми страст. Тези, които ме познават, вероятно също. В различните периоди съм следила особено стръвно различни спортове: алпийски ски, лека атлетика, формула 1, футбол, биатлон, всякакви зимни спортове (кърлингът ми е голяма любов и хич не се будалкам), снукър, тенис... Така като гледам списъка, само футболът и формула 1 не са ми такава страст вече: останалите продължават да ме вълнуват, а със снукъра и биатлона имам особено лични отношения. И най-големите герои; хората, на които съм се възхищавала най-много, не са били учени, писатели или някои от големите умове, а спортисти. Да, напълно осъзнавам противоречието, но го отдавам на онова, че всеки иска нещото, което няма.
Е, хората не могат да ме разберат - някои ме гледат странно, затова и гледам да не обяснявам много-много. Като бях малка обаче, нещото, което ме измъчваше най-много бе, че не мога да тренирам биатлон. Като се замисля, май щях да съм доволна на всякакъв спорт, ама с тоя диоптър не ми се получиха нещата. И - съвсем неусетно - превърнах целия си живот в олимпиада: нещо, което осъзнах съвсем наскоро. Само че се опитвам да поддържам върхова форма непрекъснато, а всеки спортист би ви казал, че това е невъзможно и немислимо. И се пускам да участвам в повече от една дисциплина, което също не е най-добрата възможна идея. Винаги е било така. За капак, допингът ми е само и единствено емоционален (ако не броим шоколада) - което поне ми гарантира, че играта (от моя страна) е честна и няма да ме изловят със забранени стимуланти.
Обаче понякога е малко уморително.  

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home