За втори път се спирам...

Вече два пъти тръгвам да ви пиша за хората-боклуци, с които неизбежно ни среща животът. И два пъти се спирам. Първият път млъкнах, понеже беше лично и понеже въпросният боклук посегна на нещо много високо в йерархията на приоритетите и ценностите ми. Всъщност, посегна на личността, около която съм я изградила. Не се гордея, но Господ ми е свидетел, ако не ни разделяше сериозно разстояние в момента, в който въпросният... човек (но имайте предвид, че го наричам така за по-кратко) сгази лука, сега вероятно щях да го лежа в Сливенския затвор. И - отново не се гордея - но предполагам, че нямаше да съжалявам.

Втората среща с представител на тоя типаж не предизвика чак такива емоции, но затвърди плана ми за действие: със здраве и по-далеч от тях. Спрях да опитвам да вкарвам света в ред: както казва Сафон, "it wasn't worth wasting your time trying to change the world; it was enough not to let the world change you". И, честно казано, грам не ми пука как изглежда отстрани. Лицемерието - за добро или за лошо - никога не ми е било присъщо. Като моля последното да не се бърка с категоричното ми убеждение, че трябва да се държим мило с идиотите, понеже това ги обърква.