Писах

Писах и трих. После пак писах. И пак трих. И сега пак пиша - вече с ясната идея, че всъщност няма да напиша нищо.
Щях да ви разказвам за "Набуко" и Петър Данаилов, но пък щях и неволно да ви оставя с грешни впечатления. Дали мога да обобщя, че просто се радвам на красивите и безкрайно талантливи хора, без оглед на "възраст, пол, занятие"?
Всъщност, писах, за да нарисувам маска. Трих, за да я махна.
...
9 години от "Набуко" в Стара Загора.
Помня и едно контролно по литература - забравила съм въпроса, но помня, че писах за тая опера, и то - със зелен химикал. Имах 5,50 (май пак заради пълен и кратък член - на Райкова й беше хоби да ме тормози по тоя въпрос).
4 години от едно дадено обещание.
2 сълзички в тъмното. Никой не видя, заклевам се. Нито тогава, нито сега.
И една болка, която приветствам и която е повече от полезна, докато не се наложи да я обяснявам.
...
И пак няма да ме разберете. Обвинявали са ме в много грехове - гордост, предразсъдъци, продължавайте си по Джейн Остин, все съм ги чувала - за много от нещата вероятно са прави и не съжалявам за това. Но, продължавайки стилистиката от снощи - там, където другите виждат драми, мъка, тегоби и мрачини, поводи за отчаяние и суицидни мисли, аз виждам своите 500 млн. звънчета, които ми се смеят от небето. И тук не правя уговорки за овце и рози, защото, оставяйки Розата "сама" на моята мъничка планета, бях нарисувала на овцата не само намордник, но и каишка, с която да го закопчея здраво. Така Розата е в безопасност, аз продължавам да търся онова, което накрая самО ще ме намери и се усмихвам на милионите звънчета, които никой никога не би могъл да ми отнеме.

Пф... просто исках да кажа, че Петър Данаилов бе прекрасен, а това стана ужасно лично, без да има каквото и да е общо с него. Ама така става, когато пиша и трия.