неделя, септември 27, 2009

Ден втори

Чудни неща се случват на "Пиеро", честна мускетарска. Но... всичко по реда си.
А сега - по силата на същия този ред - е време за втория ден от програмата на фестивала.
Какво видяхме през него?
"Блус, блус" на американския театър Маска. Лари Хънт е стар познайник на публиката на "Пиеро" - аз поне го помня още от второто издание на фестивала (което бе и първо за мен). Забавното е, че тогава имах бойна задача да пиша за неговия спектакъл и помня какво бе клишето, с което опитах да избягам от негативната оценка - "маски и смисъл, скрит дълбоко зад тях". Така излезе и в официалния бюлетин, а вие го разбирайте, както искате. Истината е, че тогава той ме впечатли с пластичността си, но отделните етюди в онзи негов спектакъл ми се видяха нечетими. Днес, 8 години по-късно, Лари Хънт си е същият - много изразителен, креативен, енергичен, пластичен и... интересен.
Спектакълът бе разделен на две части - първата бе изградена от 9 миниатюри, представящи различни по своята същност и мащаб социални проблеми, и изпълнени от Лари Хънт и Аделка Полак, скрити зад задължителните за техния театър маски.
Втората част бе монолитен блок, в който видяхме своеобразен римейк на историята за Ромео и Жулиета - малко комична, много синя, с един по-различен финал.
"Лодката на отчаянието" на театър Лялка, Беларус. И тук започва трудното - но никога не съм можела да наричам бялото - черно и обратно. Спектакълът бе по руски муден, куклите - неизразителни, нефукнционални и нямаха дори илюстративна функция, осветлението бе хаотично и ми се стори, че просто се опитват да изгорят максимален брой лампи, а крясъците и джангърът по сцената бяха в повече. В много повече. Като добавим към това и езиковата бариера, която бе цяла пропаст (защото беларуският съвсем не е руски), можете да си представите, че спектакълът бе повече от трудно гледаем. Неслучайно народът масово се заизнася през краткото време, в което завесата бе спусната и дори усилията на част от организаторите да ни задържат в залата, не сполучиха. Истината е, че спектакълът просто бе слаб и ще ми е интересно, ако тук се появи друго мнение. Подозирам, че броят на публиката към края е бил равен на този на актьорите на сцената.
През единия час, който прекарах в залата, си мислих много за Денников. Неговият спектакъл продължи два часа и половина. На сцената бяха само двама души. Езикът отново не беше български, а спектакълът далеч не беше комедия. И въпреки това, ми се искаше да не свършва. Може би дори никога. И днес дори си мислех, че ако има едно-единствено представление, което да трябва да гледам до края на живота си, това би било "Малки трагедии". За единия спектакъл с готовност бих се дръпнала и до Москва, а по време на другия кроях планове как да избягам от залата, за да не загубя младостта си. Таааа... толкова по бела/руския въпрос.
Или по-скоро не: защото вечерта продължи с "Нощта преди Рождество" по Гогол - забавен, увлекателен спектакъл, в който за трети път видях секс, представен с кукли на сцена (след "Найлон" и "Желанието, наречено Фауст"). Всичко обаче бе показано по начин, който по-скоро разсмиваше, а не вбесяваше морализаторите. Директният подход ме учуди по-скоро приятно, а не ме потресе - което отчитам като плюс. За други може и да е минус - всичко опира до граници и усещане за нещата.
Представлението бе решено чрез петрушки - една от недотам любимите ми системи кукли, но ограничеността в движенията им бе компенсирана от много активното актьорско присъствие и динамиката в ставащото на сцената. А като добавим и симпатичните дребни детайли, вярвам, че не може да се иска много повече от това заглавие.
А в третия ден на фестивала ставаха чудеса...

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home