петък, юли 19, 2013

Аз похвалих ли ви се, всъщност?

Че записах докторантура миналия юли, имам предвид? Нямам спомен. Двата докторски минимума минаха, и на двата имам пълни шестици, и на двата комисиите ме похвалиха. Сега чета разни книги, опитвам се да си подредя мислите и... да започвам да пиша, макар че - както си признах наскоро другаде - малко ме е страх. Защото искам да се получи наистина добре.
Направлението ми е интересно (затова и кандидатствах, щом видях, че има обявено място), темата си я избрах сама и с много любов и ентусиазъм (макар че в момента се чудя кой ме би по главата да се хващам с нея, предвид факта, че е не гигантска, ами и аз не мога да ги определя тия параметри - гигантски гигантска сякаш й отива), научният ми ръководител е преподавател, когото уважавам наистина много и който през годините ми е помагал повече от всеки друг, струва ми се.
Това горе всъщност са подробности. Тези дни обаче си мислех, че ако още някой ме попита за какво, аджеба, ми е тая докторантура, вече наистина ще го фрасна. Ама с всичка сила и с яда, събиран в отговор на тоя въпрос през последната една година. Аз затова и не бия много барабан за въпросното начинание, понеже ми писна да (се) обяснявам. Да не говорим и колко е тъжно - някога това е бил несъмнен престиж. Днес е повод за чудене, питанки, чесане на умни глави и откровено неразбиране. Сякаш е нещо срамно; академична болест някаква. И си мисля, че когато тези хора си тръгнат, след като сме говорили, или си плюят в пазвата, молейки се да не е заразно и да не ги стига, или ме ожалват и ми търсят психически заболявания.
В началото беше забавно, после се ядосвах, сега просто... ми е малко тъжно, че и това девалвира. Но вече нямам намерение да обяснявам, че грешката не е в моя телевизор. Напоследък разговорите протичат така:
- Защо си се хванала с това?
- Защото мога да си го позволя.
- Да де, ама за какво ти е?
- Ами така, за удоволствие.
При което другата страна отправя или тъп поглед, или поглед, пълен със съжаление, и разговорът поема в друга посока. Което не отменя възможността да наместват нечия челюст в болнични условия, ако съответната личност ме хване на особено къс пас. И много бих замолила - ако изпитвате непреодолимо желание да проповядвате някому кое е правилно и кое - грешно, или пък как да живее живота си, защото именно така "трябва", застанете пред огледалото и ми спестете поредния монолог. В противен случай си хабите думите и енергията, а дори не бих могла да оценя възхитителността на вашата реторика: защото просто не слушам. :) Прогресивно ставам все по-лоша и безпардонна, а усещам, че в ежедневието си съм станала същинско слънчице: днес успях да зарадвам с комплименти (сравнително заслужени, ама и аз ги поднесох сладичко) четирима души в рамките на половин час. Това го мога и го правя с удоволствие и от сърце: стига въпросните да не се опитват да ми провеждат ускорени курсове на тема "как да живеем живота си".
 
Впрочем, без (кой знае каква) връзка с горното - в деня, в който си пътувах за Стара Загора, почти видях изложбата на Светлин Русев пред Народния театър. Казвам почти, понеже мислех, че отваря в 10, а се оказа, че отваря едва в 11 и щях да си изпусна автобуса. Та се разминах с него. Както и да е, и без това отидох там, без всъщност да го харесвам особено. Но то и изобщо не ми беше това мотивацията. Някои рани зарастват по много странен начин, формирайки особена тъкан със собствени функции.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home