неделя, септември 08, 2013

Една нощ... малко по-късно

Доста по-късно, всъщност. Беше почти в предното хилядолетие, но не съвсем. Абе, без малко.
Тогава гледах "Хамлет" на ДКТ-Пловдив. Този спектакъл ме сблъска за пръв път с тях и ударът беше челен, а в резултат от него цялото ми 16-годишно (по онова време) същество свети в продължение на няколко дни - къде със собствена, къде с (тяхната) отразена светлина.
Снощи пак светнах от щастие, защото се върнах към нещо познато и обичано. И да, беше различно, но хубаво - по начина, по който са хубави пържените филийки с мед: където и с когото и да ги хапваш. По начина, по който те кара да се усмихваш снимката от 16-я ти рожден ден - на която, признай си, изглеждаш нелепо, обаче пък тоя ден ти е останал като един от най-милите спомени въобще.
Истината е, че допуснах една много сериозна грешка, когато препоръчвах "Хамлет" на приятелка онзи ден. Разчитайки само на спомените си, изстрелях директно определението, че постановката е марионетна. Ами не, не е. Използвани са само три марионетки, но грешката всъщност е вярна: това са Хамлет, Офелия и Лаерт и в избраната система кукли е въплътена цялата нежност, ефирност, въздушност на образите. Няма начин да ги сбъркате - те са "добрите". Клавдий и Гертруда също са от едно "тесто" - тежки, тромави, съвсем ограничени в движението си, те не само си приличат, но и се допълват, изправени в съвсем категорична опозиция на младите. Този похват е доволно стар, но също така и очевидно работи безпогрешно.
Връщам се отново към грешката по-горе: в съзнанието ми беше останала именно идеята за марионетен спектакъл - за нежност, ефирност и въздушност (простете повторение), за известна грацилност дори. И в случая това не се отнася до отделни герои, а до цялостното усещане, което ми е оставило представлението тогава.
Това обаче е на втори план: ако бях енолог, щях да ви кажа, че именно това е краят, послевкусът на съответния спектакъл - докато тялото му, вкусът, който ти дава на момента в устата, е по-тежък, оцветен от малко хеви метъл, доста мрачни картини и - разбира се - Шекспировия сюжет. Насилие има - о, не само го има, ами е и много, но е представено с възхитително намигване към публиката и към мрачността на темата: още в началото актьорите обещават, че ще има трупове и удържат обещанието си на 100%, но всичко се случва със сериозността на мачовете в кеча някога: хем се млатят със столове, хем зрителите знаят, че е постановка. :) Сравнението с пишман-спортно състезание не е случайно - не само защото в момента стръвно гледам мачовете от US Open-a, а и защото някои от сцените в спектакъла са решени по подобен начин.
Сценографията - трябва да призная - ми идва леко "бъбрива", макар да не мога да отрека, че изпълнява задачите си и създава различни пространства бързо, адекватно и без особени усилия от страна на актьорите. А като стана дума за актьорите, не мога да не отделя няколко думи и за тях, защото, премисляйки видяното снощи и спомените си отпреди 12 години, си дадох сметка, че вероятно те са били факторът, влюбил ме в това представление. И четиримата са прекрасни (за Румен Караманов съм ви говорила и преди), но текстът сякаш звучеше по-добре в устата на Виктор Бойчев и Димитър Николов. Веднага обаче правя едно уточнение - те всичките, освен съответните образи, бяха и актьорите в Шекспировия театър (или някое и друго поколение след Барда). В качеството си на такива, разбира се, имат право да бъдат уморени, отегчени или просто да не са на кеф и да изпълнят ролята си по-...протоколно съответната вечер. Именно такова впечатление остави Румен Караманов, но отново с уговорката, че ми се струва, че тъкмо такава е ролята му в случая: сякаш текстът на Хамлет звучи изкуствено на самия Шекспиров актьор, убива му на устата. Малко по-друго усещане оставя Панайот Добрев - Понко, който като че вкарва твърде много от собствената си личност на сцената и отвлича вниманието от куклите, които води. Естествено, не изключвам възможността и това да е "по сценарий", а аз да не съм го разчела правилно. Важното обаче е, че и четиримата на сцената играят с удоволствие (и със сърце, въпреки уговорките, които направих току-що), а това е най-ценното и грабва публиката най-силно. А аз - без да имам мнението си за меродавно - предпочитам милион пъти очарователният едночасов "Хамлет" на ДКТ-Пловдив пред 4-часовите напъни върху същия текст на драматичните театри у нас и по света. Въпрос на вкус.    

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home