Опак човек, казвам ви

Никой не вярва, като му казвам, че съм именно такъв. То това е, понеже обикновено се усмихвам много мило. Впрочем, сега се сетих за нещо - има един момент, в който, когато побеснея много, си стягам челюстта, без да се усетя и явно ми изпъкват трапчинките (Везничка, какво да ме прави човек), при което хората решават, че се усмихвам. Фатална грешка.

Тааа... да. Щях да ви привеждам още едно доказателство по повод заглавието на настоящата публикация. Ето, онзи ден беше Съединението. Ако не бях пуснала телевизора в хотела в Пловдив сутринта, за да проверя по инерция дали не сме във война, нямаше да се сетя за празника цял ден. За мен въпросният ден бе третият пореден от фестивала TheatAir, модул на "Двама са малко, трима са много" и нищо, различно от това. После гледах, че разни приятели са си честитили празника във Фейсбуук, обаче мен си ме държат фестивалните емоции и толкова. Така и не усетих атмосферата на алтернативния празник.

Тези дни четох един биографичен роман за живота на Микеланджело - третият ми любим скулптор след Донатело и Джамболоня. Вероятно наравно с втория, всъщност, но това е съвсем субективно. Та в един диалог в книгата Граначи обвинява Микеланджело, че е безбожник, защото когато влиза в църква, се интересува повече от произведенията на изкуството в нея, отколкото от предназначението й. А Микеланджело всъщност е вярващ. В горните 2 отношения си приличаме много, но не виждам никакво богохулство в това: какво по--хубаво и богоугодно от възможността да намериш и да упражняваш призванието си? Изпообиколих сумати църкви във Флоренция именно с идеята да видя тази или онази фреска, разпятието на Донатело и онова на Брунелески... пък нека е безбожност.

Не ме разбирайте грешно, не се правя на интересна и нямам особен проблем с авторитетите. Стане ли дума за театрален фестивал обаче, моето собствено време започва да тече по начин, който не мога да контролирам, но на който се наслаждавам безумно много. И за да не решите, че оспорвам важността на Съединението, да си призная - в нечетните години просто изключвам на 27 септември и изобщо не мисля за датата като за рождения си ден: тогава денят е просто четвъртият поред от фестивала "Пиеро" и се е случвало да се сетя, че аз всъщност съм родена на тая дата, едва когато родителите ми ми честитят (обикновено те са първи сутринта). 

Опак човек, казвам ви.