За Едип като семеен трагифарс

Ще призная без бой, че цъкам скептично, когато чуя, че в нашия театър (да се чете "Куклен театър Стара Загора") ще правят постановка, чиято премиера ще се състои през лятото. Не за друго, просто имам не особено добри спомени от една такава. Заглавия няма да казвам, разчитам, че вече е забравена. :)

Присъствието на руски режисьор обаче ме пообнадежди, защото спомените от "Малки трагедии" и Андрей Денников са още пресни - толкова пресни, че и тази вечер сякаш го виждах на сцената - с Моцарт, Лаура, Лепорело и всички останали - твърде живи - кукли.

Другото, което обра скептичното цъкане от моя страна, бе участието на тъкмо 3 (три!!!) български театъра в начинанието, наречено "Едип. Празникът на ослепяването." Става дума за куклените театри в Пловдив, Стара Загора и Бургас. Разбира се, както можете да се досетите, гледах две от трите премиери - първата от тях бе в Пловдив и, кажете, можех ли, можех ли да не отида! Е... отидох. И после танцувах из центъра - а това, че музиката си я чувах само аз, бе подробност, разбира се.

След това изгледах спектакъла и в Стара Загора - до Бургас, слава Богу, не стигнах. Като извинителна бележка мога да покажа студентската си книжка, с която се сближихме твърде много през септември (разказах ви за това). Обаче впечатленията ми бяха все половинчати и все не бях сигурна това ли е, аджеба, или съвсем изобщо не.

Не ме разбирайте грешно - имам си критерии, които работят (поне за мен). Но обичам класиката да бъде класическа. И толкова. За експериментите си има други текстове. И понеже тоя спектакъл хем би докарал най-малкото заекване от стрес на всеки, изкушен от история, митология и/или литература, а на мен пък взе, че ми хареса, не бях много наясно какво точно се е случило. Затова и реших да го гледам трети път - като в приказките. И се оказа, че грешката е вярна.

"Едип. Празникът на ослепяването" е едно съвременно виждане за историята, която познаваме всички - с абсолютно, съвършено, просто ненормално прекрасна музика, която много държа да изведа като акцент. Няма, няма по-подходяща песен от "Sinnerman" (мда, аз и в момента я слушам и спокойно мога да кажа, че това е песента на лятото за мен), комбинирана с още поне 3 безкрайно любими мои парчета, за тоя текст. Чак да се чудиш дали яйцето предхожда появата на кокошката - толкова перфектно подбрана е музиката.

Но нека се върнем на съвременното в историята. Тя е толкова "осъвременена", че се оказва удобно ситуирана в безвремието. Може да се е случила там и тогава, може да се случва и тук и сега (е, костюмите и начинът на изграждане на образите подсказват второто, но текстът дава свобода на интерпретацията в това отношение - нещо абсолютно похвално, предвид подозрителната прилика на героя на Румен Караманов с редица съвременни политически фигури).

Румен Караманов ли казах? Мда. Постепенно стигам до извода, че в кукления театър има някакъв закон, който може да се формулира като "От кал да е, Румен да е." Няма празно - нито при Гаванозов, нито при Угрински, нито при Караманов. Гледам го в четвърти спектакъл (след "Хамлет", "Юбю крал", "Желанието, наречено Фауст" и "Малкият принц", където окончателно ме спечели) и признавам, че съм очарована (а танцът със Сфинкса ме нокаутира - беше сцена, която съзнанието ми запечата на секундата и която ще остане в него, дълго след като това заглавие бъде свалено от афиша). Признавам още и че разчитам той да получи наградата за мъжка роля тази година (не виждам да има конкуренция дотук), както и че се надявам спектакълът да получи голямата награда на фестивала (или поне Руслан Кудашов да грабне приза за режисура).

Румен Караманов и Соня Ботева са сглобили двойка, в която могат да бъдат привидяни и Макбет и неговата съпруга, не само Едип и Йокаста - и, предвид текста, това съвсем не е лишено от смисъл.

17 души. Толкова са хората на сцената и всеки един от тях заслужава много добри думи. Сериозно. За себе си отличавам и Димитър Николов (поправете ме, ако греша името) в ролята на Лай (трябва да се види!) и Станислав Матев, комуто е поверена сравнително малка роля, в която обаче той успява наистина да блесне, докарвайки публиката почти до гърчове от смях.

...

За този спектакъл може да се говори много - но каквото и да се каже, изводът накрая ще е, че той просто трябва да се види. И не мислете, че ще се сблъскате с онези стилизирани образи, които познавате от митовете и от трагедията на Софокъл. Напротив - и тъкмо това е може би най-силната страна на спектакъла: той не само извежда идеята, че често ослепяването и проглеждането са лишени от чисто физическия смисъл, който думите носят и взаимозаменяемостта им се осъществява вътре в човека, но показва и разказва за едно семейство, което се разпада. Но семейство, изградено не от митологични герои, а от хора от плът и кръв - с техните характери, в които здраво са вплетени пороци, добродетели и съмнения.

Или, с други думи, гледайте спектакъла. Но преди това забравете какво сте учили по литература - за да си го припомните. Доверете ми се.