Твърде прибързано

Май писах, че след като оздравях, сетивата ми се затвориха отново, достигайки стандартния си обсег, така да се каже. Особено в музикално отношение.

Да, ама не. Ей сега си слушам една песен, дето я извъртях милион пъти това лято (а юли дори не е приключил) и която преоткрих преди няколко месеца - преди това дори не я харесвах кой знае колко, макар да е на любима група (Dire Straits). Честно, не знам с какви уши съм я слушала, но в момента ме размазва от удоволствие и makes perfect sense по много различни начини. И от нея изплува, по-скоро изпъкна един цитат, който ме накара да се ухиля ееееей толкова широко. Уви, имам много причини да не го напиша тук, но така или иначе конкретните думи имат смисъл само за мен и няма да ви кажат нищо, ако не опиша един дълъг, дълъг контекст, в който да ги разположите. Важното обаче е друго - явно сетивата ми не са се свили обратно до параметрите на удобството. Явно просто трябва да е достатъчно късно вечер и около мен да е достатъчно тихо.

А най-забавното от всичко е, че песента на практика разказва ситуация, в която попаднах наскоро - и го осъзнавам. Но сякаш това не ми е важно, няма значение (което говори много за самата ситуация и още веднъж ми показва, че съм реагирала правилно). Изплува само въпросният цитат (тя песента сама по себе си е чудесна - това го изяснихме вече) и се закотви при други спомени и други хора. "Други гласове, други стаи", както пише Капоти. Не ви се оплаках, ама нали сте мернали двете томчета, озаглавени "Петдесет велики разказвачи"? Е, Капоти го няма там. Срам.